Определение № 1014 от 31.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2274/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Билиив” ЕООД, чрез пълномощника му адв. Д. Д. от АК-Пловдив, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 246/12.04.2024 г., постановено по в. т. д. № 861/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 6 с-в, с което е потвърдено решение № 26/11.07.2023 г., постановено по т. д. № 4/2021 г. по описа на Окръжен съд-Видин, с което са отхвърлени предявените от „Билиив“ ЕООД срещу „Ромекс Инс“ ЕООД (н) обективно съединени под евентуалност констутивни искове с правно основание чл. 647, ал.1, т. 1 ТЗ (главния иск) и чл. 647, ал. 1, т. 3 и т. 6 ТЗ (евентуалните искове) за обявяване на относително недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността на определеното допълнително материално стимулиране (ДМС) на П. Д. Т. в размер на сумата от 788000 лв. - със заповед № 2/19.12.2016 г., издадена от управителя на „Ромекс Инс“ЕООД. Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е постановено в противоречие с материалния закон – неправилно апелативният съд е достигнал до правното съждение, че заповедта на органа на работодателска власт, с която е определено процесното ДМС, не представлява акт на самостоятелно имуществено разпореждане по смисъла на чл. 647 ТЗ, което да подлежи на самостоятелно оспорване с искове за попълване на масата по несъстоятелността. В този смисъл твърди, че този акт представлява едностранна правна сделка съгласно чл. 44 ЗЗД, във вр. с чл. 13 НСОРЗ, поради което тя разкрива правните последици на самостоятелен акт на имуществено разпореждане. Счита за незаконосъобразен и правния извод на решаващия съд, че процесната заповед на органа на работодателска власт не създава риск от увреждане на масата по несъстоятелността, тъй като определеното ДМС не било реално изплатено до откриване на производството по несъстоятелността. Поддържа, че с предявените отменителни искове се е целяло да се обявят за относително недействителни (непротивопоставими) по отношение на кредиторите на масата по несъстоятелността действия и сделки, с които се задължава масата на несъстоятелността (в конкретния случай пасивите се увеличавали със сумата от 788000 лв.). Твърди, че апелативният съд е обосновал незаконосъобразното правно становище, че редът за защита на кредиторите на несъстоятелността - относно пораждането и съществуването на процесното вземане, не е чрез предявяване на отменителен иск по чл. 647, ал. 1 ТЗ, а в производството, образувано по предявен установителен иск по чл. 694 ТЗ. В този смисъл, счита, че целта на настоящото исково производство е да се установи дали от длъжника е извършено релевантното увреждащо действие и обявяването му за относително недействително, като за уважаването на отменителния иск не е необходимо да се установи, че оспореното притезание съществува, каквато била целта на производството по чл. 692 и сл. ТЗ – дори и оспореното с отменителния иск действие или сделка да са породили субективни права и насрещни на тях правни задължения, те биха могли да са възникнали единствено с цел увреждане на останалите кредитори, за разкриването на което обстоятелство са предявени отменителните искове по чл. 647, ал. 1 ТЗ. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните материалноправни въпроса: 1. „Представлява ли заповедта за начисляване на допълнително материално стимулиране сделка (самостоятелно имуществено разпореждане) с имуществени права от масата на несъстоятелността, която да подлежи на самостоятелно атакуване по реда на исковете за попълване на масата на несъстоятелността?” (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 50179/18.10.2022 г. по г. д. № 4065/2021 г., III г. о. на ВКС); 2. „Начисляването на допълнително материално стимулиране, водещо до възникване на задължение за заплащане на допълнителното материално стимулиране на работника, на когото е начислено, създава ли риск от увреждане на масата на несъстоятелността при положение, че същото не е действително изплатено на работника, а само е възникнало задължение в патримониума на работодателя за заплащането му?” (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 639/06.10.2010 г. по гр. д. № 754/2009 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 407/29.12.2014 г. по гр. д. № 2301/2014 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 93/28.07.2017 г. по т. д. № 638/2016 г. на ВКС, II т. о.) и 3. „Каква е разликата между исковете по чл. 647 ТЗ и исковете по чл. 694 ТЗ и възможността на кредитор за предявяване на установителен иск по чл. 694 ТЗ възпрепятства ли правото му да предяви иск с правно основание чл. 647 ТЗ?” (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 67/18.08.2020 г. по т. д. № 465/2019 г. на ВКС, II т. о.). Ответниците по касационната жалба – „Ромекс Инс” ЕООД (н.) и П. Д. Т., са подал в законоустановения срок писмени отговори, в които развиват правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Синдикът на несъстоятелния търговец не е подал в законоустановения срок писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с решение № 47/15.01.2018 г., постановено по т. д. № 1/2017 г. по описа на Окръжен съд-Видин, на основание чл. 632, ал. 1 ТЗ съдът е обявил неплатежоспособността на ответното дружество, с начална дата 30.06.2016 г., открил е производство по несъстоятелност срещу него, наложил е запор и възбрана върху имуществото му, прекратил е неговата дейност, обявил го е в несъстоятелност и е спрял производството при предпоставките на чл. 632, ал. 1-4 ТЗ. С влязло в сила решение № 832/10.04.2019 г., постановено по в. т. д. № 2724/2018 г. по описа на Апелативен съд-София, началната дата на неплатежоспособността на длъжника е изменена, считано от 01.07.2015 г. Ищцовото дружество е предявило вземането си в производството по несъстоятелност с молба с вх. № 260008/18.08.2020 г., което е било прието под № 4 в Списъка на приетите вземания на кредиторите по чл. 686, ал. 1 ТЗ. С молба вх. № 547/19.02.2018 г. П. Т. е предявил парично вземане в производството по несъстоятелност срещу „Ромекс Инс“ ЕООД – в размер на сумата от 788000 лв., представляващо начислено ДМС за постигнати резултати (по съществуващо трудово правоотношение), определено със заповед № 2/19.12.2016 г. на управителя на „Ромекс Инс“ ЕООД. Това предявено парично вземане не е прието от съда по несъстоятелността, като е включено в Списъка с неприети вземания - към момента на устните състезания пред въззивната инстанция това парично притезание не е установено със съдебно решение по предявен от кредитора положителен установителен иск с правно основание чл. 694 ТЗ. Апелативният съд е счел, че процесното ДМС е било определено заради успешното участие в групите по „Функционално-стойностен анализ“ към трудовите възнаграждения за м. 11.2016 г. – с релевантната заповед на органа на работодателска власт било разпоредено на група служители да се начисли ДМС към работните заплати. Изяснил е, че приетото вземане, на което ищецът основа своята активна материална легитимация като кредитор в настоящия исков процес, произтича от цедирано вземане по договор за заем № 297/20.12.2010 г., четири анекси към него и споразумение № 1/10.05.2014г. между „Си финанс груп“ ООД като кредитор и „Балканкар-Мизия-Бг“ ЕООД като заемател и „Ромекс Инс“ЕООД като поръчител. Пораждането и съществуването на това парично вземане било установено с влязло в сила решение от 10.03.2016 г. по арб. д. №15/2015 г. на арбитражен съд при Българска бизнес асоциация-гр. Пловдив. С договора за цесия от 23.07.2020 г. „Билиив“ЕООД е придобило част от това парично вземане в размер на 10000 лв. (главница), като с последващ договор за цесия от 18.03.2021 г. „Си финанс груп“ ООД е прехвърлило на ищеца в настоящото исково производство друга част от същото вземане в размер на сумата от 100000 лв. В процеса на доказване било установено обстоятелството, че приетото вземане на ищеца - в производството по несъстоятелност на търговеца, в размер на сумата от 10000 лв. е било изцяло погасено от трети на настоящото исково производство лица – с две плащания на 02.03.2021 г. Въз основа на така приетите за установени правнорелевантни обстоятелства въззивният съд е обосновал правното съждение, че включеното в одобрения Списък на приетите вземания парично притезание на ищеца (по реда на чл. 693 ТЗ) обуславя както качеството на „Билиив“ ЕООД като кредитор с прието вземане в производството по несъстоятелност на длъжника, така и правния му интерес да иска попълване на масата на несъстоятелността чрез предявяване на исковете по чл. 647 ТЗ. Изяснил е, че по исковете за попълване на масата на несъстоятелността съдът винаги изхожда от предпоставянето, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти, доколкото предмет на самото производство не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да бъде обявена за относително недействителна сделка или действие, с които длъжникът го уврежда. Съдът би могъл да приеме, че твърдяното с исковата молба вземане не съществува, единствено ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо, какъвто не е настоящият случай. В този смисъл, апелативният съд е приел за ирелевантно обстоятелството дали реално ищецът е придобил процесното вземане въз основа на действителен договор за цесия, както поддържат ответниците, респ. дали след предявяването на вземането в нарушение на правилата на чл. 646, ал. 1, т. 1 ТЗ и чл. 637, ал. 1 и сл. ТЗ е налице погасяване (доброволно, от трето лице или посредством способите на принудителното изпълнение) на процесното парично притезание и дали това плащане е противопоставимо по отношение на останалите кредитори на несъстоятелността. Решаването на всички тези спорове евентуално би имало релевантно значение по исковете с правно основание чл. 694 ТЗ. От друга страна, счел е, че, предявявайки настоящия иск за попълване на масата на несъстоятелността, ищецът действа не само в собствен интерес, но и в интерес изобщо на всички останали кредитори на несъстоятелния длъжник, като целта на настоящото исково производство е обратно да се върне в масата на несъстоятелността имуществото, с което длъжникът се е разпоредил, увреждайки тази маса. За да подкрепи своите правни доводи, апелативният съд се е позовал на разясненията в решение по т. д. № 56/01.08.2018 г. по т. д. № 1538/2017 г., на ВКС, ТК, I т. о., съгласно които отменителните искове по чл. 647 ТЗ представляват средство за обявяване за относително недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелните длъжници на определени правни действия и сделки с имуществени права от масата на несъстоятелността, които увреждат тези кредитори при наличие на съответните специфични за отделните фактически състави материални предпоставки. Като обща своя характеристика обаче тези фактически състави включват имуществено увреждане на кредиторите на масата на несъстоятелността, изразяващо се в намаляване на нейното съдържание като пряка последица от разпоредителни сделки и действия от страна на длъжника с негово имущество или създаване на опасност от такова увреждане. В решение по т. д. № 135/2009 г., II т. о. на ВКС и решение по т. д. № 1388/2014 г., I т. о. на ВКС било прието, че, за да бъдат относително недействителни, действията и сделките трябва да изхождат от длъжника, т.е. той доброволно да е предприел действия по погасяване на задължения и сключване на сделки. Съобразно тези принципни правни съображения въззивният съд е счел, че в конкретния случай твърдяното увреждащо действие, с което въз основа на заповед № 2/19.12.2016 г., издадена от управителя на „Ромекс Инс“ ЕООД, на ответника в настоящото исково производство П. Т. е определено ДМС в размер на 788000 лв., не представлява акт на самостоятелно имуществено разпореждане по смисъл на чл. 647 ТЗ - сделка или друго определено правно разпореждане с имуществени права от масата на несъстоятелността, което да подлежи на самостоятелно оспорване чрез исковете за попълване на масата на несъстоятелността. Приел е, че определянето на ДМС е извършено по повод на съществуващо между страните трудово правоотношение за положени от ищеца добри трудови резултати, поради което то не притежава характера на самостоятелно имуществено разпореждане по смисъла на чл. 647 ТЗ, което да бъде оспорено отделно и самостоятелно от трудовото правоотношение - във връзка с трудовите задължения, за точното изпълнение на които то е било начислено. От друга страна, липсвало и риск от увреждане на масата на несъстоятелността с оглед на безспорно установеното от приетата ССЕ, че начислените в полза на ответника П. Т. и други посочени в същата заповед лица ДМС не е било изплатено до откриването на производството по несъстоятелността, а след тази дата плащания, ако бъдат извършени от несъстоятелния длъжник, ще бъдат недействителни и непротивопоставими на останалите кредитори като извършени след датата на решението не по установения в производството ред. Поради тези правни съображения е счел за ирелевантно в отношенията между длъжника „Ромекс Инс“ ЕООД (н.) и П. Т. обстоятелството за свързаност между тях по смисъла на § 1, т. 2 от ДР на ТР, във вр. с чл. 647, ал. 1, т. 1 и т. 6 ТЗ, изразяващо се в отношения между работодател и работник - начисляването на ДМС е във връзка със съществуващо между тях трудово правоотношение, а не представлява правопораждащ или правопогасяващ юридически факт със самостоятелно значение, който да е подлежащ на оспорване по настоящия исков ред. Позовавайки се на решение № 847/2010 г. по гр. д. № 1558/2009 г. на ВКС, IV г. о., въззивният съд е достигнал до правния извод, че целевите награди и премиите са с предназначение да стимулират трудовото участие и да наградят показания висок резултат, поради което те не представляват допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер – следователно, преценката дали това възнаграждение е правилно начислено, била ограничена до обстоятелството дали е налице основание за начисляването му с оглед на обстоятелството, че ответникът Т. и другите удостоверени в заповедта служители на „Ромекс Инс“ ЕООД (н.) действително са полагали интелектуалния труд, предоставили са на работодателя своя опит и интелектуални и технически умения (ноу-хау). Приел е, че редът за защита на кредитора „Билиив“ЕООД, както и на всички останали кредитори на „Ромекс Инс“ЕООД (н.), бил чрез оспорване на вземането на П. Т. в производството по несъстоятелност на длъжника „Ромекс Инс“ ЕООД, респ. по иска с правно основание чл. 694, ал. 1 ТЗ – относно съществуването или несъществуването на оспореното вземане на кредитора П. Т., която процесуална възможност била осъществена. Счел е, че съобразно изхода на спора по иска с правно основание чл. 694, ал. 1 ТЗ ще се признае или отрече съществуването на вземането в този размер и като последица ще се изясни дали на титуляра на вземането ще бъде отречена възможността да участва в разпределението на осребреното имущество на длъжника – по този начин интересите на ищеца, както и на останалите кредитори на несъстоятелността ще бъдат обезпечени. Предявявайки настоящия иск, ищецът се опитвал да заобиколи реда за оспорване на съществуването на вземането (арг. чл. 690 и сл. ТЗ), респ. за предявяване на специалния установителен иск по чл. 694 ТЗ – целял е да се възползва от по-облекчения ред за защита чрез предявяването на иска за попълването на масата на несъстоятелността, при който предметът на доказване за успешното провеждане на иска е ограничен само до няколко точно определени материалноправни предпоставки. Въз основа на така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи апелативният съд е обосновал своето правно съждение, че предявените от „Билиив“ ЕООД срещу „Ромекс Инс“ ЕООД (н.) искове с правно основание чл. 647, ал. 1 ТЗ (главен и евентуални, предявени в тяхната поредност по чл. 647, ал. 1, т. 1, т. 3 и 6 ТЗ – за обявяване за относително недействителна по отношение на ищеца и на всички кредитори в несъстоятелността на заповед № 2/19.12.2016 г., издадена от управителя на „Ромекс Инс“ ЕООД, в частта, в която е определено допълнително материално стимулиране на П. Д. Т. в размер на сумата от 788000 лв.) се явяват неоснователни, поради което – при съвпадане на крайните правни изводи на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение е изцяло потвърдено. Първите два материалноправни въпроси следва да се доуточнят от настоящия съдебен състав съобразно правомощията на касационната инстанция - съгласно тълкувателните разяснения по т. 1 от ТР 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като се обобщят при следната формулировка: 1. „Може ли едностранното определяне на допълнително материално стимулиране на работник/служител за постигнати резултати от положения от него труд да бъде акт на самостоятелно имуществено разпореждане и в случай че то е такъв акт, с него би ли се увредила масата на несъстоятелността по смисъла на чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ, вкл. и когато то не е действително изплатено?“. Третият материалноправен въпрос също се нуждае от доуточнение съобразно приетото от въззивния съд: „Основателността на предявен отменителен иск по чл. 647, ал. 1 ТЗ за обявяване на относителна недействителност на увреждащи масата на несъстоятелността действия или сделки, от които възникват вземания на кредитори на масата на несъстоятелността, обуславя ли се от установяването или отричането със сила на пресъдено нещо на тези притезания в исковото производство по чл. 694 ТЗ?”. Тези обобщени материалноправни въпроси са от значение за изхода на правния спор пред въззивния съд, тъй като те са формирали неговата правосъдна воля, поради което е обоснована общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Породена е и специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което трябва да се провери дали тези обобщени два материалноправни въпроси са разрешени в противоречие с казуалната практика на ВКС, посочена в изложението на касатора по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, и със служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 176/10.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3658/2017 г., III г. о., в което е прието, че „съдът не може да контролира преценката на работодателя да включи, или не, и евентуално в какъв размер, определено допълнително възнаграждение, което не е постоянен елемент от трудовото възнаграждение… След като в правомощията на работодателя е да реши предоставянето на съответното допълнително възнаграждение /чл. 13 НСОРЗ/, както и да определи неговия размер, това решение е в пределите на договорната свобода и не противоречи нито на закона, нито на принципите за възмездност на труда. В случая става въпрос за решения в кръга на работодателската целесъобразност и част от управленската функция на трудовия процес, поради което те не подлежат на съдебен контрол”. Съгласно правната норма, уредена в чл. 649, ал. 6, изр. 1 ТЗ, в производствата по предявени искове по чл. 647 ТЗ държавни такси за всички инстанции не се внасят предварително. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение