Определение № 50404 от 18.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1392/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 10880/29.12.2021 г., подадена от Е. Г., Д. Г. и О. (К.) Е. Х., чрез адвокат П. В.-П., срещу решение № 540 от 18.11.2021 г. по гр. д. № 20212100501095/2021 г. на Окръжен съд - Бургас, с което е оставено в сила решение № 9 от 13.01.2015 г. по гр. д. № 3078/2007 г. на Районен съд – Бургас в обжалваната част, с която са осъдени: А. И. Г. (починал по време на въззивното производство, с конституирани наследници по закон Д. Г. и Е. А. Г.) да предаде на А. С. владението и ползването на 1/36 ид. ч.; Е. А. Г. да предаде на А. С. владението и ползването на 1/72 ид. ч. и Д. Г. да предаде на А. С. 1/72 ид. ч., от следните имоти: 1. Поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с площ от 250 кв. м, представляващ бивш УПИ № * в кв. 73 по плана на ЦГЧ - [населено място], с административен адрес: [населено място], [улица], заедно с построените в този имот двуетажна масивна сграда с изба с идентификатор ****, със застроена площ по кадастралната карта от 102 кв. м (110 кв. м по акт за одържавяване), с предназначение „Административна, делова сграда”, сграда с идентификатор **** със застроена площ от 8 кв. м, построена на един етаж, с предназначение „Друг вид сграда за обитаване”, и сграда с идентификатор **** със застроена площ от 22 кв. м, построена на един етаж, с предназначение „Жилищна еднофамилна сграда”; 2. Поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с площ от 520 кв. м (площ по акт за одържавяване и по предходните кадастрални планове на [населено място] - 500 кв. м), представляващ бивш УПИ № * в кв. 73 по плана на ЦГЧ - [населено място], с административен адрес: [населено място], [улица], заедно с построената в този имот двуетажна масивна сграда с изба с идентификатор ****, със застроена площ по кадастралната карта от 285 кв. м (251 кв. м по акт за одържавяване), с предназначение „Друг вид обществена сграда”. Въззивният съд е посочил, че производството пред него е образувано по въззивна жалба на А. Г., Д. Г. и Е. Г. срещу решение № 9 от 13.01.2015 г., постановено по гр. д. № 3078/2007 г. на Районен съд - Бургас. Визирал е, че с решение № 60087 от 15.06.2021 г. по гр. д. № 3881/2020 г. на ВКС, I г. о. е отменено предходното въззивно решение - № 11-84 от 29.11.2019 г. по гр. д. № 520/2015 г. на Бургаския окръжен съд, в частта му, с която е обезсилено първоинстанционното решение и е прекратено производството по делото по предявения от А. С. (починал по време на въззивното производство, с конституирана наследница М. С.) срещу О. (К.) Е. Х., Д. Г., Е. А. Г. и А. И. Г. (починал по време на въззивното производство, с конституирани наследници Д. Г. и Е. А. Г.), иск с правно основание чл. 108 ЗС за общо 1/9 ид. ч. от процесните недвижими имоти. ВКС е дал задължителни указания, като е посочил, че връща делото за ново разглеждане в отменената част от друг състав на въззивния съд, за постановяване на решение по съществото на спора по отношение на конституираната наследница на починалото лице А. С. - М. С.. Съставът на ВКС е приел, че Бургаският окръжен съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до постановяване на неправилно решение, тъй като не е предприел необходимите действия за издирване наследниците на починалото в хода на производството лице. Окръжен съд – Бургас е съобразил, че производството е по реда на ГПК от 1952 г. (отм.), на основание § 2, ал. 1 ПЗР на ГПК (обн., ДВ, бр. 59/2007 г., в сила от 1.03.2008 г.), предвид обстоятелството, че исковата молба е предявена на 20.07.2007 г. Посочил е, че делото е образувано по предявен от И. Д. П., Х. П., Р. Ю., Н. М., М. М.-Б. Х., Д. М., Р. А., А. Ж. Г., И. Ж. Г., А. С. и Р. Я. Х.-Н. срещу А. И. Г., Д. Г., Е. А. Г. и О. Х. иск, с който ищците претендират ответниците да бъдат осъдени да им предадат владението на два недвижими имота, представляващи двуетажна масивна жилищна сграда с изба, застроена на 110 кв. м, заедно с дворно място, цялото застроено и незастроено с площ от 250 кв. м, представляващо УПИ № * в кв. 73 по плана на ЦГЧ - [населено място] (обозначено по действащия към 20.07.2007 г. устройствен план като УПИ * в кв. 73 - бивш парцел *. в бивш кв. 66 по плана на [населено място], [улица]), и двуетажна масивна сграда, застроена на 251 кв. м, заедно с дворно място, цялото застроено и незастроено с площ от 500 кв. м, представляващо УПИ № * в кв. 73 по плана на ЦГЧ – [населено място] (обозначено по действащия към 20.07.2007 г. устройствен план като УПИ XI-* в кв. 73 - бивш парцел *. в бивш кв. 66 по плана на [населено място], [улица]), при идеални части за всеки един от ищците, посочени изрично в исковата молба. Ищците са навели твърдения, че претендираните недвижими имоти са били одържавени на основание ЗОЕГПНС, както следва: с Акт за държавна собственост № 737/1.07.1950 г. са одържавени 6/11 ид. ч. от имота в [населено място], [улица] с Акт за държавна собственост № 738/12.11.1949 г. са одържавени 6/11 ид. ч. от имота в [населено място], [улица], като останалите 5/11 ид. ч. от двата описани недвижими имота никога не са били одържавявани и съгласно Постановление № 226/11.11.1992 г., във връзка с Постановление № 52/15.03.1993 г. на Министерския съвет на Република България относно недвижимите имоти бивша собственост на иностранни лица принадлежат на наследниците на И. П.. По делото се твърди, че по искане на ищците са деактувани одържавените от техните наследодатели идеални части, но към момента на исковата молба целите два имота се държат само от наследниците на един от синовете на И. Я. П. - Е. И. П., които са ответниците по предявения иск. В исковата молба се сочи, че всички ищци са наследници на починалия общ на страните наследодател И. П., който от своя страна е притежавал недвижими имоти в [населено място]. С решение № 9 от 13.01.2015 г., постановено по гр. д. № 3078/2007 г., Районен съд - Бургас е осъдил О. Х., А. И. Е., Е. А. Е. и Д. Е. да предадат на всеки един от ищците по делото - И. (Д.) П., Х. (Х.) П., Р. Ю., Н. М., М. М. - Б. Х., Д. М., Р. А., И. Ж. Г., А. С. и Р. Я. Х.-Н., определени идеални части от двата недвижими имота, представляващи: поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ от 250 кв. м, бивш УПИ № * в кв. 73 по плана на Централна градска част - [населено място], заедно с построените в този имот двуетажна масивна сграда с изба с идентификатор ****, със застроена площ по кадастралната карта 102 кв. м (110 кв. м по акт за одържавяване), с предназначение „Административна, делова сграда“, сграда с идентификатор **** със застроена площ от 8 кв. м, построена на един етаж, с предназначение „Друг вид сграда за обитаване“ и сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 22 кв. м, построена на един етаж, с предназначение „Жилищна еднофамилна сграда“, и поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 520 кв. м (площ по акт за одържавяване и по предходните кадастрални планове на [населено място] - 500 кв. м), представляващ бивш УПИ № * в кв. 73 по плана на Централна градска част - [населено място], заедно с построената в този имот двуетажна масивна сграда с изба с идентификатор ****, със застроена площ по кадастрална карта 285 кв. м (251 кв. м по акт за одържавяване), с предназначение „Друг вид обществена сграда“. С решение № П-84/29.13.2019 г. по гр. д. № 520/2015 г. на Бургаския окръжен съд е обезсилено визираното по-горе решение на първоинстанционния съд по отношение на ищците И. Д. П., починал на 28.11.2016 г., и А. С., починал на 13.03.2019 г. Съдът е прекратил производството по делото по отношение на предявения иск от А. С. срещу А. И. Г., Д. Г., Е. А. Г. и О. Х., с който се претендира да бъде осъдена О. Х. да му предаде 64/22 ид. ч., А. Г. да му предаде 32/1408 ид. ч., Е. Г. да му предаде 16/1408 ид. ч. и Д. Г. - 16/1408 ид. ч. от недвижим имот, представляващ земя и сгради, находящ се в [населено място], [улица], както и от недвижим имот, представляващ земя и сгради, находящ се в [населено място], [улица], О. Х. да му предаде 64/22 ид. ч., А. Г. да му предаде 32/1408 ид. ч., Е. Г. да му предаде 16/1408 ид. ч. и Д. Г. да му предаде 16/1408 ид.ч., като е оставено в сила първоинстанционното решение в останалата му част. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е влязло в сила по отношение Х. (Х.) П., Р. Ю., Н. М., М. М.-Б. Х., Д. М., Р. А., И. Ж. Г., Р. Я. Х.-Н. и О. Х., като в тази връзка е съобразил и определение № 80 от 4.03.2021 г. по гр. д. № 3881/2020 г. на ВКС. Заключил е, че пред него делото е висящо само в частта, с която ВКС е отменил решение № 84 от 29.11.2019 г. по гр. д. № 520/2015 г. Окръжен съд – Бургас - по отношение на прекратеното производство по делото досежно предявения иск от А. С. - гражданин на Република Израел (починал по време на въззивното производство, с конституирана наследница М. С.), срещу Д. Г., Е. Е. и А. И. Г. (последният починал по време на въззивното производство, с наследници Д. Г. и Е. Г.). В тази връзка с нарочно определение е заличил О. Х. от списъка на лицата за призоваване. Въззивният съд е приел, че делото е било изяснено всестранно от правна страна от първоинстанционния съд и е препратил към изложените от последния мотиви на основание чл. 272 ГПК. Изложил е, че по делото е представено удостоверение № 21850/1948 г., съгласно което общият наследодател И. Я. П., починал на 26.12.1940 г., е оставил в качеството на наследници съпругата си Р. И. П. и своите десет деца: С. И. П. (по мъж Р. А.), Б. И. П., В. И. П. (по мъж Ж. Г.), Л. И. П. (по мъж Б. М.), Е. И. П., Б. И. П. (по мъж Н. К.), М. И. П. (по мъж М. С.), Ж. И. П., Р. И. П. (по мъж М. А.), която от своя страна е починала и е оставила за свои законни наследници С. и Ж. - син и дъщеря, като съществуващият спор за общата бройка на оставените от общия наследодател наследници е разрешен в инстанционните производства. Посочил е, че починалият ищец А. С. се явява единствен наследник (син) на М. С. и като такъв той е наследил припадащата й се 1/11 ид. ч. от наследството на И. П.. Съгласно приложената заповед за наследство, съпругата на И. П. - Р. П. (починала на 7.04.1964 г.), е оставила за свои наследници по закон внука си А. С., с наследствена квота 1/3 ид. ч., заедно с дъщеря си В. Г. с 1/3 ид. ч. и наследниците на сина й Е. П. - 1/3 ид. ч. Представено е пред първата инстанция завещание на преживялата съпруга Р. П. от 1935 г., с което същата е завещала на сина си Е. П. 1/3 ид. ч. от всичките си недвижими имоти. Въззивният съд е намерил за правилни изводите на първоистанционния съд, че припадащата се на преживялата съпруга Р. П. 1/11 ид. ч. се разпределя между наследниците й, като А. С. получава 2/9 ид. ч., равняващи се на 2/99 ид. ч. от наследството на И. П., и в крайна сметка, след направените изчисления, идеалната част за А. С. е в размер на 1/9 ид. ч. Съдът е посочил и че в хода на производството починалият А. С. е заместен от своята наследница М. С., поради което признатите в първоинстанционното решение права на А. С. по отношение на предявения ревандикационен иск следва да се считат за наследени от неговата дъщеря. В този смисъл ответниците по делото по ревандикационен иск следва да предадат общо 1/9 ид. ч. от следните два недвижими имота – къща, находяща се в [населено място], [улица], със застроена площ от 110 кв. м, ведно с незастроено място от 139 кв. м; къща, находяща се в [населено място], [улица]и [улица], със застроена площ от 250 кв. м, ведно с незастроено място от 250 кв. м, съобразно решението на ВКС и обжалваната част от решение № 9 от 13.01.2015 г. по гр. д. № 3078/2007 г. на БРС. Съгласно мотивите на първоинстанционния съд, към които е препратил на основание чл. 272 ГПК Окръжен съд – Бургас, И. Я. П. (визиран в исковата молба като общ наследодател на страните), б. ж. на [населено място], починал на 26.12.1940 г., е оставил следните законни наследници: съпругата си Р. И. Я. П., децата си С. И. Я. П. (по мъж Р. А.), Б. И. Я. П., В. И. Я. П. (по мъж Ж. Г.), Л. И. Я. П. (по мъж Б. М.), Е. И. Я. П., Б. И. Я. П. (по мъж Н. К.), М. И. Я. П. (по мъж М. С.), Ж. И. Я. П., А. П., както и внуците си С. и Ж. - деца на починалата му дъщеря Р. И. Я. П. (по мъж М. А.). За да направи този извод, съдът е кредитирал представеното с исковата молба удостоверение № 21850/1948 г., оспорено от страна на ответниците по исковата молба. Първоинстанционният съд е намерил оспорването за неоснователно, предвид представено от ответниците завещание на А. П. (син на И. Я. П.), в което завещателят е посочил за свои братя и сестри всички лица, имащи това качество и съгласно горецитираното удостоверение. Приел е, че наследствените квоти на наследниците на И. Я. П. са били, както следва: по 1/11 ид. ч. от наследството за преживялата му съпруга Р. И. П. и за децата му С. И. Я. П., Б. И. Я. П., В. И. Я. П., Л. И. Я. П., Е. И. Я. П., Б. И. Я. П., М. И. Я. П., Ж. И. Я. П. и А. П., и по 1/22 ид. ч. за внуците му С. М. А.-Х. и Ж. (И.) М. Х. (последните двама като наследници на дъщеря му Р. И. А., съгласно представено удостоверение за наследници № 618/21.06.2001 г.). Районен съд – Бургас е заключил, че ищците И. Д. П. и Х. П. са синове на Ж. (Я.) П. - син на И. Я. П., като наследствените им квоти са по 3/8 ид. ч. от наследството на Ж. П. (съгласно заповед за наследство на л. 35 от делото), съответно по 3/88 ид. ч. от наследството на дядо им И. П.. Ищцата Р. Ю. е единствен наследник на Р. П., която е била съпруга на Ж. (Я.) П. и е получила 2/8 ид. ч. от наследството му, съответно 2/88 ид. ч. от наследството на И. П., която част е преминала по наследство в патримониума на Р. Ю.. Ищците Н. М., М. М. и Д. М. са наследници на С. М., с наследствени квоти, съответно, 2/4 ид. ч. за Н. М. и по 1/4 ид. ч. за М. М. и Д. М., а С. М. (дъщеря на Б. И. П.), е придобила 3/44 ид. ч. от оставеното от И. П. наследство (2/44 ид. ч. по наследство от майка си и 1/44 ид. ч. по наследство от брат си Р. Г.). По този начин ищецът Н. М. е получил 3/88 ид. ч. от наследството на И. П., а М. М. и Д. М.- по 3/176 ид. ч. Ищцата Р. Я. Х.-Н. е наследник (дъщеря) на С. М. Х. (л. 33 от делото), която е наследник на Р. И. П. - дъщеря на И. Я. П., поради което Р. Х.-Н. е придобила 1/22 ид. ч. от наследството на И. П.. Ищцата Р. А., която е преживяла съпруга на Ж. (И.) А. (син на дъщерята на И. П. Р. А.) е придобила по завещание от съпруга си 1/22 ид. ч. от наследството на И. П.. Ищецът И. Ж. Г. е един от двамата синове на В. Ж. Г. (съгласно приложено на л. 40 от делото удостоверение), поради което той е наследил 1/22 ид. ч. от наследството на И. П.. Ищецът А. С. е единствен наследник (син) на М. С. (заповед за наследство, приложена на л. 37) и като такъв той е наследил припадащите й се 1/11 ид.ч. от наследството на И. П.. Съпругата на И. П. - Р. П., е починала на 7.04.1964 г. и е оставила за свои наследници по закон внука си А. С. с наследствена квота 1/3 ид. ч., наследниците на дъщеря й В. Г. - 1/3 ид. ч., и наследниците на сина й Е. П. - 1/3 ид. ч. Представено е и завещание на Р. П. от 1935 г., с което същата е завещала на сина си Е. П. 1/3 ид. ч. от всичките си недвижими имоти, независимо от дела, който той ще получи по закон, като по делото липсват данни за отмяна на това завещание. Ето защо съдът е счел, че припадащата се на преживялата съпруга Р. П. 1/11 ид. ч. от наследството на И. П. е била разпределена между наследниците й по следния начин: 1/3 ид. ч. (3/9 ид. ч.) за сина й Е. П. - по завещание и 2/9 ид. ч. за наследниците му - по закон, т. е. същите са получили общо 5/9 ид. ч., равняващи се на 5/99 ид. ч. от наследството на И. П.; 2/9 ид. ч. за внука й А. С., равняващи се на 2/99 ид. ч. от наследството на И. П.; 2/9 ид. ч. за наследниците на В. Г., равняващи се на 2/99 ид. ч. от наследството на И. П., т. е. 1/99 ид. ч. за ищеца И. Г.. Визирал е, че горепосочените квоти следва да бъдат прибавени към получените от тях квоти като наследници на И. П., с което идеалните части на ищците от процесните имоти се получават в следните размери: И. Д. П. - 3/88 ид. ч., Х. П. - 3/88 ид. ч., Р. Ю. - 2/88 ид. ч., Н. М.- 3/88 ид. ч., М. М. - 3/176 ид. ч., Д. М. - 3/176 ид. ч., Р. А. - 1/22 ид. ч., И. Ж. Г. - 1/18 ид. ч., А. С. – 1/9 ид. ч., и Р. Я. Х.-Н. - 1/22 ид. ч. Относно правата на ответниците по исковата молба първоинстанционният съд е изложил, че същите са наследници на Е. П. - син на И. Я. П., като О. Х. е негова дъщеря и е получила 1/2 ид. ч. от наследството му, а останалите трима ответници са наследниците на другата му дъщеря М. Г., при следните квоти: А. Г. - съпруг, придобил 2/4 ид. ч. от наследството й, съответно 2/8 = 1/4 ид. ч. от наследството на И. П., Е. Г. и Д. Г. - нейни деца, с по ид. ч. от наследството й, съответно по 1/8 ид. ч. от наследството на И. П.. Съдът се е позовал на решение № 1098/17.06.1997 г., постановено по гр. д. № 542/1995 г. на БРС, с което [община] е била осъдена да предаде на К. Е. П. (О. Х.), А. И. Г., Е. А. Г. и Д. Б. (последните трима наследици на Р. П. (М. Г.) - като част от наследниците на И. Я. П., владението и ползването върху процесните недвижими имоти, възстановени по реда на ЗВСОНИ. С оглед на това решение и тъй като ответниците по гр. д. № 3078/2007 г. са участвали в производството по гр. д. № 542/1995 г. като главни страни (ищци), Районен съд – Бургас е намерил за безспорно установено твърдението на ищците, че процесните имоти са били собственост на общия наследодател на страните И. Я. П.. Първоинстанционният съд е разгледал направеното от ответниците по исковата молба възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност по отношение на процесните имоти и го е намерил за неоснователно. Посочил е, че в случая не намира приложение кратката придобивна петгодишна давност, а тази по чл. 79, ал. 1 ЗС. Приел е, че до подаване на исковата молба на 20.07.2007 г., когато давността е била прекъсната, не е изтекъл десетгодишният давностен срок, предвид разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, съгласно която изтеклата до 23.11.1997 г. придобивна давност по отношение на възстановените по този закон имоти се заличава и от тази дата започва да тече нова давност. Същевременно Районен съд – Бургас е направил изводи, че ищците не са загубили правото да приемат оставеното от И. П. наследство (каквото е било становището на ответниците), тъй като от доказателствата по делото се установява, че не ищците, а техните наследодатели са били поканени по реда на чл. 51 ЗН да се явят в съда и да заявят изрично приемат ли наследството, а към момента на публикуване на обявлението в „Държавен вестник”- 2.02.1996 г., поканените наследници на И. П. - наследодатели на ищците, с изключение на В. П., вече не са били живи, а последната е била чужда гражданка и не е живяла в България, поради което процедурата по чл. 51 ЗН не е могло да бъде приложена по отношение на нея. По така изложените съображения, споделени изцяло от въззивния съд, за доказано право на ищците на съсобственици на процесните имоти и лишаването им от владение от страна на ответниците, Районен съд – Бургас е уважил предявените пред него ревандикационни искове. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават, на първо място, на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: Има ли значение за провеждане защитата на интересите на страните мотивирането на съдебния акт, не единствено с препращане към мотивите на предходната инстанция. Излагат, че въведената с чл. 272 ГПК процесуална възможност за препращане към мотивите на първоинстанционното решение в случай на потвърждаването му като правилно, не освобождава въззивния съд от задължението по чл. 236, ал. 2 ГПК да мотивира своето решение, т. е. да се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди доводите и възраженията на страните. Сочат, че в случая Окръжен съд – Бургас се е задоволил с това да посочи в обобщен и неизяснен вид исканията и не е очертал правната рамка, в която се развива спорът, като пропускът му води до невъзможност за преценка на изложените от съда фактически и правни констатации. Считат, че отговорът на поставения въпрос е от значение за развитието на правото, тъй като ч рез неговото изследване ще се постигне яснота относно предпоставките за определяне начина на извършване на делба. Намират въпроса и за такъв от значение за точното прилагане на закона, тъй като отговорът би допринесъл за формиране на ясна и непротиворечива практика по предпоставките за определяне начина на извършване на делба. На второ място е визирано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: Длъжен ли е съдът да изложи собствени мотиви, а не само да препраща към мотивите на предходната инстанция, дори и в случаите, когато е изцяло съгласен с тях. Жалбоподателите твърдят, че по този въпрос въззивното решение противоречи на приетото в: решение № 96/3.12.2020 гр. д. № 1076/2020 г. на ВКС, II г. о., решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 373/23.07.2014 г. по гр. д. № 3003/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 68/24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на ВКС, II т. о., т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, предвид обстоятелството, че Окръжен съд – Бургас не е изложил подробно свои мотиви, а се е позовал на препращане към мотивите на първоинстанционния съд. От насрещната страна М. С. е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за недопустимост на жалбата на О. Х., както и за липса на основания за допускане на касационно обжалване по жалбата на останалите страни. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба на Е. Г. и Д. Г. е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Касационната жалба на О. (К.) Е. Х. е недопустима, тъй като тя не е обжалвала първоинстанционното решение, нито се е присъединила към въззивната жалба срещу него, подадена от останалите ответници по иска, в срока по чл. 204 ГПК (отм.), поради което решението на Районен съд – Бургас в частта, с която предявеният срещу нея ревандикационен иск на А. С. е бил уважен, е влязло в сила. При повторното разглеждане на делото от Окръжен съд – Бургас, след връщането му от ВКС, О. Х. е била заличена от списъка за призоваване, тъй като не е била страна във въззивното производство. Ето защо тази жалба следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по нея – прекратено. По касационната жалба на Е. Г. и Д. Г., настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира следното: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая и двата въпроса от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са свързани със задължението на въззивния съд да изложи свои собствени мотиви, дори когато препраща към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК. В тази връзка настоящият съд следва да отбележи, че чл. 272 ГПК е неприложим във въззивното производство, в резултат на което е постановено решение № 540 от 18.11.2021 г. по гр. д. № 20212100501095/2021 г. на Окръжен съд - Бургас, предвид разглеждането на делото по правилата на ГПК от 1952 г. (отм.), където липсва норма, аналогична на визираната. Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено както в действащия ГПК – чл. 236, ал. 2, така и в ГПК от 1952 г. (отм.) – чл. 189, ал. 2, и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд. С приетите при действието на ГПК от 1952 г. (отм.) постановления на Пленума на ВС - ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 7/27.12.1965 г. и ППВС № 1/10.11.1985 г., са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество като е посочено, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Същевременно съгласно постановките на т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която беше контролноотменителна и дейността й беше проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. При въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция всъщност обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора, въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция. В последните два случая ще се изрази непрекият резултат от дейността на въззивния съд, по проверка на обжалваното решение, отразен в диспозитива му - да остави в сила или да постанови ново решение, след като отмени изцяло или частично решението на първата инстанция. В случая въпросите по чл. 280, ал. 1 ГПК са формулирани изцяло според становището на жалбоподателите, което не намира подкрепа от съдържанието на атакувания съдебен акт. Тези въпроси предполагат Окръжен съд – Бургас да не е изложил свои мотиви, а единствено да е препратил към тези на първоинстанционния съд. В тази връзка следва да се отбележи, че делото е било върнато за ново произнасяне от въззивната инстанция само в отменената с решението на ВКС по гр. д. № 3881/2020 г. част – за постановяване на решение по съществото на спора по отношение на наследницата на първоначалния ищец А. С. - М. С., поради непредприемане на необходимите действия от въззивния съд за издирване наследниците на починалата в производството пред него страна. При новото произнасяне Окръжен съд – Бургас е изложил свои собствени мотиви относно притежаваните от А. С., респ. от наследницата му М. С., идеални части от имотите на общия наследодател И. А. (Я.) П., подлежащи на ревандикиране. Същевременно в касационната жалба и изложението към нея не е посочено кои именно доводи и възражения на страните и кои доказателства са останали необсъдени от втората съдебна инстанция, като по този начин е била нарушена и защитата на ответниците по иска. Предвид изложеното, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по формулираните в изложението въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Ответницата по жалбата има право на 2500 лв. разноски за адвокат пред ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,