Определение № 2527 от 20.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4481/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. В. Н., чрез пълномощник адв. С. С. А. от АК - Пловдив, против въззивно решение № 111/12.06.2024 г. постановено по в.гр.д. № 210/2024 г. по описа на Апелативен съд- Пловдив, с което е потвърдено решение № 1579/13.12.2023 г. по гр. д. № 2105/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив, в частта му, с която е отхвърлен предявения от В. В. Н. срещу К. Д. Б. иск с правно основание чл. 439 ГПК, за установяване, че ищецът не дължи на тази ответница 1/3 част от следните суми: 45 000 лв., главница, ведно със законната лихва от 05.08.2010г. до окончателното плащане на вземането; 950 лв., присъдени разноски по заповедното производство, за които суми е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 11936/2010 г. по описа на Районен съд – Пловдив, поради погасяване на вземането по давност. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния. Според касатора предявеният отрицателен установителен иск срещу К. Б. неправилно е бил отхвърлен, тъй като събраните доказателства установявали, че вземането срещу него от Б. е погасено по давност. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касатора, навежда доводи за наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1. „Допустимо ли е при даденото тълкувателно правомощие по чл. 124 от ЗСВ на ВКС, да се дава тълкувание на ясна норма, приета и прилагана с години и при липса на изменение в социално-икономическите или обществени условия, като тълкувателно да й се даде смисъл, какъвто тя няма и противен на закона, в случая от основание тълкуването в Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024г., постановено по т.д. № 2 от 2023г. на ОСГТК на ВКС на нормата на чл. 433 т. 8 от ГПК?“; 2. „Допустимо ли е да се променя същностния смисъл на императивна законова норма, тази на чл. 433 т. 8 от ГПК, чрез тълкувателно решение, в случая Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024г., постановено по т.д. № 2 от 2023г. на ОСГТК на ВКС?“; 3. „Следва ли съдът да се съобразява при решаването на спора по същество с дадено тълкуване, макар и от ВКС в ТР № 2 от 04.07.2024 г., постановено по т.д. № 2 от 2023г. на ОСГТК на ВКС относно ефекта на перемпцията, след като нормата не е изменяна и тя е една и съща от приемането на ГПК, обн. ДВ, бр. ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 01.03.2008 г. до днес?“; 4. „Императивна или диспозитивна е нормата на чл. 433 т. 8 от ГПК и прекратява ли тя по силата на закона изпълнителното дело и какъв е ефектът за извършените по него действия след това?“; 5. „Възможно ли е взискателят или съдебният изпълнител при възлагане да извършват по едно изпълнително дело валидни и правнозначими изпълнителни или други процесуални действия след като вече изпълнителното дело е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК? Имат ли такива действия процесуално и/или материалноправно значение и какво? Водят ли те до прекъсване на перемпцията като процесуален институт или на погасителната давност като материален институт?“; 6. „Обезсилват ли се по право и губят ли с обратна сила своето значение процесуалните действия, извършени от взискателя по изпълнително дело, когато изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК?“; 7. „Могат ли да се считат за законосъобразни действията, извършени по едно вече прекратено по силата на закона изпълнително дело поради перемпция и следователно могат ли да произведат действие с правно значение?“; 8. „Необразуването на ново изпълнително дело по подадена молба от взискателя за изпълнително действие по едно вече прекратено по силата на закона изпълнително дело има ли значение за прекъсването на давността?“; 9. „Загубил ли е значение институтът на перемпцията по отношение на преценката на действията, водещи до прекъсване на погасителната давност след приемането на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е обявено за изгубило сила ППВС № 3/1980 г., след като нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК не е отменена?“; 10. „Може ли съдебният изпълнител служебно или само като канцеларско действие да образува изпълнително дело без да има нарочна молба от взискателя за образуването на ново дело след перемирането на предходно образувано изпълнително дело?“; 11. „Съставлява ли процесуално нарушение на чл. 235, ал. 2 от ГПК необсъждането в пълнота на събраните по делото доказателства?; 12. „Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор?“; 13. „Следва ли мотивите на съдебното решение и в частност въззивното, да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът, и в частност въззивният, счита доводите и възраженията на страните за основателни, респективно неоснователни?“ и 14. „С оглед задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото и да се произнесе по всички доводи и възражения във въззивната жалба и в отговора на въззивна жалба, то следва ли въззивният съд да формира своите изводи за фактите след съвкупна преценка на доказателствата по делото и да се произнесе по всички възражения и доводи?“. Поддържа се, че въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС: решение № 10 от 16.02.2016 г. по гр.д. № 3231/2014 г. на III г.о.; решение № 285 от 06.10.2015 г. по гр. д. № 1953/2015 г. на IV г.о.; решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на IV г.о.; решение № 83 от 11.04.2018 г. по гр. д. № 1667/2017 г. на IV г.о.; решение № 48 от 14.07.2016 г. по т. д. № 404/2015 г. на II т.о.; решение № 371 от 29.10.2015 г. по гр. д. № 1385/2012 г. на IV г.о.; решение № 42 от 26.02.2016 г. по гр. д. № 1812/2015 г. на IV г.о.; решение № 260 от 30.10.2013 г. по гр.д. № 1286/2012 г. на IV г.о.; решение № 123 от 30.05.2011 г. по гр.д. № 890/2010 г. на III г.о.; решение № 380 от 02.06.2009 г. по гр.д. № 758/2009 г. на III г.о.; решение № 232 от 20.03.2009 г. по гр.д. № 2716/2008 г. на IV г.о. и др. Относно наведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не излага конкретни обстоятелства за значимостта на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Направено е и бланкетно позоваване на основанията по чл. 280, ал. 2 от ГПК за вероятна нищожност или недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответника по жалбата К. Д. Б. е подала писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че ответницата К. Д. Б., заедно с ответниците К. Г. Б. и И. Д. Б. /по отношение на последните първоинстанционното решение, като необжалвано е влязло в сила/ са наследници на Д. К. Б. /починал на 08.01.2016 г./ - К. Б. е негова съпруга, а другите две ответници – дъщери. По ч. гр. д. № 11936/2010 г. на Районен съд – Пловдив в полза на Д. К. Б. срещу В. В. Н. била издадена Заповед № 7264/09.08.2010 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 10.08.2010 г. за сумите: 45 000 лв.- главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.08.2010 г.; 900 лв. - разноски за държавна такса и 50 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение. Въз основа на издадения изпълнителен лист, по молба на кредитора, на 21.09.2010 г. било образувано изп. д. № 772/2010 г. на ЧСИ № 822 – М. С.. Не било спорна между страните, че със запорно съобщение от 05.11.2010 г. до „Първа инвестиционна банка“ АД съдебният изпълнител наложил запор върху банковите сметки на длъжника Н., след което в продължение на две години взискателят Б. не поискал извършване на други изпълнителни действия. При тези данни въззивният съд е направил извод, че с изтичането на двегодишния срок на- 06.11.2012 г. е настъпило по право /ex lege/ прекратяване на принудителното дело /независимо, че постановление на съдебният изпълнител за прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е било постановено едва на 05.12.2016 г./, и от 06.11.2012 г., съгласно приложимото към този момент ППВС № 3/1980 г. е започнала да тече нова 5 годишна давност. Установено е по делото, че по молба от 12.09.2017 г. на К. Б. и въз основа на изпълнителния лист от 10.08.2010 г. било образувано изп. д. № 619/2017 г. на ЧСИ № 911 - П. Н.. С молбата за образуване на изпълнителното дело К. Б., в качеството си на взискател е направила искане за налагане на запор на дружествени дялове, собственост на длъжника, както и на основание чл. 18, ал.1 ЗЧСИ е възложил на ЧСИ да извършва всички действия, включително да определи изпълнителен способ. По новообразуваното изпълнително дело, със запорно съобщение от 02.10.2017 г. бил наложен запор върху банкови сметки на длъжника в различни банки, както и запор върху трудовото му възнаграждение, получавано от „Бохеми Консулт“ ООД и „Бранд Ивент Мениджмънт“ ЕООД. Запорът върху дружествените дялове в „Бохеми Консулт“ ООД“ ООД и „Бранд Ивент Мениджмънт“ ЕООД не бил вписан в Търговския регистър поради постановен отказ от Агенцията по вписванията, по съображения, че запорираните дружествени дялове не са собственост на длъжника. Със запорно съобщение от 04.09.2018 г. бил наложен запор върху банкова сметка на длъжника в „Първа инвестиционна банка“ АД. С постановление от 30.03.2022 г. на съдебния изпълнител, изпълнителното производство било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по молба на длъжника. По молба от 27.04.2022 г. на наследниците на Д. Б. - К. Б., И. Б. и К. Б. и въз основа на изпълнителния лист от 10.08.2010 г. било образувано изп .д. № 371/2022 г. на ЧСИ № 911 - П. Н.. С разпореждането за образуване на изпълнителното дело била наложена възбрана върху 1/3 ид. ч. от недвижим имот в [населено място] собственост на длъжника. С молба от 13.06.2022 г. взискателите поискали прехвърляне на изпълнителното дело и продължаване на изпълнителните действия от ЧСИ Д. П. – Я., с рег. № 711, с район на действие Окръжен съд - [населено място]. С постановление от 20.06.2022 г. бил насрочен опис и оценка на 26.07.2022 г. на недвижим имот – 1/3 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ...., находящ се в [населено място]. На 26.07.2022 г., постъпила молба от К. Б. с искане за налагане на запори на банкови сметки на длъжника, на трудово възнаграждение, както и на МПС и дружествени дялове в търговски дружества, притежавани от длъжника. С постановление на съдебния изпълнител на 27.07.2022 г. бил наложен запор върху притежаваните от длъжника дружествени дялове в „БГ Ордер“ ЕООД и „Куин Бюти“ ЕООД. На 27.07.2022 г. с постановление на съдебния изпълнител бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от „Куин Бюти“ ЕООД. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че след изтичането на двегодишния срок от извършаване на последното изпълнително действие -запор на банкови сметки на длъжника от 05.11.2010 г. по изп. д. № 772/2010 г. на ЧСИ № 822 – М. С., на 06.11.2012 г. е настъпило по право прекратяване на принудителното дело поради настъпила перемпция по делото и от последната дата съгласно приложимото към този момент ППВС № 3/1980 г. е започнала да тече нова 5 годишна давност. Прието е, че давността е била прекъсната с налагането на запор върху банкови сметки на длъжника в различни банки, както и с налагането запор върху трудовото му възнаграждение, извършени със запорни съобщения от 02.10.2017 г., предприети по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, по образуваното по молба на К. Б. изп. д. № 619/2017 г. на ЧСИ № 911 – П. Н.. Посочено е, че след този момент давността е била периодично прекъсвана до датата на предявяване на иска, с извършването на следните изпълнителни действия: наложен запор върху банкова сметка на длъжника в „Първа инвестиционна банка“ АД със запорно съобщение от 04.09.2018 г. по изп. д. № 619/2017 г. на ЧСИ № 911 – П. Н.; налагане на възбрана на 27.04.2022 г. върху недвижим имот с идентификатор ..... в [населено място] по изп. д. № 371/2022 г. на ЧСИ № 911 – П. Н.; наложен запор на 27.07.2022 г. върху трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от „Куин Бюти“ ЕООД по изп. д. № 504/2022 г. на ЧСИ № 711 – Д. П. – Я.. Предвид изложеното е обоснован извод, че към датата на предявяване на иска на 16.01.2023 г. вземанията не са погасени по давност. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение се извършва служебно само на основанията, посочени в чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК, когато е налице вероятност съдебното решение да е нищожно или недопустимо. В конкретния случай такива пороци не се установяват при извършената служебна проверка. Въпроси с №№ 4 - 10 не притежават характеристиката на правни въпроси по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, защото не е касаят решаващите мотиви на въззивния съд по делото. При обосноваване на изводите си за неоснователност на предявения срещу К. Б. отрицателен установителен иск, съдът не е излагал аргументи, че след настъпилата на 06.11.2012 г. перемпция по изп. д. № 772/2010 г. на ЧСИ № 822 – М. С., започналата да тече нова погасителна давността е била прекъсвана с изпълнителни действия на съдебния изпълнител, извършени по изпълнителни дела, по които е настъпила перемпция. Не са излагани аргументи от въззивния съд и за това дали необразуването на ново изпълнително дело по молба от взискателя за изпълнително действие, по едно вече прекратено по силата на закона изпълнително дело, има значение за прекъсването на давността, нито дали съдебният изпълнител може служебно или само като канцеларско действие да образува изпълнително дело без да има нарочна молба от взискателя за образуването на ново дело, след перемирането на предходно образувано дело. Следва да се посочи, че при действието на РРBC № 3/18.11.1980 г., искането на взискателя за извършване на изпълнителни действия поставя началото на изпълнителния процес и прекъсва давността, когато изпълнително дело е образувано, а съгласно Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023г. по тълк. д. № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност не тече по време изпълнителният процес относно вземането по изпълнителното дело /в случая изп.д. № 772/2010 г. е образувано преди приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС/. При изпълнителни дела, вече прекратени към датата 26.06.2015 г., срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД следва да се брои от момента на прекратяването им. Даденото от въззивния съд разрешение е, че след 06.11.2012 г., давността е била прекъсвана с валидни изпълнителни действия предприети от съдебни изпълнители по висящи изпълнителни дела, образувани по молби /подадени при действието на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС/ на взискателя К. Б., наследник на кредитора Д. Б.. Въззивното решение е постановено в съответствие с посоченото тълкувателно решение, според което прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица, а новата погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Въпроси с №№ 1-3 в изложението са поставени общотеоретично, а не в контекста на конкретни правни разрешения на въззивния съд. Предвид това с поставянето им касаторът не обосновава наличие на обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, което е достатъчно основание решението да не бъде допуснато да касационно обжалване във връзка с тях. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси с №№ 11 - 14, които се свеждат до обобщения от съда въпрос относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните поотделно и в съвкупност, както и да посочи кои факти приема за установени и кои не и въз основа на кои доказателства. Въпросът, обуславя обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената от ВКС практика, в т.ч. и тази посочена от касатора, според която въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал, като е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. Съдът трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи за неоснователност на предявения срещу К. Б. отрицателен установителен иск. Следователно по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по твърденията за очевидна неправилност на въззивния акт. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В разглеждания случай тези предпоставки не са налице. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсват твърдения в какво се изразява очевидната неправилност. При прочита на самото решение не се констатира видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, нарушение на научни и/или опитни правила или на правилата на формалната логика. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция. Видно от договора за правна защита и съдействие сключен между К. Б. и адв. М. К., ответницата е била представлявана безплатно пред настоящата инстанция, при условията на чл.38 ал.1 т.3 от ЗАдв. Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗАдв, в хипотезата на което и да е от основанията за поето процесуално представителство по ал. 1 на същата разпоредба, съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. Според решението на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C- 438/22 съдът не е обвързан от предвидените минимални размери в наредбата по чл. 38, ал. 2, изр. второ от ЗАдв. във вр. с чл. 36, ал. 2 ЗАдв. С оглед липсата на фактическа и правна сложност на делото, при съобразяване с материалния интерес и осъществените от адвоката - пълномощник процесуални действия, изразяващи се в изготвяне на отговор по касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, дължимото адвокатско възнаграждение се определя в размер от по 1200 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.