Определение № 50160 от 10.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 1493/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Екорепласт“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 277 от 28.04.2022 г. по в. т. д. № 622/2021 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо решение № 260107 от 20.01.2021 г. по т. д. № 243/2020 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-4 състав, с което дружеството-касатор е осъдено да заплати на [община]: сумата 8 028.41 лв. – разходи за обезпечения по чл. 60 ЗУО за периода от м. 09.2016 г. до м. 07.2019 г., на основание чл. 3, ал. 5 от Наредба № 7/19.12.2013 г. за реда и начина за изчисляване и определяне размер на обезпеченията и отчисленията, изисквани при депониране на отпадъци във вр. с чл. 60 ЗУО; сумата 56 731.39 лв. – стойност на отчисленията по чл. 64 ЗУО за периода от м. 07.2015 г. до м. 05.2018 г., на основание чл. 21, ал. 4 от същата наредба във вр. с чл. 64 ЗУО, както и сумата 9 156.52 лв. – лихва по чл. 21, ал. 5 от Наредба № 7/19.12.2013 г. за периода от 11.08.2015 г. до 31.08.2019 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Изразено е несъгласие с извода, че за [община] не е съществувало задължение да заплати обезпеченията по чл. 60 и отчисленията по чл. 64, ал. 1 от Закона за управление на отпадъците (ЗУО), поради което общината има право да иска от действително задълженото лице (ползвателя на депото за твърди битови отпадъци) възстановяване на недължимо платените от нея суми. Според касатора, решаващият състав неправилно е приложил разпоредбите на чл. 3, ал. 5 и чл. 21, ал. 4 от Наредба № 7/19.12.2013 г. за реда и начина за изчисляване и определяне размер на обезпеченията и отчисленията, изисквани при депониране на отпадъци (в действащата към релевантния момент редакция), като е приел, че обезпеченията и отчисленията са дължими от ползвателя, а не от собственика на депото, без да съобрази публичноправния характер на тези задължения, както и липсата на акт между общината и ползвателя, който да създава правна връзка между тях и който да определя размера на съответното задължение на ползвателя. В касационната жалба е релевирано изрично оплакване за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в непроизнасяне по възражението на дружеството, че обезпеченията по чл. 60 и отчисленията по чл. 64, ал. 1 ЗУО представляват разходи за такса битови отпадъци и като такива следва да се включат в план-сметката като разход за дейности по чл. 66, ал. 1, т. 2 ЗМДТ. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Съгласно разпоредбите на чл. 3, ал. 5 и чл. 21, ал. 4 (грешно посочена ал. 5) от Наредба № 7/19.12.2013 г. за реда и начина за изчисляване и определяне размер на обезпеченията и отчисленията, изисквани при депониране на отпадъци изпълнението на публичното задължение за собственика на депо за отпадъци за заплащане на дължимите отчисления по чл. 64 и обезпечения по чл. 60 ЗУО по специална сметка на РИОСВ трансформират ли се в право на собственика на депото да търси по частноправен ред възстановяване на заплатените от него суми от ползвателя на депото; 2. В хипотезите на разпоредбите на чл. 60 и чл. 64 ЗУО съществува ли юридически факт, от който да произтича правото на собственика на депото да иска възстановяване на платени обезпечения и отчисления от ползвателя на депото по гражданскоправен ред; 3. Как следва да се реализира установеното в чл. 3, ал. 5 и чл. 21, ал. 4 (грешно посочена ал. 5) от Наредба № 7/19.12.2013 г. за реда и начина за изчисляване и определяне размер на обезпеченията и отчисленията, изисквани при депониране на отпадъци задължение на „всяко друго лице, депонирало отпадъци“ и на ползвателя на депото за обезпечения и отчисления преди приетите изменения и допълнение на разпоредбите на чл. 60 и чл. 64 ЗУО (ДВ, бр. 19 от 05.03.2019 г.), установяващи събиране на задълженията по реда на ДОПК и налице ли е празнота в правото, уреждащо тези задължения за ползвателите на депо за отпадъци, евентуално по отношение определяне размера на тези задължения; 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните; 5. Как следва да се тълкува връзката между чл. 66, ал. 7 ЗМДТ и чл. 3, ал. 5 и чл. 21, ал. 5 от Наредба № 7/19.12.2013 г. за реда и начина за изчисляване и определяне размер на обезпеченията и отчисленията, изисквани при депониране на отпадъци по отношение задължението на ползвателя на депото за плащане на собственика на депото на обезпечения и отчисления, предвид указаното в закона, че тези отчисления по чл. 64 ЗУО и обезпечения по чл. 60 ЗУО следва да се предвидят в изготвената от лицето, изпълняващо дейностите по чл. 66, ал. 1, т. 2 ЗМДТ (собственик на депо за отпадъци), план сметка, разходите по която план-сметка се финансират със средствата от таксата за битови отпадъци“. По отношение на въпроси № 1 - № 3 и въпрос № 5 се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а за въпрос № 4 – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, аргументирано с твърдението за противоречие с актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 80 от 02.06.2020 г. по гр. д. № 4031/2019 г., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г., решение № 210 от 08.10.2018 г. по гр. д. № 4971/2017 г. и решение № 200 от 23.12.2019 г. по гр. д. № 3779/2018 г. Ответникът по касация – [община] – моли за недопускане на касационно обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения в писмен отговор от 29.06.2022 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса. Същата обаче е частично недопустима на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. С оглед обстоятелството, че цената на единия от обективно съединените искове – на иска за присъждане на разходи за обезпечения по чл. 60 ЗУО за периода от м. 09.2016 г. до м. 07.2019 г. (8 028.41 лв.) е под установения в закона минимален размер 20 000 лв. за търговските дела, каквото е и настоящото, въззивното решение не подлежи на касационен контрол. Ето защо, по отношение на този иск касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. По касационната жалба в допустимата й част: При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: [община] е собственик на депо за твърди битови отпадъци, находящо се в м. „Тумбите“; На 12.11.2012 г. между „Тео Морис – България“ ЕООД, експлоатиращо депото, и ответника „Екорепласт“ ЕООД е сключен договор за предаване и приемане на отпадъци; През исковия период ответникът е депонирал отпадъци, посочени по вид, тегло и дата на депониране в изготвения от „Тео Морис – България“ ЕООД отчет; Дължимите за така депонираните отпадъци отчисления по чл. 64 ЗУО са заплатени от [община]; С писмо от 20.07.2018 г. общината е поканила ответника да й възстанови заплатените суми; В отговор на писмото, същият е поискал разсрочване на задълженията до 31.12.2018 г.; За уреждане на отношенията си [община] и „Екорепласт“ ЕООД са подписали споразумение от 15.01.2019 г., в което се съдържа изявление на дружеството, че в качеството му на ползвател на регионалното депо дължи на [община] суми за месечни отчисления на основание чл. 64 ЗУО за обезвреждане на всеки тон депониран отпадък за периода от 01.07.2015 г. до 31.12.2018 г. в размер на 96 636 лв., като е поело задължение за разсроченото плащане на посочената сума. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, касаеща сумите за отчисления по чл. 64 ЗУО, въззивният съд е приел, че същите са дължими от ответника „Екорепласт“ ЕООД, в качеството му на ползвател на депото, а не от общината като негов собственик, поради което за последната е възникнало правото да иска възстановяване на платените вместо ползвателя суми. Този извод е направен с оглед разпоредбата на чл. 21 от Наредба № 7/19.12.2013 г. за реда и начина за изчисляване и определяне размер на обезпеченията и отчисленията, изисквани при депониране на отпадъци, където е предвидено, че отчисленията по чл. 20 се дължат от общините и от всяко друго лице за всеки тон депониран отпадък и се превеждат по банкова сметка на общината-собственик на депото, като отчисленията от всяко друго лице ползвател, извън общините, се превеждат ежемесечно до 10-то число на месеца за предходния месец, които впоследствие се превеждат от кмета на общината-собственик на депото по банкова сметка на РИОСВ (чл. 22, ал. 1 от Наредбата). Решаващият състав е преценил споразумението от 15.01.2019 г. като признание на ответника за наличието на задължение за заплащане на сумите за отчисления, макар да не е споделил извода на първата инстанция, че същото е основание за дължимостта на тези суми. По отношение размера на задължението на ползвателя-ответник въззивният съд е препратил към мотивите на първостепенния съд по реда на чл. 272 ГПК. За неоснователно е счел възражението на същия, че дължимата сума по чл. 64 ЗУО следва да се редуцира със заплатените от него на това основание 18 580.30 лв., като се е позовал на заключението на съдебно-икономическата експертиза, че плащането касае стари задължения, различни от процесните. Изцяло е възприел и становището на Софийски градски съд, че процесните вземания – както за главница, така и за лихва – не са погасени по давност, тъй като давността за тях е прекъсната на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД с признанието на задълженията от ответника, извършено със споразумението от 15.01.2019 г. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Първите три въпроса не могат да бъдат преценени като значими за изхода на конкретното дело съгласно разясненията в задължителната съдебна практика – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите касаят извода на въззивния съд, че задължението за плащане на отчисленията по чл. 64 ЗУО принадлежи на ползвателя на депото за твърди битови отпадъци, а не на неговия собственик и че това задължение произтича пряко от ЗУО и издадената по приложението му наредба. Доколкото отговорът на тези въпроси предпоставя преценка дали правилно е приложен материалният закон, същите са относими към правилността на акта, която обаче е предмет на самото касационно обжалване, а не на производството по допускането му. Независимо от това, дори да бъдат счетени за обуславящи изхода на делото, по отношение на посочените въпроси не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото същото е заявено бланкетно, без каквато и да било аргументация, обосноваваща двете кумулативни предпоставки, а от друга страна – цитираните във въпросите разпоредби са достатъчно ясни и не пораждат необходимост от разкриване на съдържанието им чрез тълкуване, нито съществува твърдяната от касатора „празнота в правото“ относно задължението по чл. 64 ЗУО. Общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК отсъства и по отношение на последния въпрос, тъй като мотивите на обжалваното решение не съдържат произнасяне по него, в какъвто смисъл е и твърдението на самия касатор. В тази именно връзка е поставен и процесуалноправният въпрос № 4. Макар да е от значение за делото, същият не може да обоснове допускане на касационното обжалване, доколкото отговорът му не би довел до промяна на правния резултат при конкретната фактическа обстановка и приложимите към спора правни норми. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо от посочения изход на делото, поради липсата на заявено от ответника искане, не подлежи на обсъждане дължимостта на разноски за настоящото производство. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК