Определение № 20 от 07.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 323/2012 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Н. И. Д. от [населено място], обл. П., чрез процесуалния му представител адв. Л. Начева, против въззивното решение № 1512 от 9 ноември 2011 г., постановено по в.гр.д. № 1928 по описа на окръжния съд в гр. Пловдив за 2011 г., с което е потвърдено решение № 270 от 31 май 2011 г., постановено по гр.д. № 469 по описа на районния съд в гр. Карлово за 2010 г. за осъждане на Д. да заплати на Н. Х. Х. от [населено място] сумата от 5760 лева обезщетение за претърпени имуществени вреди на основание чл. 50 ЗЗД, ведно със законната лихва от датата на увреждането, и 1005 лева разноски по делото и по производството за обезпечение на иска и разноски за вещо лице. В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, защото съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства и неправилно е преценил фактите по делото, което е довело до погрешни правни изводи; изводите на съда са основани само на презумпцията за вина на собственика на вещта и на лицето, под чийто надзор се намира същата; касаторът не е оспорил протокола за ПТП, тъй като не е бил запознат с констатациите в него; на водача на автомобила не е съставен акт за административно нарушение, въпреки че същият е бил длъжен да се съобрази с конкретните условия за видимост (тъмната част на денонощието) и е бил длъжен да намали скоростта; ищецът е нарушил разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, поради което изводът на съда за липса на виновно поведение у него и изключване на възможността за съпричиняване на резултата, е неправилен. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с утвърдената практика по въпроса дали е налице виновно поведение на другия участник в пътното транспортно произшествие и възможността за съпричиняване на резултата. Представя се решение на ВС. Ответникът Н. Х. Х. от [населено място], обл. П., чрез процесуалния си представител адв. Б. Н.-Д., в отговор на касационната жалба сочи доводи за неоснователността й. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК. С решението си въззивният съд приема, че протоколът за ПТП, имащ характер на официален свидетелстващ документ, не е оспорен от ответника по иска и той не е представил доказателства, оспорващи констатациите на длъжностното лице; на ответника е съставен акт за установяване на административно нарушение и наказателно постановление с наложена глоба, което е влязло в сила; данните в протокола се поддържат от свидетелските показания; от заключението на експертизата е видно, че автомобилът на ищеца се е движел със скорост 80 км/ч и водачът не е имал техническа възможност да избегне удара с кравата, допусната да предприеме пресичане на пътното платно на място, което не е било безопасно; стойността на причинените вреди на лекия автомобил във връзка с настъпилото произшествие е 5760 лева; дори ответникът да не е собственик на животното, той отговаря, защото като е водил стадото, е оставил животното без надзор да пресича пътното платно по тъмно; според ответника колата, управлявана от ищеца, се е движела с висока скорост и затова е станал сблъсъкът, но твърденията за по-висока от разрешената скорост не се установяват; не се установяват и твърденията, че мястото на произшествието е посочено неточно в констативния протокол, а исканията за приемане на доказателства са оставени без уважение от съда поради преклузията по чл. 266 ГПК. Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като касаторът не е поставил правен въпрос по обусловилите изхода на спора разрешения на въззивния съд. Поддържа се, че правният въпрос за това дали е налице виновно поведение на другия участник в пътното транспортно произшествие и възможността за съпричиняване на резултата, е разрешен от въззивния съд в нарушение на установената съдебна практика. В случая обаче изводът на въззивния съд е друг – не се установяват по спора твърденията на ответника по иска в тази насока, а исканите от него доказателства пред въззивния съд са били недопустими предвид забраната във въззивното производство да се сочат нови факти и обстоятелства, когато те са могли да бъдат посочени и представени в срок в първоинстанционното производство – чл. 266, ал. 1 ГПК. С въззивната жалба касаторът сочи неправилни изводи на съда за мястото на произшествието и за скоростта на автомобила при удара. Във въззивната жалба, касаторът не е направил искане за събиране на доказателства. Такова е направено в съдебното заседание по делото пред въззивния съд от 1 октомври 2011 г., но съдът го е оставил без уважение, тъй като не е налице нито една от хипотезите на чл. 266, ал. 2 и 3 ГПК. Ето защо относимият правен въпрос в случая би бил въпросът за допустимостта на съответните доказателства и за действията на съда в тази насока, но такъв правен въпрос не е зададен, което, при задължителните разяснения, дадени от ВКС в ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, т. 1, води до недопускане на касационното обжалване. Ответникът не претендира заплащане на разноски, а и доказателства за сторени такива пред касационния съд не се представят, поради което съдът не присъжда разноски. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение