Определение № 151 от 28.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1839/2020 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по жалба на ищеца – синдик на „Барс-4“ ЕООД - срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд.

Ответниците „Барс-4“ ЕООД и „Радослава 75“ ЕООД не изразяват становище.

По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

С основното си решение първоинстанционният съд на основание чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ е обявил за недействителни спрямо кредиторите в несъстоятелността на „Барс-4“ ЕООД три договора за продажба на движими вещи и е осъдил втория ответник да върне в масата на несъстоятелността тези вещи, на обща стойност 58270 лв.

С допълнително решение съдът е оставил без уважение искането на ищеца за допълване на основното решение, като се осъди вторият ответник да заплати паричната равностойност на същите вещи.

Сезиран с жалби на ищеца и втория ответник, въззивният съд е потвърдил допълнителното решение. Потвърдил е и основното решение, освен в приетите за недопустими части, с които е определена паричната равностойност на вещите, в които части е обезсилил същото.

За да намери за частично недопустимо основното решение и за правилно допълнителното решение, въззивният съд е приел, че уваженият осъдителен иск за връщане на движимите вещи в масата на несъстоятелността има правното си основание в чл. 649, ал. 2 ТЗ вр. чл. 34 ЗЗД. Приел е също, че според изложените от ищеца твърдения и направените искания (в исковата молба и допълнително депозираните, вкл. във въззивното производство, по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК молби), че отправеното към съда искане е било за посочване в решението на паричната равностойност на вещите (във връзка с осъдителния иск за връщането им), а евентуално – за заплащане на равностойността им „при условие, че вещите не могат да бъдат върнати в масата на несъстоятелността поради погиване, отчуждаване, повреждане...“.

С оглед на това въззивният съд е приел, че поради неопределеността на искането, произтичаща от алтернативната формулировка, както и с оглед единствено допустимото евентуално съединяване на исковете, това искане е недопустимо.

Въззивното решение се обжалва от ищеца частично: относно частичното обезсилване на основното първоинстанционно решение и относно потвърждаването на допълнителното решение.

Допускането на касационно обжалване се обосновава на първо място с очевидна неправилност.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Поради това основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице.

На второ място, въведено е и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поддържа произнасяне в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

• допустимо ли е алтернативното съединяване на иска за връщане на движими вещи с иска за заплащане на тяхната равностойност; може ли ищецът едновременно с предявяване на вземането за предаването на движими вещи да предяви и искането за определяне на тяхната парична равностойност и длъжен ли е решаващият съд да се произнесе и по двата заявени иска; и

• при оставяне на исковата молба без движение от кога се счита предявен искът и следва ли съдът да съобрази при произнасянето си исковата претенция с направеното уточнение в молбата по реда на чл. 129 ГПК; с оглед разпоредбата на чл. 2 вр. чл. 6, ал. 1 ГПК дължи ли съдът произнасяне по заявения петитум с изправената искова молба и налице ли е отказ от правосъдие, ако не се произнесе по цялото искане на заявената защита; има ли възможност съдът да подменя волята на ищеца.

Вторият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото няма отношение към решаващите изводи на въззивния съд. Последните не са основани нито на значението на момента на предявяване на иска при нередовност, впоследствие отстранена, на исковата молба, нито съдът е отказал да съобрази направеното уточнение, доколкото е обсъдил същото и е мотивирал извод за недопустимост на направеното искане, нито е налице „подмяна“ на волята на ищеца.

Във връзка с втория въпрос следва да се посочи, че относно допустимостта на съединяването на иск за предаване на движими вещи и иск за заплащане на равностойността им е установена съответната практика на ВКС (напр. гр. д. № 3021/2016 г. на 1 г. о. и цитираната там практика, вкл. посочена от жалбоподателя), съгласно която защитата по чл. 521, ал. 2 ГПК е допустима и във фазата на исковото производство чрез съединяване при условията на евентуалност на иска за предаването на движими вещи с иска за заплащане на равностойността им в случай, че същите не са налице или са развалени изцяло или отчасти. Изрично се подчертава в така формираната практика, че разглеждането и уважаването на иска за заплащане на равностойността е обусловено от положителното установяване на обстоятелството, че вещта не е налице, с което се отрича и един от елементите, предпоставящи уважаването на иска за реално предаване (гр. д. № 1610/2009 г., I г. о.). С други думи, условие за разглеждане на евентуалния иск за равностойността е отхвърлянето на главния иск за предаване, а в хипотезата, когато липсата или погиването, респ. повреждането на вещта, бъде установена в хода на образуваното за предаването ѝ изпълнително производство, взискателят разполага със защитата по чл. 521, ал. 2-3 ГПК. Предвид обстоятелството, че обуславящите искове за предаване на процесните вещи са уважени изцяло и в тази част решението е влязло в сила като необжалвано, изводът на въззивния съд за недопустимост на исканията за определяне на равностойността на процесните вещи е съобразен с установената практика, поради което основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.

Не се установява и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Освен неконкретизираното и неаргументирано твърдение, че изложените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, други доводи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване.

С тези мотиви съдът