Определение № 119 от 15.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 96/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД, [населено място], срещу определение №421 от 25.11.2022г. по ч.т.д.№686/2022г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на определение от 27.07.2022г. по т.д. №1131/2019г. на Пловдивски окръжен съд, е изменено по молба на „Финикал ” ЕООД по чл.248 от ГПК постановеното по т.д.№1131/2019г. на Пловдивски окръжен съд определение от 13.06.2022г., като присъдените в полза на „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД, [населено място], разноски са намалени със сумата от 7850,65 лева. Частният касационен жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационно обжалване поддържа на основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като поставя като обуславящ изхода на спора следния правен въпрос: 1. При определяне на адвокатското възнаграждение по реда на чл.7 ал.2 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в случай на евентуално обективно съединяване на искове, приложим ли е чл.72 от ГПК или чл.2 ал.5 от същата наредба? Поддържа, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №137 от 09.04.2020г. по ч. гр. д. №570/2020г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., определение №70 от 05.02.2018г. по ч.т.д. №257/2018г. на ВКС, ТК, I т. о., определение №284 от 06.04.2012г. по ч. гр. д. №238/2012г. на ВКС, ІV г.о., определение №477 от 04.11.2016г. по ч. т. д. №1218/2016г. на ВКС, І т.о. и др. Ответникът „Финикал” ЕООД изразява становище,че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, както и че частната касационна жалба е неоснователна. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да отмени обжалваното определение и да намали размера на присъдените на ответника в производството разноски, съставът на Пловдивски апелативен съд е установил, че поради извършен от „Финикал” ЕООД отказ от иска, с определение от 13.06.2022г. Пловдивски окръжен съд е отменил определението, с което е даден ход на устните състезания по т.д.№1131/2019г. и делото е обявено за решаване и е прекратил производството по делото. Със същото определение на Пловдивски окръжен съд „Финикал“ ЕООД, на база представения списък за разноски и представените доказателства за извършването им, е било осъдено да заплати на „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД, [населено място], разноски в размер на 18 929, 25 лв. Въззивният съд е приел, че сумата от 18000 лв. с ДДС е заплатена от ответника по делото видно от представените по делото на ПОС данъчна фактура и платежно нареждане. Изтъкнал е, че според договора за правна защита и съдействие тази сума не включва само възнаграждението за процесуалното представителство и защита по исковете на „Финикал“ ЕООД, но и такова за обратните искове. Посочил е, че съгласно чл.78, ал.3 от ГПК на присъждане подлежат направените от ответника разноски във връзка с предявения против него от ищеца иск, като в случая това са двата обективно съединени главни иска. Изложил е съображения, че по обратните искове ищецът не е страна, като предявяването на същите с оглед чл.219, ал.3 от ГПК не е в пряка причинна връзка с предявения от него иск, а зависи изцяло от волята на ответника, привлякъл третото лице - помагач. С оглед на това е заключил, че в случая на ответника с оглед разпоредбата на чл. 78, ал.4 от ГПК, във вр. с чл.78, ал.3 от ГПК се дължат направените разноски за адвокат само във връзка с предявените от ищеца против него обективно съединени искове. Констатирал е, че в представения от „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД, [населено място], договор за правна защита и съдействие, разграничение на възнагражденията по двете групи искове не е направено, но е приел, че то може да се извърши чрез прилагане на разпоредбите на Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения. Посочил е, че според същата възнаграждението по двата иска на „Финикал“ ЕООД с ДДС е 7 729, 42 лв. и 2 419, 93 лв. или общо 10 149, 35 лв., а възнаграждението по обратните искове е 6 778, 06 лв. и 1 355, 62 лв. или общо 8 133,68 лв. Сборът от всички тези възнаграждения съобразно Наредбата е 18 283,03 лв., като в тази обща сума исковете на „Финикал“ ЕООД участват с 56 %, а обратните с 44 %. С оглед на това е преценил, че размерът на присъденото на ответника „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД, [населено място], възнаграждение следва да бъде намален с 44% или със сумата от 7920 лева, но го е намалил със сумата от 7850, 65 лева, като е посочил, че е ограничен от формулираното в молбата по чл.248 от ГПК искане. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Поставеният от частния касационен жалбоподател въпрос относно определянето на адвокатското възнаграждение в случай на прекратяване на производство по евентуално обективно съединени искове е относим към предмета на спора, но не отразява същественото за спора обстоятелство, а именно, че предявеният при условията на евентуалност иск е обратен и ответникът по него е лице, различно от ответника по главните искове. По отношение на този въпрос не е налице и сочената допълнителна предпоставка за достъп до касация. Всички цитирани от касатора определения, касаят хипотезата на определяне на адвокатско възнаграждение в случаи на предявени между същите страни в качеството на ищец и ответник обективно евентуално съединени искове. Според посочената от касатора практика, когато между едни и същи страни са предявени алтернативно или евентуално съединени искове, дължимата държавна такса е една, едно е и адвокатското възнаграждение, доколкото последното е уговорено за защита на едно благо. В разпоредбата на чл.72, ал.2 от ГПК е предвидено, че за предявените с една искова молба евентуално съединени искове срещу едно лице се събира държавна такса за един иск. Смисълът на тази норма е да бъде събрана държавна такса само по главния иск, по който първоинстанционният съд има задължение да се произнесе, като предвид това, че на този етап на производството е неизвестно дали ще се дължи произнасяне по евентуалните искове, е нецелесъобразно събиране на държавна такса и по тях. Оттук, когато между същите страни са предявени алтернативно или евентуално съединени искове дължимата такса е една, едно е и адвокатското възнаграждение. Даденото с цитираните от касатора определения разрешение, което настоящият състав споделя, не е приложимо към спорния в настоящото производство въпрос за определяне на адвокатско възнаграждение на ответника при прекратяване на производството в случай на предявен от ответника обратен иск срещу третото лице - помагач. Поради това даденото от въззивния съд разрешение на спора не е в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. Същевременно в изложението не е посочено друго допълнително основание за достъп до касационно обжалване. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд