Определение № 941 от 24.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2519/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Розенфелд и Ко“ АД, чрез адв. Ст. С. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Решение № 476/16.07.2024 г., постановено по в. т. д. № 838/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, 15 с-в, с което е потвърдено Решение № 888/18.07.2022 г., постановено по т. д. 1334/2021 г. по описа на СГС, в частта, в която е отхвърлена предявената от „Розенфелд и Ко“ АД молба за откриване на производство по несъстоятелност на „Булсатком“ ЕООД (заличено на 10.07.2024 г.) поради свръхзадълженост, а при условията на евентуалност поради неплатежоспособност. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като апелативният съд не е спрял съдебното производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК поради висящ преюдициален правен спор, чийто изход обуславя правилното решаване на правния спор, предмет на настоящото съдебно производство – до приключване с влязъл в сила съдебен акт на т. д. № 1421/2024 г. по описа на СГС, образувано по предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 29, ал. 1, предл. 1 ЗТРРЮЛНЦ за прогласяване на нищожността на вписване с рег. № 20240710094829 на вливането на „Булсатком“ ЕООД във „Виваком България“ ЕАД, вследствие на което търговското дружество-праводател е било заличено. Счита, че въззивното решение е недопустимо и поради обстоятелството, че то е постановено по отношение на вече неправосубектно лице – заличеното след вписването на процесното вливане търговско дружество. Излага подробни правни съждения за неправилността на постановеното от апелативния съд решение, изразяваща се в нарушение на приложимия материален закон и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до необоснованост на крайния съдебен акт. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелните селективни основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – поради вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „Относно процесуалния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички релевантни факти, доказателства и доводи на страните по делото, като и да не игнорира и да не подменя смисъла на доказателствата и доводите?“ (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие с Определение № 50033/18.01.2023 г. по т. д. № 1184/2021 г. на I т. о. на ВКС; Определение № 514/13.06.2019 г. по г. д. № 540/2018г. на IV г. о на ВКС; Решение № 192/29.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 44/2017 г., I т. о.; Решение № 247/6.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 540/2018 г., IV г. о.; Решение № 60164/31.05.2022г. по т. д. № 1895/2020г. на II т. о. на ВКС; Решение № 91/30.06.2022 г. по т. д. № 1369/2021 г. на ВКС, I т. о. и Определение № 1494/05.06.2024г. по т. д. № 1174/2023г. на ВКС, II т. о.); 2. „За да обоснове извод за реална ликвидност (събираемост) на залегналите в изчисляването на коефициентите на ликвидност Текущи вземания на ответника, следва ли съдът да изследва реалната събираемост на тези Текущи вземания (вкл. техния падеж и постъпилите след настъпването му плащания), или може да основе извода си за събираемост на вземанията единствено върху капитала на длъжниците по тях?“; 3. „Ако дадено осчетоводено от ответника като Текущо вземане е с падеж „при поискване“, но не е било събирано в продължение на повече от една година от възникването му, то следва ли това вземане: 1) да се води като Текущо и 2) да се счита за събираемо и ликвидно за целите на коефициентите на ликвидност?“; 4. „При преценката си за наличието на неплатежоспособност длъжен ли е съдът да изследва пазарността на цената по договор за покупко-продажба между свързани лица, ако по делото са налице данни, че тази цена е в пъти по-висока от балансовата стойност на продадения от длъжника актив и вземането на ответника за нея има решаващ ефект върху коефициентите на ликвидност на ответника?“ (по тези три правни въпроси се твърди противоречие с Решение № 71/30.04.2015 г. по т. д. № 4254/2013 г. на ВКС, I т. о. и Решение № 32/17.06.2013 г. по т. д. № 685/2012 г. на ВКС, II т. о., а в случай че касационната инстанция установи, че не е налице твърдяното противоречие с тази казуална практика, касаторът поддържа, че правният отговор на тези правни въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото); 5. „Релевантни ли са за целите на установяването на свръхзадълженост паричните задължения на длъжника към свързани с него лица или тези задължения следва да бъдат игнорирани?“ (по този правен въпрос се твърди противоречие с Решение № 85/25.05.2016 г. по т. д. № 2855 / 2015 г. на ВКС, I т. о. и в Решение № 201/11.12.2014г. по т. д. № 659/2014г. на ВКС, I т. о., а в случай че касационната инстанция установи, че не е налице твърдяното противоречие с тази казуална практика, касаторът поддържа, че правният отговор на този правен въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото). Ответникът по касационната жалба – „Виваком България“ ЕАД (универсален правоприемник на заличения търговец „Булсатком“ ЕООД), е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от процесуален представител, с надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, след самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и способите за установяване на причинно-следствените връзки между фактите въззивният съд е обосновал правното съждение, че молителят „Розенфелд и Ко“ АД е установил в процеса на доказване своята активна материалноправна легитимация като кредитор с породено, съществуващо и изискуемо парично вземане, възникнало от търговска сделка, докато присъединените кредитори „БГ Топ Мюзик“ ЕООД и П. И. Г. не са доказали тези материалноправни предпоставки. Съобразно приетото за установено действително финансово-икономическото състояние на „Булсатком“ ЕООД апелативният съд е изяснил, че това търговско дружество е в състояние да изпълнява и изпълнява изискуемите си задължения по търговски сделки - единствените задължения, които „Булсатком“ ЕООД не изпълнява, са тези към „Розенфелд и Ко“ АД и „БГ Топ Мюзик“ ЕООД, но само поради тяхното оспорване, като това неизпълнение е вследствие на конкретно решение на ответното дружество. Въззивният съд се е позовал на мотивите на Решение № 33/07.09.2010 г. по т. д. № 915/2009 г. на ВКС, II т. о., в което е прието, че спирането на плащанията е правнорелевантно за несъстоятелността само ако е последица от трайната, обективна невъзможност на търговеца да изпълнява задълженията си. По аргумент за противното, когато спирането на плащанията се дължи на съзнателни, волеви действия и/или бездействия на търговеца, а не на невъзможност да обслужва задълженията си, институтът на несъстоятелността като универсално производство за принудително изпълнение е неприложим (Решение № 139/29.11.2019 г. по т. д. № 653/2019 г., Т. К., II т. о. на ВКС). Дори „Булсатком“ ЕООД да е изпитвало някакви финансови затруднения поради обявяване на изискуемост на кредитите, то тези затруднения са били временни и към приключване на съдебното дирене пред въззивния съд дружеството било погасило почти изцяло тези задължения, като то притежава достатъчно активи, за да е в състояние да погаси всички свои задължения, ако това се налага. От друга страна, основните задължения на „Булсатком“ ЕООД били към свързани с него лица: „Вива Корпорейт България“ ЕООД, чийто принципал е „Юнайтед Груп България“ ЕООД, притежавано от С. Броудбанд С.а.р.л., Люксембург (принципал и на „Булсатком“ ЕООД). В този смисъл, апелативният съд е обосновал правното съждение, че не може да се приеме, че дружеството е и свръхзадължено по смисъла на чл. 742, ал. 1 ТЗ - задълженията му са към лица от същата група. Апелативният съд е изяснил, че откриването на производство по несъстоятелност винаги преследва определена от закона цел, уредена в чл. 607 ТЗ - справедливо удовлетворяване на кредиторите, а тази цел би се обезсмислила, в случай че основните кредитори, чиито вземания евентуално биха обосновали извод за свръхзадълженост, са свързани с дружеството лица. Въззивният съд е съобразил и обстоятелството, че коефициентите на задлъжнялост и финансова автономност за предприятията от отрасъла - Спътникова далекосъобщителна дейност, към която принадлежи „Булсатком“ ЕООД, разкриват значителна задлъжнялост на предприятията, извършващи такава дейност - над 20 пъти (съобразно заключението на съдебната експертиза - „Съпоставени отрасловите коефициенти с коефициентите на „Булсатком“ ЕООД, се вижда, че дружеството има по-добри показатели ...“), т.е. преценката за наличие или липса на „свръхзадълженост“ по смисъла на чл. 608 ТЗ следвало да се извърши, като се държи сметка и за тези конкретни обстоятелства. „Булсатком“ ЕООД било действащо предприятие, което развива дейността си - паричните му потоци били нараснали с над 4 пъти. Дружеството е работодател, който редовно плащал породените парични задължения към работниците и служителите си, то не било носител и на изискуеми публични задължения, а ги погасява надлежно и в срок. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изяснените правни доводи апелативният съд е приел, че в процеса на доказване не са установени всички материалноправни предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на „Булсатком“ ЕООД – този търговец нито е неплатежоспособен, нито е свръхзадължен, поради което при съвпадане с правните изводи на първоинстанционния съд обжалваното решение е потвърдено. Въззивното решение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване въз основа на самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за служебна проверка от настоящия състав на касационния съд за вероятна недопустимост на въззивното решение, вкл. и с оглед на поддържаните в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК правни доводи за неговата недопустимост. Тъй като въззивното решение е допуснато до касационно обжалване при самостоятелния селективен критерий, уреден в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, не следва да се разглеждат както допълнителните процесуални предпоставки, уредени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и самостоятелното селективно основание, регламентирано в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението да е очевидно неправилно. На основание чл. 25 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът трябва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 125 лв. Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд