Определение № 1023 от 23.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1141/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото „Дайрект селс СНГ“ ЕООД срещу решение № 61/21.02.2023г. по в.т.д. № 746/2022г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 260172/07.07.2022г. по т.д. № 73/2020г. на Окръжен съд – Пловдив в отхвърлителната му част, с която е отхвърлен предявеният от „ДАЙРЕКТ СЕЛС СНГ“ ЕООД срещу „А1 България“ ЕАД иск по чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на комисионни за задържане на абонат по сключени договори за услуги за периода м.04.2018г. - м.07.2019г., съгласно т.4 от Приложение № 1 към сключения между страните договор от 01.02.2018г., за разликата над 13 610,35 лева до 105 030,53 лева. Касаторът обжалва въззивното решение като неправилно, поради материална незаконосъобразност, допуснати процесуални нарушения и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, изразяващо се в неразглеждане и необсъждане на изложени възражения, като неправилно е приложил материалния закон – чл.20 ЗЗД. Съдът неправилно е възприел тезата на първоинстанционния съд, че разпоредбата на чл.4 от Приложение № 1, неразделна част от процесния договор, следва да се тълкува, че възнаграждение в полза на дружеството-касатор не се дължи за всички абонати, за които са сключени договори, а само за лица, за които има сключени договори за нови услуги. При тълкуването не са взети предвид останалите разпоредби от договора и приложенията към него, както и обичаите в практиката и добросъвестността. Поддържа се, че при буквалното тълкуване на разпоредбата на чл.4 от Приложение № 1 се вижда, че в същата се сочи, че комисионна по тази точка се заплаща за всеки абонаментен план, който отговаря на следните изисквания: услугата да е активирана по договор за услуги сключен от партньора и услугата да е активна за периода посочен в същата разпоредба, а именно 6 месеца. В чл.4 от Приложение № 1 не се говори за нова услуга, като съдът е пропуснал да вземе предвид, че терминът „нова услуга“ е изрично дефиниран в чл.1.2 от Приложение № 1 към договора и се използва многократно в други разпоредби на приложението, като неизползването й в чл.4 от приложението не е случайно, а защото комисионната се отнася за всички, а не само за новите услуги. С оглед на това се поддържа, че приетото от съда въз основа на тълкуването на думата „активация“, че става въпрос за нова услуга, не отговаря на ползваните в договора термини. Сочи се, че в нормата на чл.2 от договора също се говори за активация, но там изрично се посочва, че това е активация на нова услуга, което не е случайно, тъй като терминът „активация“ се използва във всички случаи в които се пуска в системата на ответното дружество такъв договор, като няма значение дали това е договор с лице, което за първи път сключва такъв, или е потребител, който е имал договор и сключва следващ такъв за продължаване на сътрудничеството си с ответника. Сочи, че при граматическото тълкуване на уговорката не е взет предвид факта, че комисионната по чл.4 от Приложение № 1 е озаглавена „комисионна за задържане на абонат“, като, според касатора, думата „задържане“, ясно говори за това, че задържаш някой, който вече е бил при теб и няма нужда да е „нов“, а думата „абонат“ изрично е дефинирана в договора и означава физическо лице, което е страна по договор с ответника. На следващо място се поддържа, че съдът не е направил тълкуване на отделните уговорки във връзка едни с други. В тази насока се сочи, че от сравнението на двете разпоредби на чл.3 и чл.4 от Приложение № 1 ясно се вижда, че те касаят заплащането на два вида комисионни, които зависят от настъпването на различни факти и остойностяват усилията на партньора в различен аспект. Едната комисионна се заплаща при самото продължаване на срок на ползване по съществуващ договор за услуги чрез подписването на анекс, нов договор за услуги или ново приложение, а другата се заплаща едва след като изтекат 6-месеца и съответният абонат продължава да ползва услугите на ответника. Съдът е пропуснал да сравни разпоредбата на чл.4 от Приложение № 1 с тази на чл.2 от същото приложение, в който е предвидена комисионна за активация на нова услуга. Тази комисионна, както и тази по чл. 3 от Приложение № 1 се заплащат на партньора именно при сключване на договор за услуги. Поддържа се, че от съпоставката на чл.2 и чл.3 от Приложение № 1 става ясно, че двата текста предвиждат един и същи вид комисионна - първата за сключване на договор за услуги с активация на нова услуга, а втората за продължаване на срока на съществуващ договор. Поддържа се, че ако възнагражденията по чл.2 и по чл.4 от Приложение №1 касаят активацията на нова услуга, то те биха се дублирали. Сочи се, че страните по процесния договор са имали воля разпоредбата на чл.4 от Приложение № 1 да се прилага за заплащане на комисионна, както при продължаване на срока на действащи договори за услуги без включването на нова услуга, така и за продължаването на договори за услуги, при които се активира нова услуга, тъй като интересът на ответника и в двата случая е абонатът да ползва неговите услуги за продължителен период от време, независимо дали те са нови или не. В чл.2 от Приложение № 1 в сравнение с чл.3 от същото приложение, комисионните са в по-големи размери, тъй като се касае до активиране на нова услуга. Твърди се, че съдът е пропуснал да съобрази възражението на касатора, че процесният договор е изготвен само и единствено от ответника и е подписан между страните във вида, предложен от ответника, доколкото както е известно, именно ответникът като икономически по-силната страна едностранно е наложила текста на този договор. Ответникът по жалбата и по делото, „А1 България“ АД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна, като претендира присъждане на направените разноски за касационното производство. Поддържа, че комисионната за задържане на клиент се дължи само за сключени от партньора нови договори с нов клиент (първоначална активация), които не са прекратени в рамките на 6 месеца от сключване на договора. Счита, че правилно въззивният съд е приел, че комисионната за задържане на абонат не се дължи за продължаване на срок на действащ договор, за което е предвидена отделна комисионна – тази по чл.3 от Приложение № 1. Поддържа се, че процесната комисионна е т. нар. „ритеншън бонус“ и се дължи за активация на нова услуга по договор, която до този момент не е съществувала, без задължително клиентът да е нов, и която е продължила действието си поне 6 месеца от активирането й. Ако услугата е съществувала преди това и действието й е било продължено преди да изтече срокът на договора, тогава се дължи втората комисионна, като в този случай не се касае до активиране на нова услуга. Комисионната за продължаване на срока на ползване по действащ договор за услуги, преди изтичането му, е своеобразен вид „задържане на абоната“, тъй като клиентът остава при ответника, а не избира друг мрежови оператор. Сочи се, че не е логично, след като абонатът вече е „задължан“ и ищецът вече е възнаграден за това, след изтичане на срок от 6 месеца отново да бъде възнаграден „за задържане на абоната“, като това ще доведе до дублиране на възнаграждението за едно и също действие на изпълнителя. На следващо място се твърди, че комисионната за задържане е своеобразно продължение на действията, които извършва партньорът по чл.2 от Приложение № 1, за които получава комисионна, че е сключил нова услуга, като комисионната се дължи независимо от срока на договора. При комисионната за задържане на клиент е необходимо услугата да бъде продадена и презентирана по начин, че клиентът да продължи да я ползва дълго време, което обосновава и дължимостта на това допълнително възнаграждение за активация / продажба на нова услуга. Според ответника, няма логика за всеки един договор, който е продължил повече от 6 месеца, да се дължи комисионна, тъй като това би означавало, че за договор, който продължава години наред, на всеки 6 месеца трябва да се дължи нова комисионна. Поддържа се, че независимо, че в чл.4 от Приложение № 1 не се говори за нова услуга, в него се говори за активация и продължаване, като „активация“ означава да се активира нещо ново, докато продължаване означава, че продължават вече започнати стари действия. Оспорва твърдението на касатора, че комисионната по чл.3 от Приложение № 1 се дължи за подписването на анекс и за нов договор за услуга, като се твърди, че тя се заплаща само при подписване на анекс за продължаване на срока на действието на договора и то при условие, че остават не повече от 4 месеца преди изтичане на срока на договора. В чл.3 не се говори за сключване на нов договор, тъй като тази хипотеза се регламентира от чл.2 и чл.4 от приложението. Оспорва се и твърдението на касатора за дублиране на комисионните по чл.2 и чл.4 от приложението, тъй като в чл.2 комисионата се дължи за сключена услуга без значение какъв е срокът на продължаване на същата, докато за комисионната по чл.4 има значение освен услугата да е активирана от партьора, тя да е продължила по-дълго време. Поддържа се, че тълкуването на клаузите в приложението за различните комисионни трябва да бъде такова, че да не се стигне до дублиране на услугите, за които те се дължат. На последно място се сочи, че доводът, че договорът е изготвен от ответното дружество не е надлежно въведен в производството, нито е доказан, като се поддържа вкл. че е неотносим за спора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният състав е определил за спорно между страните тълкуването на договорна разпоредба относно условията, при които се дължи уговорената комисионна за задържане на абонат. Според ищеца процесната комисионна се изчислява за всички услуги, за които има сключени договори, а не само за новоактивирани такива, както поддържа ответникът. За да се даде отговор на поставения спорен въпрос, съдът е разгледал уговорените в приложение № 1 към договора комисионни и условията, при които същите са дължими, както следва: Първо, комисиона за активация на нова услуга, която се дължи за първоначална активация на нова услуга на основание валидно сключен от ищеца и предоставен на ответника договор за услуги, размерът на която се определя в зависимост от срока на ползване, за който се активира услуга /за 12 или 24 месеца/ и вида на новата услуга, както и дали е активирана по номер, пренесен от мрежата на друг доставчик, като срокът на ползване на услугата не рефлектира върху размера на комисиона, т.е. дори договорът да се прекрати преди изтичането на срока на договора, комисиона се дължи. Второ, комисиона за продължаване на срока за ползване по действащ договор за услуга се дължи при продължаване на срока на ползване по сключен вече договор за услуги в случай, че срокът на ползване по съществуващия договор е изтекъл или до изтичането му остават не повече от 4 месеца. Трето, комисиона за задържане на абонат, която се заплаща при активиране на услуга по договор, сключен от ищеца и при условие, че достъпът до мрежата не е бил спиран или прекъсван в рамките на 6 месеца, а след 01.09.2018 г. - 12 месеца. Тълкувайки съобразно чл.20 ЗЗД съдържанието на уговорената комисионна за задържане на абонат, съдът е счел, че тази комисионна е дължима само за активирана нова услуга по договор, сключен от ищеца, която до този момент не е била активна и в случай, че същата е продължила не по - малко от 6 /12/ месеца от активирането и. Взето е предвид, че в текста на чл.4 от Приложение № 1, в който са посочени условията, при които се дължи комисионната за задържане на абонат, че не е изрично посочено, че се касае за „нова“ услуга. Същевременно при граматическото тълкуване на думата „активиране“ и имайки предвид нейното значение, е прието, че „активирането“ предполага привеждане в действие, което от своя страна означава липса на основание за действие до момента, в който същото не е настъпило като факт, а с настъпването на този факт и в случай, че ползването на активираната услуга е продължило не по-малко от 6 /12/ месеца, следва да се приеме, че е дължима уговорената между страните комисионна за задържане на абонат. Изложени са съображения, че разликата с уговорената комисионна за активация на нова услуга е нейната дължимост за сключване на договор с уговорена нова услуга, като е без значение колко е продължило ползването на тази услуга. Заключено е, че двете комисионни, а именно тази за активиране на нова услуга и тази за задържане на абонат не се препокриват. Първата комисионна се дължи за нов абонат, като размерът й е определен единствено от срока, за който е сключен договора. Втората комисионна се дължи в хипотеза на активирана нова услуга, чието ползване е продължило не по -малко от 6 /12/ месеца. В хипотезите, в които услугата е вече активирана и между страните е уговорен срок за ползването й, ако преди изтичането му, този срок на договора бъде продължен, то тогава на ищеца се дължи уговорената комисионна за продължен срок, без да му се дължат другите две комисионни - за активация на нова услуга и за задържане на абонат. Апелативният състав е намерил, че противното би означавало ищецът да бъде възнаграден няколко пъти за едно и също нещо, което е в пряко противоречие с основния принцип на гражданското право за недопустимост на неоснователно обогатяване, поради което е потвърдил първоинстанционното отхвърлително решение. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Следва ли съдът да пристъпи към тълкуване на договорна клауза, без да е налице спор между страните или съмнение относно нейното действително съдържание и ако извърши тълкуването, трябва ли да вземе предвид всички кумулативно предвидени критерии в чл.20 ЗЗД?; Твърди се противоречие на обжалвания акт с: решение № 81/07.07.2009г. по т.д. № 761/2008г. на I т.о. на ВКС, решение № 89/17.07.2009г. по т.д. № 523/2008г. на II т.о. на ВКС, решение № 502/26.07.2010г. по гр. д. № 222/2009г. на IV г.о. на ВКС, решение № 546/23.07.2010г. по гр. д. № 856/2009г. на IV г.о. на ВКС, решение № 504/26.07.2010г. по гр. д. № 420/2009г. на IV г.о. на ВКС, решение № 115/01.11.2010г. по т. д. № 939/2009г. на I т.о. на ВКС, решение № 54/23.07.2010г. по гр. д. № 856/2009г. на IV гр.о. на ВКС, решение № 16/28.02.2013г. по т.д. № 218/2012г. на II т.о. на ВКС, решение № 67/30.07,2014г. по т.д. № 1843/2013г. на II т.о. на ВКС, решение № 220/31.07.2014г. по гр. д. № 6126/2013г. на IV г.о. на ВКС, решение № 134/25.06.2014г. по гр. д. № 6886/2013г. на III г.о. на ВКС, решение № 430/20.01.2015г. по гр. д. № 1673/2014г. на IV г.о. на ВКС, решение № 150/22.12.2016г. по т. д. № 1704/2015г. на I т.о. на ВКС, решение № 106/16.07.2018г. по гр. д. № 4088/2017г. на III г.о. на ВКС, решение № 50/30.07.2019г. по т. д. № 1883/2018г. на I т.о. на ВКС и др.; 2/ Длъжен ли е съдът да обсъди събраните по делото доказателства, извършвайки съпоставка на доказателствения материал с фактите по спорното материално право, като се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните в рамките на предмета на делото и да изложи правните си доводи? Поддържа се наличие на противоречие на акта с: решение № 57/02.03.2011г. по гр.д. № 1416/2010г. на 3-то г.о. на ВКС, решение № 37/29.03.2012г. по гр.д. № 241/2011г. на 1-во г.о. на ВКС, решение № 536/19.12.2012г. по гр.д. № 89/2012г. на 4-то г.о. на ВКС и др.“ Касаторът се позовава на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Във връзка с поставения процесуалноправен въпрос (№ 2) се поддържа, че въззивният съд не е взел предвид аргументите, че направеното от първоинстанционния съд граматическото тълкуване на чл.4 от Приложение № 1 към договора е некоректно, както и че не са тълкувани уговорките в договора една с друга, вкл. с чл.2 от Приложение 1 към договора, вкл. не е обсъден факта, че процесният договор е изготвен единствено от ответника. Посоченият въпрос не може да предпостави допускането на решението до касация, тъй като самият въззивен съд е извършил тълкуване на спорната клауза на чл.4 от Приложение № 1 във връзка с оплакванията и доводите на страните във въззивното производство, поради което от значение за изхода на спора е единствено дали неговото тълкуване е в съответствие с критериите по чл.20 ЗЗД. Безспорно, съдът не е обсъдил наведения с въззивната жалба довод на ищеца, че текстът на договора и приложенията към него са изготвени от ответника, но този пропуск на решаващия състав не е от значение за изхода на делото, тъй като във връзка наведеното твърдение не са ангажирани доказателства, липсва признание на сочения факт от насрещната страна, като същият не се презюмира, а тежестта на доказването му се носи от ползващата се от него страна, в случая – от ищеца. Първи въпрос касае приложението на чл.20 ЗЗД, поради което покрива общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото даденото от въззивния съд разрешение е въз основа именно на тълкуване на клаузата на чл.4 от Приложение № 1 към процесния договор относно търсената от ищеца комисионна за задържане на абонат. Във връзка с осъществяване на сочения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1 т.1 ГПК касаторът на първо място твърди, че несъответствието с практиката на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД се изразява в това, че въпросът относно тълкуването на чл.4 от приложението не е поставен с отговора на исковата молба, а е повдигнат едва с писмената защита на ответника в първата инстанция. В случая следва да се има предвид, че посочената договорна клауза се явява основание на претенцията на ищеца, поради което при неяснота на същата, тя следва да бъде тълкувана от съда при постановяване на решението по делото, независимо кога е повдигнат спорът относно нейното действително съдържание. В случая предмет на въззивното производство е бил единствено спорът относно съдържанието на разпоредбата на чл.4 от Приложение № 1 към договора, на който въззивната инстанция е следвало да даде отговор. В решение № 149 от 30.11.2017г. по т. д. № 268/2017г. на I т. о. на ВКС във връзка с приложението на чл.20 ЗЗД е прието, че съдът не е обвързан от изразените от страните становища по тълкуването на договора, тъй като тези становища може да не отразяват действително постигнатото между страните съгласие при сключване на договора, нито да са съобразени с нормативно установените критерии за тълкуване. Съдът е длъжен да изясни действителната воля на страните към момента на сключване на договора, поради което заявената от страните в производството интерпретация на съдържанието на договора не е задължителна за него. При несъгласие на страните с извършеното от първоинстанционния съд тълкуване на неясните клаузи от договора и изразени във въззивната жалба оплаквания за нарушаване на критериите на чл.20 от ЗЗД, въззивният съд следва да обсъди тези оплаквания, като извърши на свой ред тълкуване на тези клаузи. При това той също може да стигне до самостоятелни изводи за тяхното съдържание, различни от тези на страните. С оглед горното, настоящият състав на ВКС намира, след като именно на тълкуваната клауза се основава претенцията на ищеца за заплащане на комисионната за задържане на абонат, доколкото същата е неясна и извеждането на вложената в нея воля на страните е от значение за изхода на спора, съдът е следвало да приложи материалноправната норма чл.20 ЗЗД, независимо кога ответникът е повдигнал въпроса относно нейното тълкуване и какво е даденото от всяка от страните тълкуване на клаузата. На следващо място, според посоченото решение на ВКС и цитираната от касатора практика по чл.290 ГПК, при осъществяване от съда на дейността по чл.20 ЗЗД всяка уговорка трябва да се преценява с оглед на систематичното й място в договора и общия му смисъл; уговорките в договора и използваните в тях понятия не трябва да бъдат тълкувани буквално, а в смисъла, който следва от целия договор, като при определени от закона случаи използваните понятия може да се различават от законовата дефиниция и да са съобразени с обичая; освен това при тълкуването следва да бъдат съобразявани логическите и граматически правила; съдът извършва тълкуването на договора, прилагайки установените в чл.20 ЗЗД критерии за това, като е задължен да използва всички, а не избирателно само някои от тях. В случая, противно на твърденията на касатора, по отношение на клаузата на чл.4 от Приложение № 1 е извършено логическо и граматическо тълкуване от апелативния съд както във връзка с останалите клаузи за дължими комисионни в приложението, при извършване на съпоставка и при отграничаване на действията, във връзка с които те са дължими, така и при излагане на аргументи за необходимост от тълкуване на уговорките, така че да се избегне дублиране на възнагражденията за едни и същи действия, което би противоречало не само на заложената в договора цел, но и на принципа на неоснователното обогатяване, като вкл. са изложени и съображения във връзка с доводите на ищеца относно неизползването на термина „нова услуга“ в спорната клауза. Фактът, че апелативният съд е дал тълкуване, различно от това на касатора, не е равнозначно на несъобразяване на критериите по чл.20 ЗЗД. С оглед горното, настоящият състав на ВКС намира, че обжалваното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл.20 ГПК, поради което не е налице соченият допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Предвид изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване. Въпреки изхода на спора, в полза на ответника по касацията не следва да бъдат присъждани разноски за настоящото производство, тъй като липсват доказателства такива да са направени. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд