Определение № 3844 от 28.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2361/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4065/23.04.2024 година, подадена от Е. И. Л., срещу решение № 69/26.02.2024 година на Окръжен съд София, ІІ-ри въззивен състав, постановено по гр. д. № 456/2022 година. С обжалваното решение съставът на Окръжен съд София е отменил първоинстанционното решение № 260 021/21.09.2020 година на Районен съд Сливница, трети състав, постановено по гр. д. № 9/2020 година в частта му относно определения режим на лични отношения между детето А. Г. М. и бащата Г. П. М., като е определил нов такъв при който бащата Г. П. М. има право да вижда и взема детето А. Г. М. при себе си с преспиване, както следва: всяка втора и четвърта седмица от месеца за времето от 18. 00 часа в петъчния ден до 18. 00 часа в неделния ден; 30 (тридесет) последователни дни през лятната ваканция, които не съвпадат с платения годишен отпуск на майката; по време на Коледните празници и коледната ваканция-при условията на редуване с майката, при спазване на следния режим: през първата половина на ваканцията, считано от 24.12. до съответния ден включително, определящ края на първата половина на ваканцията, детето ще бъде при единия родител, през втората половина на ваканцията до последния й ден вкл. детето ще бъде при другия родител, като през първата коледна ваканция и Коледни празници бащата ще взема при себе си детето през втората половина от ваканцията; през пролетната ваканция-при условията на редуване с майката, при спазване на следния режим: през първата половина на ваканцията до съответния ден включително, определящ края на първата половина на ваканцията, детето ще бъде при единия родител, през втората половина на ваканцията до последния й ден включително детето ще бъде при другия родител, като през първата пролетна ваканция бащата ще взема при себе си детето през първата половина от ваканцията; по време на Великденските празници и включените към тях почивни дни-при условията на редуване с майката всяка календарна година, като за първите предстоящи Великденски празници детето ще бъде при майката. За осъществяване на личните отношения с детето бащата Г. П. М. ще взема детето от и ще го връща на адреса, на който детето живее с майка си-гр. Д., [улица]. В касационната си жалба Е. И. Л. излага доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което от своя страна е довело и до неговата необоснованост, като иска неговата отмяна и постановяването на ново, с което да бъде определен друг режим на лични отношения между бащата Г. П. М. и детето А. Г. М., който не включва в себе си преспиване на детето при бащата. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторката твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 и ал. 2 от ГПК основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответникът по касационната жалба Г. П. М. е подал отговор на същата с вх. № 6042/18.06.2024 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 69/26.02.2024 година на Окръжен съд София, ІІ-ри въззивен състав, постановено по гр. д. № 456/2022 година, поради което такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение. Е. И. Л. е била уведомена за обжалваното решение на 19.01.2023 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 4065/23.04.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Окръжен съд София е приел, че производството по него е образувано след като с решение № 151/30.06.2022 година, постановено по гр. д. № 4239/2021 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е било отменено въззивно решение № 260 194/07.06.2021 година на Окръжен съд София, гражданско отделение, първи въззивен състав, постановено по гр. д. № 222/2021 година в частта му, с която е потвърдено решение № 260 021/21.09.2020 година на Районен съд Сливница, трети състав, постановено по гр. д. № 9/2020 година в частта му по чл. 127, ал. 2 от СК по отношение на определения режим на лични отношения на бащата Г. П. М. с детето А. Г. М.. Въззивното производство при повторно разглеждане на делото от Окръжен съд София било с предмет само режимът на лични отношения между бащата Г. П. М. и детето А. Г. М.. В останалата си част първоинстанционното решение било влязло в сила. След преценка на доказателствата по делото, доводите на страните и при съобразяване с дадените от ВКС указания въззивният съд намирал, че при разглеждането на делото били изготвени два актуални социални доклада съобразно местоживеенето на родителите-един от Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място] и един от Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място]. Според първия от тях, по данни на майката Е. И. Л. постановеният от Районен съд Сливница режим на лични отношения между бащата и детето не се изпълнявал, бащата бил взел детето преди началото на учебната година, след което не го бил вземал до 19.03.2022 година, детето желаело да се среща с баща си, но не желаело да преспива в дома му, до момента било преспивало там само веднъж при изписването на сестра му С.. Според доклада детето физически било развито според нормите за възрастта си, било в добро общо здравословно състояние, нямало хронични заболявания, не боледувало често, нямало намалена възможност за социална адаптация. За детето при майката била осигурена сигурна и безопасна среда за живеене, обучение и игри, жилищните условия и среда били много добри. Детето имало приятели сред съучениците си, посещавало тренировки по футбол и баскетбол, в свободното си време обичало да рисува и да играе на плейстейшън, имало домашни любимци. Спрямо детето не били предприемани мерки за закрила по реда на ЗЗДет, но то ползвало социална услуга „Работа с психолог“ в Дневен център [населено място]. В доклада било отразено, че взаимоотношенията между родителите на детето били влошени, а комуникацията между тях била нарушена. Според социалния доклад, изготвен от Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място], по данни на бащата той винаги бил полагал необходимите усилия, за да поддържа пълноценна връзка с детето, но съществуващият режим на лични контакти и липсата на съдействие от майката затруднявали отношенията им. Детето познавало своите роднини по бащина линия, които живеели на територията на [община] и имало изградена положителна емоционална връзка с тях, между него и сестричката му С. също имало изградена положителна емоционална връзка. Детето имало желание да остава в [населено място], включително с преспиване, но майката не разрешавала. В доклада било отразено, че при осъществената социална анкета в дома на бащата и последвалите срещи-разговори с него той дал и поддържал заявка, че желае да постигне споразумение с майката относно въпросите, които касаели тяхното общо дете, но по негови думи майката категорично отказвала споразумение. Жилището на бащата в [населено място] било с необходимите санитарно-битови условия за здравословното отглеждане и развитие на дете, с обособен кът за детето, но бащата споделил, че предстояло преместване на семейството му в [населено място], [община], в къща, разполагаща с повече жилищна площ и възможност за обособяване на лично пространство (самостоятелни стаи) и за двете му деца. Пред въззивния съд били разпитани свидетелите С. (сестра на бащата) и М. (сестра на майката). Свидетелката С. установявала, че роднините по бащина линия на детето трудно го виждали. По време на престоя му в дома на бащата то било контролирано при телефонни разговори от майката, като разговорите се провеждали на високоговорител. Детето идвало с добра емоция и добро настроение, чувствало се добре при роднините си по бащина линия, но при връщането си към [населено място] започвало да следи телефона си дали няма пропуснато обаждане от майка си и се превъзбуждало и дразнело. Многократно детето искало да остане при баща си, но след разговор с майката променяло настроението и желанията си. Понастоящем братът на свидетелката бил построил къща в Ихтиманско, полагал грижи за семейството си, новата му съпруга била приемана от детето и тя приемала детето. Свидетелката М. установявала, че детето по принцип не искало да тръгва с баща си, преди всяка среща с него се чувствало разстроено и почти всеки път плачело. Майката не била възпрепятствала преспиването на детето при бащата, но самото дете не искало да преспива там. През периода, в която детето не се било виждало с баща си, се чувствало по-спокойно. Детето един път било преспивало в дома на свидетелката, след като изразило желание и майката разрешила да бъде взето, но се било разплакало и казало, че му е мъчно за майка му. Освен това пред въззивния съд била допусната и приета комплексна съдебна психолого-психиатрична експертиза, от заключението по която се установява следното, че детето А. Г. М. било с нормативно развитие, с нормално психично функциониране, нямало съществени особености в развитието му нито във физически, нито в психичен, включително социално-комуникативен или нравствен план. Детето имало изградена връзка и с двамата родители, като било привързано в по-голяма степен към майката, а към бащата привързаността не била така сигурна, което се дължало и на по-ограничения в годините контакт помежду им. Детето изпитвало известна подозрителност и несигурност относно посланията на баща си, за които нямало опит как трябва да ги тълкува. Не се наблюдавало обаче крайно отхвърляне на бащата от детето и то можело реалистично да отразява и позитивните, и негативните черти и преживявания с баща си, като избягвало да коментира негативите, а коментирало само собствения си страх. Не се наблюдавали целенасочени отчуждаващи поведения на родителите, целящи дискредитиране на другия родител, но бащата бил по-импулсивен и реагирал понякога свръх-експресивно, което бъдело страх както у детето, така и у майката, а майката била по-тревожна и протективна спрямо детето, което се улавяло и отразявало и от детето и се проявявало в отношенията му както с нея, така и с бащата. Тези особености не били патологични, не били целенасочени и злонамерени, а отразявали общата динамика на отношенията. Не били налице признаци на отчуждение при детето. Наблюдаваното нежелание за по-чести и по-дълги срещи с бащата се свързвало с по-ниската степен на емоционална свързаност с бащата и някои особености в комуникацията помежду им, които детето преживявало като застрашителни. Не били необходими мерки за преодоляване на отчуждение, но можело да се подобри комуникацията и отношенията между детето и родителите, както и тези между самите родители, чрез целенасочена работа с всеки един от тях с психолог, което щяло да послужи и като превенция на бъдещи конфликти и рискове за детето. Възможен бил разширен режим на лични отношения с бащата, като било уместно да има преходен период с оглед постепенно адаптиране на детето към промените. Една добра и конструктивна комуникация на родителите щяла да бъде гаранция за постигането в по-кратки срокове на такъв разширен режим. За подобряване на комуникацията между двамата родители по отношение на детето им уместна щяла да бъде психологична подкрепа. От обясненията на вещите лица в открито съдебно заседание се установявало, че двамата родители били с добър родителски капацитет. Раздялата помежду им била създала дълбок конфликт между тях и било необходимо те да се сближат с помощта на психолог, за да можели да се споразумеят. От една страна било важно детето да се вижда регулярно с бащата, което не означавало по-често, а предвидимо и по един и същи начин. От друга страна било важно как прекарва времето с бащата. Ако детето се чувствало добре, можело да остава с преспиване при баща си, но ако му се налагало нещо против неговата воля, се създавал риск за възстановяване на пълноценните отношения с бащата. Нямало опасност детето да пребивава при баща си, но ако в резултат на това тревожността на детето се повишавала, то можело да пожелае да се прибере. Въззивният съд отново бил изслушал двамата родители. Техните позиции не били променени спрямо тези при изслушването им при първоначалното разглеждане на делото от въззивния съд. Според бащата детето се чувствало добре при него и искало да остава и да контактува със сестричката си и с останалите роднини по бащина линия, но майката препятствала отношенията им. Според майката бащата лъжел и манипулирал детето, не контактувал с нея по въпросите за нуждите на детето и не изпълнявал определения режим на лични отношения. С оглед навършване на възрастта от десет години от детето в хода на производството по делото същото било изслушано от въззивния съдебен състав, като при изслушването било заявило, че не помнело кога за последен път е било при баща си, не преспивало при него и не искало да преспива при него, не му харесвало там, защото било „гадно“ и когато оставало, се притеснявало и искало да се върне при майка си. Когато било при майка си, се чувствало по-спокойно, „малко“ искало да вижда баща си, но се притеснявало да каже колко често, искало да се вижда с двамата родители заедно и тогава щяло е по-спокойно, искало те да присъстват заедно на спортните му тренировки. Според детето баща му се държал добре с него, но веднъж го бил заплашил, а майка му бил заплашвал много пъти, със сестра си се забавлявало „малко“, защото тя била много малка, но ще се радвало тя да била с тях, когато било заедно с родителите си. Въз основа на тези доказателства въззивният съд намирал, че по делото безспорно било установено наличието на конфликт между двамата родители, който конфликт влияел на поведението на детето. Този конфликт и неспособността и нежеланието на двамата родители да положели усилия и да осъществели градивен диалог помежду си пречел на създаването на сигурна и спокойна среда за детето. Същото било раздвоено и това пречело на пълноценното му и открито общуване с родителите, като вместо да заявявало желанията и чувствата си детето избирало ситуацията, в която конфликтът щял да бъде избегнат. От една страна била налице свръхпротективност от страна на майката, която се страхувала да оставя детето насаме дори с родителите си, постоянно „бдяла“ над него и го контролирала по телефона, като приемала дори нормални житейски ситуации (детски сблъсък на батут в МОЛ, побягване на детето заедно с приятелите му при пристигане на полицейска кола, наложило се излизане на детето от колата на бащата при спирането й по време на път, за да бъде накърмена сестричката му, вирусно заболяване и други) като потенциална сериозна заплаха или резултат от такава за детето. Това свръх протективно отношение на майката, дори невинаги да било вербално изразено, очевидно се усещало от детето и препятствало възможността му да развие самостоятелност, а и същевременно го напрягало, защото детето се чувствало задължено да отговори на очакванията на майка си. От друга страна било налице неглижиране от страна на бащата на страховете, които една майка, особено отглеждаща сама детето, било нормално да изпитва в някаква степен, като това неглижиране било съчетано с импулсивен характер, чието външно проявление очевидно плашело и детето, и майката. Същевременно то било съчетано и с неспособност от страна на бащата да отчете факта, че за едно малко дете причините за раздялата на родителите му били непонятни и в неговото съзнание вероятно бащата бил родителят, който го бил напуснал, а майката била родителят, който бил останал при него и в такава ситуация било нормално детето да било по-привързано към родителя, който не го бил напуснал, затова било необходимо изграждане на доверие между бащата и детето като това между детето и майката, но основано на търпение, разбиране и такт и при пълно изключване на заплахи или принуда. Неоспорима житейска истина било, че всеки конфликт имал две страни и всяка страна имала принос за поддържането му. В случая въззивният съд намирал, че нито един от двамата родители не осъзнавал факта, че с поведението си всеки от тях допринасял за създаване и поддържане на вътрешен конфликт у детето и това го невротизирало допълнително. За да се преодолеели травматичните преживявания първо от раздялата на родителите, а после и от съществуващия между тях конфликт, който не бил скриван от детето, било необходимо незабавно разрешаване (или поне външно непроявяване) на този конфликт и едновременно с това съобразяване с чувствата и желанията на детето. Не можело да се очаква на възрастта, на която били родителите на детето, двамата да преодолеели характеровите си особености и техните външни проявления, но в интерес на детето било тези особености и особено външните им проявления да бъдели контролирани, за да се създадяла възможност за пълноценно общуване на детето с всеки от двамата родители. Следвало да се избягват каквито и да било конфликти между родителите, особено такива, на които детето да ставало свидетел, както и натрапване (дори неумишлено) на волята, страховете, притесненията или желанията на когото и да било от родителите. Въззивният съд намирал, че това можело да се постигне само с помощта на психолог, който да работи по проблемите с всеки от родителите, а ако било необходимо-и с детето (детето доскоро било посещавало психолог и било въпрос на професионална преценка от психолог дали било необходимо да продължава при конкретната ситуация и в зависимост от постигнатия резултат с родителите). Психологическата помощ следвало да бъде предоставена на родителите в рамките на предоставяните социални услуги, тъй като по този начин помощта щяла да бъде комплексна и същевременно при отказ на родителите да получат психологическа помощ или липса на положителен резултат въпреки оказаната такава помощ, социалните работници щели да имат възможност да предприемат, ако било необходимо, съответните мерки за закрила на детето или да сезират съда с искане за изменение на режима на лични отношения. Безспорно било, че детето имало нужда от по-чести и продължителни контакти с баща си за създаване на пълноценна връзка с него. То било момче, а всяко дете имало нужда от сериозно мъжко присъствие в живота си, но при момчетата това било по-силно изразено, особено при предстоящ пубертет. Не можело да не се отчете и фактът, че определени въпроси, включително такива, които предстояло да започнат да вълнуват детето, едно момче би предпочело да обсъжда с баща си. По делото се установило, че не било налице родителско отчуждение. И двамата родители имали родителски капацитет. Бащата бил преодолял зависимостите, които бил имал и поведението му не било заплаха за детето. Освен това той имал второ дете-дъщеря, като въззивният съд намирал, че било изцяло в интерес на детето да контактува пълноценно и с еднокръвната си сестра, а също и с останалите роднини по бащина линия.баба, дядо, леля. Това очевидно нямало как да се осъществи, ако детето оставало за кратко и без преспиване в дома на баща си (житейски неоправдано било да се очаква тези роднини да осъществяват контакт с детето, посещавайки го в дома, в който то живеело с майка си, житейски неоправдано било и да се очаква, че бащата следвало да осъществява контактите си с детето по този начин). Въззивният съд преценявал, че не било в интерес на детето да продължава определеният до момента режим на лични отношения с бащата, според който бащата имал право да вижда и взема детето при себе си всяка първа и трета събота и неделя от месеца без преспиване, от 09. 00 часа до 19. 00 часа в събота и от 09. 00 часа до 19. 00 часа в неделя, тъй като пътуването в двете посоки на такова разстояние (разстоянието между [населено място] и [населено място] по справка в интернет било 111 километра при движение по автомагистрала) в два последователни дни било натоварващо (дори за възрастен) и реално отнемал от почивката на детето. Същевременно било и неоправдано при наличие на условия в дома на бащата (самостоятелна стая за детето и всички удобства в къщата). Съобразно това въззивният съд намирал, че режим на лични отношения с бащата, почти идентичен с поискания от него, бил подходящ и в интерес на детето. По-конкретно следвало да се определи режим, при който бащата Г. П. М. има право да вижда и взема детето при себе си с преспиване, както следва: всяка втора и четвърта седмица от месеца за времето от 18. 00 часа в петъчния ден до 18. 00 часа в неделния ден; 30 последователни дни през лятната ваканция, които не съвпадат с платения годишен отпуск на майката; по време на Коледните празници и коледната ваканция-при условията на редуване с майката, при спазване на следния режим: през първата половина на ваканцията, считано от 24.12. до съответния ден включително, определящ края на първата половина на ваканцията, детето ще бъде при единия родител, през втората половина на ваканцията до последния й ден включително детето ще бъде при другия родител, като през първата коледна ваканция и Коледни празници бащата ще взема при себе си детето през втората половина от ваканцията; през пролетната ваканция-при условията на редуване с майката, при спазване на следния режим: през първата половина на ваканцията до съответния ден вкл., определящ края на първата половина на ваканцията, детето ще бъде при единия родител, през втората половина на ваканцията до последния й ден вкл. детето ще бъде при другия родител, като през първата пролетна ваканция бащата ще взема при себе си детето през първата половина от ваканцията; по време на Великденските празници и включените към тях почивни дни - при условията на редуване с майката всяка календарна година, като за първите предстоящи Великденски празници детето ще бъде при майката (само по отношение искането на бащата детето да е при него за първия предстоящ Великден определеният от съда режим бил в отклонение, като въззивният в тази връзка намирал, че предвид сравнително скоро предстоящия Великден и в случай на евентуално влизане на решението в сила в интерес на детето било то да останело по време на тези празници при майка си в среда, в която се чувствало по-спокойно, доколкото за такъв кратък период не можело да се очаква, че конфликтът между родителите щял да бъде преодолян и те щели да създадат такива конструктивни отношения, че дискомфортът на детето, раздвоено между желанието да е с баща си и притеснението да не нарани майка си, ако я „изостави“, щял да бъде отстранен). За осъществяване на личните отношения с детето бащата Г. П. М. трябвало детето от и да го връща на адреса, на който същото живеело с майка си в [населено място]. Двамата родители трябвало да бъдат насочени към ползване на социалната услуга „Център за обществена подкрепа“ към съответната Дирекция „Социално подпомагане“ по местоживеене, при ползването на която задължително следвало да им се предостави психологическа помощ за преодоляване на конфликта в отношенията им. Социалните работници и психолозите от двете дирекции следвало да осъществяват периодичен контакт помежду си за оценка на случая, като по тяхна преценка, ако било необходимо, психологическа помощ следвало да се предостави и на детето в Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място] според неговото местоживеене. Адресът на бащата бил в [населено място], но тъй като по делото било установено, че с новото си семейство живеел в [населено място], [община], ползването на социалната услуга следвало да му бъде предоставено от Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място]. Към ползването на социалната услуга „Център за обществена подкрепа“ двамата родители следвало да пристъпят незабавно след влизане на решението в сила (а пристъпването към ползването на услугата и преди евентуално влизане на решението в сила щяло да бъде отчетено като проява на реална грижа за интереса и спокойствието на детето), като по преценка на социалните работници и/или на психолозите към двете дирекции, които следвало да осъществяват периодичен контакт помежду си за оценка на случая, психологическа помощ, ако било необходима такава, следвало да се предостави и на детето А. Г. М.. На двете Дирекции „Социално подпомагане“ следвало да се укаже, че в случай на неизпълнение на горното предписание от двамата родители или от един от тях, както и при или липса на положителен резултат (т. е. при непреодоляване на конфликта между родителите/ въпреки ползването на социалната услуга), следвало незабавно да уведомят районния съд по местоживеене на детето с оглед преценка налице ли са основания за изменение на определения режим на лични отношения между детето и бащата или за предписването на подходящи защитни мерки. В случай, че бащата изявил желание да ползва социалната услуга в съответната Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място] (доколкото в изготвения социален доклад от Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място] било отразено, че бил изявил такова желание), то дадените от съда предписания за осъществяване на периодичен контакт за оценка на случая между социалните работници и психолозите при дирекциите следвало да се изпълняват от и спрямо тази дирекция, за което следвало да бъде уведомена Дирекция „Социално подпомагане“ [населено място]. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Е. И. Л. е поискала въззивното решение на Окръжен съд София да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това задължен ли е въззивният съд, от една страна, когато се определя начина за упражняване на материални субективни права, с оглед изискването да се охранява интереса на детето в производството, служебно да назначи специализирана медицинска експертиза, която да установи защо детето А. Г. М. има значителна автоагресия към себе си-скубане на собствената си коса и на какво се дължи това състояние. Причината за това разстройство може ли да е връзката баща-дете, тъй като се наблюдава след контактите на бащата М. с детето и може ли такава тревожност и вътрешно напрежение да е свързана с реакция на стрес и страх, както и това поведение на детето може ли да бъде асоциирано и със симптом на насилие?; за това следва ли въззивният съд да защити най-добрия интерес на детето, като постигането на полезен резултат, като постанови в решението мерки на лични отношения на бащата с депото, различни от постановените в производството привременни мерки-силата на новонастъпили обстоятелства?; За това длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, касаещи мерките за упражняването на родителските права и личните отношения между децата и родителите, като приоритет има интересът на децата, за който съдът следи служебно? за това следва ли въззивният съд да обсъди поотделно и в съвкупност релевантните доказателства, как съдът следва да установи интереса на детето и как и кои обстоятелства трябва да прецени и съпостави, за да се произнесе относно режима на лични отношения с другия родител? и за това задължен ли е въззивният съд служебно да назначи специализирана медицинска експертиза, която да даде заключение налице ли са и какви поведенчески изменения в Г. П. М., предвид представените доказателства за зависимост към опиоиди повече от десет години и това да рефлектира отношенията му с детето А. Г. М.?. Искането за допускане на касационно обжалване по поставените от Е. И. Л., в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, първи и пети въпроси се обоснова с противоречие между процесуалните действия на състава на Окръжен съд София със задължителните указания дадени с ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 на ОСГТК на ВКС-т. 1 и т. 3 от същото. Фактическите въпроси, за които се отнася твърдението за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, са от съществено значение за правилното решаване на делото, но поставените във връзка с тях прави въпроси не обуславят допускането на въззивното решение на Окръжен съд София до касационен контрол. Касае се до твърдени по делото факти, които подлежат на преценка от допуснатата, изслушана и приета по делото комплексна съдебно-психологична и психиатрична експертиза, доколкото са включени в нейния предмет и са от значение за отговорите на поставените на вещите лица въпроси. Тази експертиза е допусната от въззивния съд с оглед на задължението му по чл. 294 от ГПК с оглед на указанията дадени в отменителното решение № 151/30.06.2022 година, постановено по гр. д. № 4239/2021 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., като при изготвянето й вещите лица са изложили съображения както за състоянието на двамата родители, така и за отношенията между тях и детето. След като част от въпросите, които са от значение за разрешаването на спора, са от значение за отговорите на въпросите, за които е допусната експертиза и се вземат предвид от вещите лица при изготвянето на заключението им, не е необходимо за бъде допускана отделна експертиза за всеки един от първите въпроси. Затова така поставените първи и пети въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси не обуславят допускането на касационно обжалване на решението на Окръжен съд София. Искането за допускане на касационно обжалване по втория от въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Е. И. Л. се обосновава с противоречие между процесуалните действия на въззивния съд при определяне на решима на личните отношения между бащата Г. П. М. и детето А. Г. М. и приетото в определение № 159/08.04.2019 година, постановено по гр. д. № 462/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. С посоченото определение е оставена без разглеждане молба за отмяна на съдебно решение за определяне на режим на лични отношения по реда на чл. 33, ал. 1 от ЗЗДет, между майка и дете, поради което същото няма връзка с предмета на настоящето производство. В мотивите му е посочено, че по съществото си произнасянията на съда по отношение на определянето на личните отношения между родители и деца и дължимата издръжка, извън производство по ЗЗДет, също представляват производства на спорна администрация на граждански правоотношения–по-конкретно на тези, касаещи упражняването на родителските права и правата на детето. При разрешаването на тези въпроси съдът се произнася по целесъобразност и на актовете му не е присъща сила на пресъдено нещо. Законът (чл. 59, ал. 2 от СК) овластява съдa служебно да постанови мерки, които представляват съдебна администрация, независимо дали е изрично сезиран за това, като съдържанието на мерките е в дискрецията на съда. Мерките по смисъла на чл. 59, ал. 2 от СК се отнасят до упражняването на родителските права и нормата е приложима във всички случаи, при които се налага обемът на родителските права на единия или двамата родители да бъде променен. Този коментар в мотивите на определението не представлява задължителна съдебна практика, но при постановяване на решението си съставът на Окръжен съд София е съобразил задължението си, че при определянето на режима на лични отношения между родител и дете трябва служебно да прецени всички събрани по делото и относими за това доказателства, а също така и установените въз основа на тях факти, като определи най-подходящия, с оглед интереса на детето, режим на лични отношения, без да е обвързан нито от направените от страните искания, нито от постановените в хода на производството привременни мерки, нито от установеното фактическо положение. Затова и този въпрос се обосновава допускането на въззивното решение до касационен контрол. Така поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Е. И. Л. трети и четвърти въпроси не обуславят допускането на въззивното решение на Окръжен съд София до касационно обжалване. При постановяването на решението съставът на въззивният съд се е съобразил с установената практика, че при за определяне на мерките за родителските права са от значение и следва да бъдат взети предвид изброените в т. ІІ от ППВС № 1/12.11.1974 година обстоятелства, които след приемането на действащия към момента СК са нормативно закрепени в чл. 59, ал. 4 от СК, като прецени всички тях, с оглед на интересите на детето, включително и социалното обкръжение на двамата родители. Тези обстоятелства не са изчерпателно изброени, като съдът може и е длъжен да вземе предвид и всички други обстоятелства, които са установени по делото и са от значение за упражняването на родителските права. При това преценката на са съда трябва да бъде извършена въз основа на всички обстоятелства в тяхната съвкупност, а не само на някои от тях, като се има предвид и това, че изброяването им не е изчерпателно, а примерно и трябва да бъде извършвана с оглед на най-добрия интерес на детето по смисъла на § 1, т. 5 от ЗЗДет. Съставът на Окръжен съд София е обсъдил всички посочени в чл. 59, ал. 4 от СК и т. ІІ от ППВС № 1/12.11.1974 година обстоятелства, като е посочил какво приема по отношение на тях и кой от родителите има предимство пред другия, с оглед на обстоятелствата, като ги е преценявал и с оглед интересите на детето. Въззивният съдебен състав е съобразил и установената в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС. Съгласно същата дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която беше контролноотменителна и дейността й беше проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. При въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция всъщност обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора, въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция. В последните два случая ще се изрази непрекият резултат от дейността на въззивния съд, по проверка на обжалваното решение, отразен в диспозитива му - да остави в сила или да постанови ново решение, след като отмени изцяло или частично решението на първата инстанция. При това въззивният съд трябва да изгради фактическите си и правни изводи по съществото на спора след като извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност, без да игнорира или да дава предимство на някои от тях, а при противоречие между някои от тях да посочи на кои дава вяра и на кои не, като обоснове този си извод. Въз основа на тази преценка на доказателствата съдът трябва да отговори на всички твърдения, доводи и възраженията на страните, като в мотивите на решението си посочи, кои от тях приема за установени и кои не. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Е. И. Л. е поискала въззивното решение на Окръжен съд София да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2 от ГПК, без да посочи коя от трите, уредени в разпоредбата, хипотези има предвид. В случая по делото не са налице данни за евентуална нищожност или недопустимост на решението на Окръжен съд София, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК.Що се касае до хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно очевидна неправилност., то поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Е. И. Л. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд София. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 и ал. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 69/26.02.2024 година на Окръжен съд София, ІІ-ри въззивен състав, постановено по гр. д. № 456/2022 година, по подадената срещу него от Е. И. Л., касационна жалба с вх. № 4065/23.04.2024 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото Е. И. Л. ще трябва да заплати на адвокат М. В. Т. от САК сумата от 600.00 лева представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2, във връзка с ал. 1, т. 3 от ЗА за представителство пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение