Определение № 50830 от 11.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1397/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Димитров М. срещу решение №.15/5.01.22 по г.д.№.340/21 на АС София, 14с., с което е потвърдено реш.№.261441/27.11.20 по г.д.№.11901/18 на СГС, І ГО, за отхвърляне на предявените от касатора искове с правно основание чл.2б ЗОДОВ за заплащане на по 50 000лв. обезщетения за неимуществени вреди от неразглеждане и бавене повече от три дни на искания вх.№.5831/14.05.18 и вх.№.1781/16.07.18 за изменение на мярка за неотклонение по нчд №.1231/18 на СНС - за периоди съответно 14.05.18-21.05.18 по първото искане и 16.07.18-4.09.18 по второто, обосновани с чл.489 ал.2 НПК, и на 100 000лв. обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото за разглеждане на делото в разумен срок чрез отправяне на преюдициално запитване до СЕС по нчд №.1231/18 на СНС. Ответната страна Специализиран наказателен съд не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че нчд.№.1231/18 на СНС е било образувано по искане на Е. Димитров М. по реда на чл.65 НПК за изменение в по-лека на взетата спрямо него мярка за неотклонение „задържане под стража“ по ДП 22/18 на ГДБОП, пр. пр.№.177/18; искането е направено първоначално с молба от 13.03.18 чрез Областна служба „Изпълнение на наказанията“ [населено място] /постъпила в СНС с вх.№.3273/15.03.18/ и по нея е било образувано нчд.№.1231/18 на 30.04.08; по наказателното дело за мярката за неотклонение е приложен документ, от който да се установи кога досъдебното производство е било представено в съда, респективно от коя дата тече тридневният срок по чл.65 ал.3 НПК; първото заседание е било проведено на 3.05.18, като по искане на Е.М. е отложено за 8.05.18; в проведеното на последната дата заседанието той е поискал отправяне на преюдициално запитване до СЕС и такова във връзка с мярката му за неотклонение в хода на спряно производство за отправяне на преюдициално запитване, като се е позовал на чл.489 НПК /формулирано както следва: “Правя искане по чл.485 НПК за тълкуване на актовете на институциите, Съда на СЕС и на чл.2, 3, 4, 5, 6 и 7 ДЕС и чл.67 ДФЕС, като искането ми е Съдът в Люксембург да се произнесе как и да укаже на съда в България съгласно Директива 343/9.03.16, която е транспонирана на 1.04.18 относно чл.1-презумпцията на невиновност и правото на справедлив процес съгласно чл.47 и чл.48 ХОПЕС и чл.6 ЕКЗПОС, и чл.14 МПГПП, и как следва да се приложи чл.6 ДФЕС и правото на чл.6, 47, 47, чл.50-54 ХОПЕС по отношение на настоящия казус по настоящото производство, поради нарушения на практиката на ЕСПЧ“/. С протоколно определение от същата дата съдът е обявил, че ще направи преюдициално запитване, като на 11.05.18 е постановил спиране на производството и е отправил преюдициално запитване към СЕС по следните въпроси: “Съответна ли е на чл.3, чл.4 ал.1 изр.2, чл.10 съображение 16 изр.4 и 5 и съображение 48 от Директива 2016/343, както и на чл.47 и чл.48 от Хартата, национална съдебна практика, която поставя като условие за продължаване на мярката за неотклонение „задържане под стража“ /четири месеца след задържането на обвиняемия/ наличие на обосновано предположение, базирано като установяване само на пръв поглед на възможността обвиняемият да е извършил деянието? Съответна ли е на чл.4 ал.1 изр.2, чл.10 съобр.16 изр.4 и 5 и съображение 48 от Директива 2016/343, както и на чл.47 от Хартата, национална съдебна практика, която задължава съда, който се произнася по искане за изменение на вече взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, така да мотивира своя акт, че да не съпоставя обвинителните и оправдателните доказателства, дори при наведени доводи на защитата в тази насока; единственото основание за това ограничение е необходимостта съдията да запази своята безпристрастност, ако това дело му бъде разпределено за разглеждане по същество, респективно съответна ли е на горепосочените разпоредби национална съдебна практика, според която съдът извършва по-подробен и конкретен коментар на доказателствата и дава ясен отговор на доводите на защитата, независимо от опасността, че ако това дело му бъде разпределено за разглеждане по същество, това ще доведе до невъзможност той да го разгледа и да постанови окончателен акт относно вината – т.е. ще доведе до необходимостта друг съдия да разгледа делото по същество“. По искането е било образувано преюдициално дело №.С-310/18 РРU на СЕС, по искане на запитващата юрисдикция, отправено на 14.05.18, съставът на СЕС е взел решение за разглеждане на преюдициалното дело по реда на спешното производство и е дал срок за представяне на писмени становища до 19.06.18; с писмо от 26.06.18 СЕС е изпратил препис от същите на запитващата юрисдикция, вкл. становище на Е.М., като е уведомил, че устните състезания са насрочени за 11.07.18; постановил е решение на 19.09.18; в съдебно заседание на следващия ден - 20.09.20, съставът на СНС се е произнесъл по искането за изменение на мярката за неотклонение по чл.65 НПК. В хода на преюдициалното производство по спряното нчд.№.1231/18 Е.М. в качеството му на обвиняем е направил искания за изменение на мярката за неотклонение, като се позовава на чл.489 НПК, съответно с процесните искания /№.1221/14.06.18, вх.№.7714/20.06.18 и множество други/. От правна страна е прието, че първите два иска са обосновани с твърдения за забавяне на производството в причинна връзка с настъпили вреди поради липса на произнасяне на съда в рамките на нчд №.1231/18 по чл.489 ал.2 НПК. Посочено е, че за разлика от хипотезата на чл.489 ал.2 НПК-когато делото е по част четвърта от НПК във фазата на съдебното производство и страните могат да искат, а съдът дължи произнасяне по мярката за неотклонение, ако такава е взета преди спирането на делото, то в конкретния случай предмет по нчд №.1231/18 е мярка за неотклонение в досъдебно производство по реда на чл.65 НПК. В тази хипотеза при спиране на производството поради отправено преюдициално запитване съдът по мярката за неотклонение не може да се произнесе по мярката по реда на чл.489 НПК – тъй като така би се обезсмислил предмета на спряното дело предвид обхвата на въпросите на преюдициалното запитване, самото дело по мярката за неотклонение, което би било лишено от предмет. Поради това са споделени изводите на първостепенния съд, че съставът на СНС, разглеждащ вчд.№.1231/18, не е нарушил правото на ищеца по чл.5 пар.3 ЕКЗПЧОС на своевременно изправяне пред съд при задържането му и чл.6 пар.1 ЕКЗПЧОС и чл.47 т.1 от Хартата на ЕС на разглеждане на делото в разумен срок. Намерено е, че не са налице и предпоставките на чл.2б ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата чрез посочения процесуален субституент и поради забавянето на преюдициалното запитване. Искане за такова е направил в съдебно заседание на 8.05.18 и самият ищец, в прерогативите на съда е да прецени наличието на основание за отправяне на преюдициално запитване и неговия предмет, но дори въпросите да са формулирани по начина, направен от Е.М., сроковете за произнасяне на СЕС не биха били по-кратки. Отразено е и, че ищецът не е формулирал въпроси за тълкуване на актове на ЕС, а всъщност цели контрол за законосъобразност на действия на националната юрисдикция, което не би имало за правна последица постановяване на решение по реда на чл.267 ДФЕС. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.2 ГПК във връзка със следните въпроси: 1.“След направено искане за изменение на мярка за неотклонение съгласно чл.65 НПК и респективно разглеждането й в съдебно заседание, при направено искане за преюдициално запитване от страна на обвиняемия, въпреки, че съдът не отправя запитването точно както е формулирано от обвиняемия, следва ли съдът да се произнесе първо по мярката и след това да направи запитването?“; 2. „В случай, че съдът спре производството и не разгледа искането за изменение на мярката, поради отправено преюдициално запитване, следва ли обвиняемият да търпи неблагоприятни последици, поради неминуемото удължаване на срока за произнасяне по искането по чл.65 НПК?“ Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Основанието на чл.280 ал.1 т.2 ГПК е налице, когато въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос, който е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз. В изложението си по чл.284 ал.3 ГПК, обосновавайки наличието на горното основание, касаторът не посочва решение на Конституционния съд; позовава се на заключение на Генералния адвокат М.Watheket, представено на 7.08.18 по д.№.С-310/18 РРU, както и на самото решение на СЕС по горното дело. Заключението на Генералния адвокат, обаче, не съставлява акт от кръга на визираните в чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Същевременно съгласно цитираният втори акт-решение от 19.09.18 по дело С-310/18 на СЕС - член 3 и член 4, параграф 1 от Директива (EС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство трябва да се тълкуват в смисъл, че не са пречка за приемането на предварителни решения от процесуално естество - каквото е решението за продължаване на мярка за неотклонение задържане под стража, взето от съдебен орган - които се основават на подозрения или обвинителни доказателства, при условие че тези решения не представят задържаното лице като виновно; за сметка на това посочената директива не урежда условията, при които могат да се вземат решенията за задържане под стража. Видно от изложеното, решението е неотносимо към изведените от касатора въпроси. Поради това и не е налице твърдяното противоречие със същото. Следва да се има предвид, че обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл.284 ал.1 т.3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал.3 т.1 на същата правна норма. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът /т.1 ТР №.1/09 от 19.02.19, ОСГТК/. Предвид изложеното не е налице твърдяното противоречие с практика на Конституционния съд и на СЕС и съответно основанието на чл.280 ал.1 т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Само за пълнота следва да се посочи, че по искането на ищеца за промяна на мярката за неотколонение е било образувано съдебно производство и той е бил изправен пред съд, като в рамките на това производство сам е поискал в съдебно заседание на 8.05.18 отлагане на делото и отправяне на преюдициално запитване - в това число предвид направените искания за събиране и проверка на доказателства и изложените доводи относно начина и степента на обсъждането им и обхвата на дължимата проверка с оглед приложението на Директива №.343/16 на ЕС и ХОПЕС-твърдейки, че те се прилагат неправилно, а СЕС може да бъде сезиран само в рамките на висящ процес като разглеждания. СНС още в съдебното заседание е изложил подробни мотиви защо искането за отправяне на преюдициално запитване е основателно /с оглед вътрешните разпоредби и досегашната практика на съдилищата, изтичането през м.04.18г. на срока за транспониране на Директивата и съществуващата неяснота относно относимите разпоредба на чл.3, 4 10, които са твърде общи и съдът не би могъл да достигне до еднозначен извод дали ще наруши или спази европейското право, ако в рамките на настоящото искане по чл.65 ТПК установи наличие на „обосновано предположение“ само „на пръв поглед“; изрично е посочил, че досега, с оглед стандарта на обсъждане на доказателствата при преценката за „обосновано предположение“, по предходни искания във връзка с авторството са ценени най-вече показанията на св.Г., като не е бил даван отговор на многобройните доводи на защитата, касаещи евентуална недостоверност на тези показания – които се повдигат и към настоящия момент от Е.М. и пълномощника му/. Именно предвид задължението за еднакво прилагане на правото на Съюза и предимството му над националното право-с цел правилното му приложение и съобразяване на преюдициалното заключение – което касае същността на произнасянето по исканата промяна на мярката от ищеца - е спрял производството, отправил е преюдициално запитване и е поискал то да бъде разгледано по реда на спешното преюдициално производство - обезпечавайки по този начин бързина на отговора и отчитането му при произнасянето с цел защита интересите на задържаното лице. Следва да се има предвид, че националната юрисдикция, пред която е повдигнат спорът, носи единствена отговорност за определяне както на необходимостта от искане за преюдициално запитване, така и за релевантността на въпросите, които се подават пред СЕС. Същевременно с определение на СЪДА (първи състав) от 12 февруари 2019 година е прието, че член 267 ДФЕС и член 47, втора алинея от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, от чието тълкуване в съдебната практика следва, че националната юрисдикция е длъжна да се произнесе по законността на решение за задържане под стража, без да има възможност да отправи преюдициално запитване до Съда или да изчака неговия отговор. Предвид изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,