Определение № 206 от 24.03.2015 г. на ВКС по т. д. № 1157/2014 г.

Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по постъпили две касационни жалби срещу въззивно решение № 1070, постановено от Софийски апелативен съд (САС), Гражданско отделение, Четвърти състав по гр.д. № 4180 по описа на съда за 2012 г. По изложени в касационната жалба касационни основания и в приложение по чл. 284, ал. 3, т. 3 от ГПК към жалбата, основания за допускане на касационно обжалване, касаторите - ищци Н. А. И. и И. Д. К. обжалват въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното такова, постановено от Софийски градски съд (СГС) по гр.д. № 135 по описа на съда за 2011 г. в частта му, с която е отхвърлен предявеният от И. Д. К. иск за сумата от 70000 лв., представляваща разликата над 80000 лв. до общо предявения размер от 150000 лв., както и в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в неговата част за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на Н. А. И. за разликата над 80000 до общо предявения размер от 150000 лв., и по същество предявеният иск е отхвърлен в тази му част. Иска се отмяната на обжалваното въззивно решение в тези му части и постановяване на друго такова по спора, с което предявените от касаторите – ищци искове да бъдат уважени до пълния им, предявен размер от по 150000 лв., със законните последици. По изложени в касационната му жалба касационни основания и в приложение по чл. 284, ал. 3, т. 3 от ГПК към жалбата основания за допускане на касационно обжалване, касаторът – ответник ЗК [фирма] обжалва въззивното решение в частта му, с която първоинстанционното такова е отменено в отхвърлителната му част по отношение на претенцията на ищеца И. Д. К. за сумата от 80000 лева и ответникът е осъден на да заплати същата сума на ищеца, със законите последици. Страните взаимно оспорват жалбите си. В частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в неговата осъдителна част, с която на ищцата Н. А. И. е присъдена сумата 80000 лева обезщетение за неимуществени вреди, въззивното решение, като необжалвано от ответника е влязло в сила. Касационните жалби, като подадени от страни в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, са процесуално допустими. По въпроса за допускането в конкретния процесен случай, на касационно обжалване на въззивното решение, съобразно изложените в касационните жалби касационни основания по чл. 281 от ГПК, и в приложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, основания за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, намира следното: По жалбата на касаторите – ищци: Формулиран е бланкетно и общо правен въпрос „за приложение на принципа на справедливост, въведен с чл. 52 от ЗЗД, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди.“ Същият, с оглед на широката си формулировка и конкретният предмет на делото е релевантен по см. на изискваното от чл. 280, ал. 1 от ГПК общо основание за допускане на касационно обжалване. Не са налице по делото обаче твърдяните допълнителни селекционни критерии по т. 1, 2 и 3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Не се установява релевантният по делото въпрос да е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, така както същата е очертана в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. Релевира се противоречие на решаващите правни изводи на въззивния съд с указанията, дадени в ППВС № 4/68 г., но такова противоречие не се установява по делото. В съответствие именно със задължителните за съдилищата разрешения в посоченото ППВС № 4/1968 г., въззивният съд е извършил преценка на обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, като е посочил в мотивите си, конкретно приетите за установени (доказани) по делото обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Конкретната преценка на решаващия въззивен съд относно приетите за установени от него обстоятелства по делото и тяхното значение, при формирането на изводите на съда относно също конкретно приетия от съда за справедлив, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, размер на обезщетението за неимуществени вреди, като такива относно възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и/или за обсъждане на събраните по делото доказателства, не подлежат на уеднаквяване от касационната инстанция, и не съставляват годно основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не е налице и твърдяното противоречие с посочените две решения на касационната инстанция, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, в какъвто смисъл са формулирани и допълнителни въпроси относно това следва ли съдът да съобразява размера на обезщетенията за неимуществени вреди, и с лимитите на застрахователните покрития, и включват ли се в критериите за справедливост промените на законодателството, и на обществено-икономическите, и социални условия, и не следва ли размерите на обезщетенията да отразяват тези промени. И в двете решения (второто от които препраща към първото), постановени по дела, по които е допуснато касационно обжалване по въпросите дали следва да се съобразят промените на обществено-икономическите и социални условия в страната, и нормативно определените лимити на застрахователните компании по застраховка „Гражданска отговорност”, съставът на ВКС е приел, че при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се отчитат в пълна степен и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. В обжалваното си решение обаче въззивният съд не е формирал и изложил противоречащи на така приетото от касационната инстанция, правни изводи. Не е налице претендираното основание за допускане на касационно обжалване по т. 2 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. За да е налице такова следва да се твърди и установява по делото, че съдебните решения, на противоречие с които касаторът се основава, са влезли в сила. В случая такова твърдение в жалбата не се съдържа, представените съдебни актове не съдържат отбелязване, че са влезли в сила, това обстоятелство не се установява и с възможните средства за служебна проверка. Не е налице претендираното основание за допускане на касационно обжалване по т. 3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Поставеният от жалбоподателите, като значим за точното прилагане на закона и развитието на правото въпрос, относно това какви допълнителни обстоятелства следва да се имат предвид при установяване неимуществените вреди и какви факти следва да се установяват, при определяне на размера на обезщетение при загуба на дете, не разкрива наличието на соченото правно основание за допускане на касационно обжалване. Същото е налице само в случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, и какъвто процесният, поради яснотата и безпротиворечивостта, както на приложимите правни норми, така и на формираната задължителна съдебна практика, не е. По жалбата на касатора – ответник: От изложените в касационната жалба основания за касационно обжалване и в приложение, основания за допускане на такова, се извлича релевантният по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК материалноправен въпрос относно действителният кръг на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дете, съобразно задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС № 4/1961 г., № 5/1969 г. и № 2/1984 г., и в частност има ли право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дете лицето, което го отглежда, извън случаите, в които детето е взето за отглеждане и за осиновяване, но е неосиновено. В случая са налице както основният – по чл. 280, ал. 1 от ГПК, така и допълнителният по т. 1 на същия текст, селекционни критерии за допускане на касационно обжалване, поради което и такова следва да бъде допуснато. Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение