Определение № 1448 от 14.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2174/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Свети Н.“ ООД, [населено място] против решение № 75 от 12.03.2024 г. по в. т. д. № 311/2023 г. на Варненски апелативен съд, потвърждаващо решение № 492 от 07.11.2022 г. по т. д. № 778/2021 г. на Варненски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от касатора обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на „Пол Аграр Кампани“ АД, [населено място] съществуването на вземания за възнаграждение и за доставка на бетон по договор за СМР от 04.11.2015 г. и допълнително споразумение № 2 от 31.08.2016 г. и за законната лихва за забава върху главниците. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразено е несъгласие с извода за дължимост на претендираната от ответника по исковете неустойка за забава, с която е извършено прихващане на дължимите от него суми по процесния договор за СМР за неплатено възнаграждение и цена на доставен бетон. Според касатора: Въззивният съд изобщо не е обсъдил изтъкнатите в жалбата му доводи и възражения, като неправилно е приел, че между страните е възникнало само едно правоотношение, без да съобрази, че допълнителните споразумения представляват самостоятелни договори и имат за предмет извършването на СМР в други обекти, след като бъде приключен обектът по първия договор; Неоснователно е счел, че строежът е завършен и изпълнението е прието на 22.02.2020 г. с изготвянето на Констативния акт за установяване годността за приемане на строежа; Неправилно е преценил, че показанията на разпитаните по делото свидетели не установяват спазването на сроковете за изпълнение на договора; Не е изследвал действителната воля на страните във връзка с дължимостта на неустойката и не е обсъдил довода във въззивната жалба, че изпълнението на договора в срок е обвързано не само от авансовото плащане, а и от редица други обстоятелства и задължения на възложителя, напр. изготвяне на проекти. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, като е аргументирано с неправилността на въззивния акт (изложението повтаря значителна част от оплакванията в касационната жалба). Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 162 от 18.11.2010 г. по т. д. № 998/2010 г. на II т. о.; решение № 49 от 15.06.2020 г. по т. д. № 1593/2019 г. на II т. о.; решение № 55 от 19.02.2015 г. по т. д. № 1568/2013 г. на II т. о.; решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на I г. о. и решение № 21 от 12.07.2010 г. по т. д. № 470/2009 г. на II т. о. Ответникът по касация – „Пол Аграр Кампани“ АД, [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките за това, респ. за неоснователност на касационната жалба. Подробни съображения е изложил в депозирания писмен отговор от 23.08.2024 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно, че: Между страните е възникнало валидно облигационно отношение въз основа на сключения между тях договор за изпълнение на СМР от 04.11.2015 г., по силата на който „Пол Аграр Кампани“, в качеството си на възложител, е възложил на „Свети Н.“ ООД, в качеството му на изпълнител, извършването на СМР на подобекти „Силохранилище закрито“, [населено място], общ. Ген. Тошево, обл. Добрич, в Животновъден обект № 9534-0070; С допълнително споразумeние от 23.02.2016 г. на изпълнителя е възложено да изпълни СМР на подобекти „Административна сграда“ и „Доилна сграда – Карусел“ в същия обект; Съгласно раздел II, т. 3 от договора, крайният срок за изпълнение на възложените работи е 4 месеца, считано от датата на влизане в сила на договора, т. е. от датата на получаване на аванса (т.2), като крайната дата на срока на изпълнение се удостоверява с датата на двустранен приключвателен протокол, ако е без забележки или от датата на протокола за отстранени забележки (раздел ІІ, т.4); Уговорена е неустойка при неспазване на срока за изпълнение по вина на изпълнителя в размер на 1 % от стойността на договора за всеки ден забава, но не повече от 20 % от общата му стойност; Взаимно разписани протоколи акт обр. 19 за предаване на извършени СМР не са съставени от страните; На 22.02.2020 г. е съставен Констативен акт за установяване годността за приемане на строеж „Кравеферма с обслужващите я сгради и съоръжения – етапно строителство, Етап Iб-1: Силажохранилище - закрито. Доилна зала тип „Карусел“ с чакалня. Обор 1“. След анализ на представените по делото доказателства за извършени плащания от страна на ответника-възложител и съобразно заключението по допуснатата счетоводна експертиза, решаващият състав е приел, че общо дължима по издадените от ищеца-изпълнител процесни фактури е сумата 18 076.33 лв. – остатък по фактура № [ЕГН] от 23.08.2017г., цялата сума по фактура № [ЕГН] от 23.08.2017г. в размер на 4 882.50 лв. и цялата сума по фактура № [ЕГН] от 23.08.2017г., от която ищецът претендира 5 860.22 лв. За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените искове са отхвърлени, въззивният съд е споделил извода за основателност на релевираното от ответника възражение за прихващане с претендираната от него неустойка за забавено изпълнение на договора от страна на ищеца „Свети Н.“ ООД. Приел е, че, с оглед датата на превеждането на аванса – 27.11.2015 г., 4-месечният срок за изпълнение на договора изтича на 27.03.2016 г., както и че в допълнителното споразумение от 23.02.2016 г. за подобекти „Административна сграда" и „Доилна сграда - Карусел" крайният срок за изпълнение на СМР е фиксиран – 31.03.2016 г. Предвид липсата на взаимно разписани протоколи акт. обр. 19 за предаване и приемане на извършените СМР, решаващият състав е преценявал спазването на срока въз основа на всички събрани по делото доказателства. Счел е, че показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели не установяват по еднозначен и безпротиворечив начин спазването на сроковете за изпълнение на СМР, а напротив – че същите не са били спазени, предвид установените от свидетелите прекъсвания на работата, закъснения и внезапно възникнали непредвидени препятствия при изпълнението на строителството. Като единствено доказателство, установяващо завършването на строежа и окончателното приемане на изпълнените СМР от възложителя, е преценил съставеният на 22.02.2020 г. Констативен акт за установяване годността за приемане на строеж. С оглед на него е формирал извод за допусната забава при изпълнение предмета на договора, поради което са налице предпоставките за заплащане на уговорената в раздел Х, т. 59 от договора мораторна неустойка в „размер на 1 % от стойността на договора за всеки ден забава“, ограничена до 20 % от общата му стойност на – раздел Х, т. 61, като, съгласно заключението на комплексната ССчЕ и СТЕ, неустойката по Приложение 1 възлиза на сумата 39 044.23 лв., а неустойката по Приложение № 3 от допълнителното споразумение от 23.02.2016г. – на сумата 79 821.05 лв. Поради това, въззивният съд е счел възражението на ответника за прихващане за основателно и доколкото сумата по него надхвърля размера на главните претенции, е потвърдил отхвърлянето на същите изцяло. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съгласно действащата нормативна уредба, допускането на касационния контрол е обусловено от наличието на точно определени предпоставки, а именно – обжалваният въззивен акт трябва да съдържа произнасяне по значим за изхода на делото материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е осъществено някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В създадената по приложението на посочената норма задължителна съдебна практика – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.210 г. на ОСГТК на ВКС – е указано, че формулирането на конкретния въпрос, обусловил изхода на правния спор, както и обосноваването на заявеното основание, в т. ч. посочване, респ. представяне на относимата практика (задължителна и казуална) е задължение на самия касатор, като в правомощията на касационната инстанция е единствено уточняването, но не и служебното извеждане на въпроса. В настоящия случай касаторът не е изпълнил това свое задължение. В депозираното от него изложение към касационната жалба не е формулиран значим за изхода на делото въпрос, по отношение на който да бъде извършена преценка за наличието на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК (последното заявено бланкетно, без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки), а само са повторени част от развитите в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение, които обаче са относими към самия касационен контрол, но не и към производството по допускането му. Поради това, не следва да бъде обсъждана посочената от касатора практика на ВКС – дали е релевантна и налице ли е твърдяното противоречие с нея. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е мотивирано с оплакване за неправилна преценка на свидетелските показания относно спазването на срока за изпълнение на процесните СМР, което обаче не покрива изведените в практиката критерии за „очевидност“. С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на 3000 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане по банков път се установява от представените с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 14.08.2024 г. и разписка за извършено плащане чрез Първа инвестиционна банка от 22.08.2024 г. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК