Определение № 50167 от 15.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 989/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. О. А. срещу решение №1022 от 08.10.2021 г., постановено по в.гр.д. №2552/2020 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 с-в, с което е потвърдено решение № 2386/21.04.2020 г. по гр.д. №14554/2017 г. на СГС, ГО, І-5 с-в, в обжалваната му от Г. А. част, с която е отхвърлен иска по чл. 432, ал. 1 КЗ против ЗД „Бул Инс“ АД за разликата от присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 16 000 лв. до претендирания размер на обезщетението от 40 000 лв.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорват се изводите на въззивния съд, че определеният от първата инстанция размер на обезщетението за неимуществени вреди от 16 000 лв. е съобразен с вида и характера на уврежданията, както и с продължителността и интензивността на търпените от ищцата болки и страдания. Акцентира се, че в нарушение на процесуалните правила, апелативният състав не е приложил разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК и не е допуснал до разпит поискания още с исковата молба, но недопуснат от СГС свидетел, за установяване на претърпените от ищцата неимуществени вреди. Отделно се излагат доводи за необоснованост на извода, че здравето на ищцата е напълно възстановено без да са останали трайни негативни последици. Сочи се, че съдът безкритично е възприел заключението на вещото лице по СМЕ, която експертиза е извършена без преглед на ищцата. Според касаторката въззивното решение е немотивирано и не е съобразено с наложената практика на ВКС относно приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС с указания за допускане до разпит на един свидетел при довеждане от ищцата. Алтернативно се иска отмяна на въззивното решение, уважаване на иска до пълния претендиран размер от 40 000 лв., ведно със законната лихва от 21.06.2017 г., както и присъждане на разноски за трите съдебни инстанции, включително на адвокатски хонорар.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Без да е формулиран конкретен правен въпрос се твърди, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касация, тъй като отказът на двете инстанции да бъде изслушан свидетел за установяване на претърпените от ищцата неимуществени вреди, в резултат на което исковата претенция е частично отхвърлена, противоречи на практиката на ВКС, обективирана в: решение № 92/03.04.201З г. по гр.д. № 1147/2012г. на IV г.о.; решение № 165/18.05.2013 г. по гр.д. № 1008/2013 г. на IV г. о.; решение № 7/29.01.2021 г. по т.д. № 94/2020 г.на II т.о.; решение № 167/26.10.2017 г. по гр.д. № 209/2017 г., на I г.о. и на т.3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ВКС по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В изложението са поставени следните шест правни въпроса с твърдение, че отговорите им биха били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:

1. „ Допустимо ли е съдът да основе мотивите си на предположения, без да са събирани поисканите от страна доказателства, въз основа на което да направи извод за справедлив паричен еквивалент за репариране на причинени неимуществени вреди ?“;

2. „ Налице ли е процесуално нарушение по чл. 266, ал. 3 ГПК, ако въззивният съд не допусне поискани с въззивната жалба свидетели, които в нарушение на процесуалните правила не са били изслушани от първоинстанционния съд ?“;

3. „ Длъжен ли е въззивният съд да допусне всички поискани с въззивната жалба доказателства, при оплакване във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е допуснал такива ?“;

4. „ Длъжен ли е съдът в решението си да обсъди всички събрани доказателства по делото, както и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения от страните ?“;

5. „Длъжен ли е въззивният съд да приложи чл. 266, ал. 3 ГПК при условие, че искът е частично отхвърлен поради недоказаност на факти, за които са направени своевременно доказателствени искания, но не са били уважени поради допуснати от първостепенния съд нарушения, а оплакванията за това са наведени във въззивната жалба ?“;

6. „ Длъжен ли е въззивният съд да допусне по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК доказателства, които не са допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения ?“.

Отделно в изложението се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, изразяващо се в явна необоснованост на решението поради грубо нарушение на правилата на формалната логика и с оглед прилагането от съда на чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗЗД в неговия обратен/противоположен смисъл.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответното дружество ЗД „Бул Инс“ АД, в който се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касатора по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №2386 от 21.04.2020 г., постановено по гр.д. № 14554/2017 г. по описа на СГС, в обжалваната му от ищцата част, с която е отхвърлен иска на Г. О. А. по чл. 432, ал. 1 КЗ против ЗД „Бул Инс“ АД за разликата от 16 000 лв. до 40 000 лв. - претендирано обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания в резултат на ПТП, настъпило на 21.06.2017 г.

В осъдителната му част, с която ответното дружество е осъдено да заплати на ищцата сумата от 16 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 21.06.2017г., първоинстанционното решение не е обжалвано от застрахователя и е влязло в сила, поради което със сила на пресъдено нещо между страните е установено, че е ангажирана отговорността на ответника ЗД „Бул Инс“ АД по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ за обезщетяване на причинените на ищцата Г. А. неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП на 21.06.2017 г., причинено по вина на А. А. А., водач на застрахования при ответника лек автомобил „Ауди" с ДК [рег.номер на МПС], при липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на Г. А. – пътувала в лекия автомобил, управляван от А.. Първоинстанционното решение като необжалвано от ответника е влязло в сила и по отношение на датата, от която е присъдената законната лихва за забава (датата на застрахователното събитие), въпреки че първоинстанционният съд не се е съобразил с разпоредбите на чл. 497, ал.1 вр. чл. 380 КЗ.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която исковата претенция е отхвърлена за разликата над присъденото обезщетение от 16 000 лв. до пълния претендиран размер на обезщетението за неимуществени вреди от 40 000 лв., въззивният състав е посочил, че от заключението по съдебно-медицинската експертиза, което правилно е кредитирано от първостепенния съд като обективно и компетентно изготвено, неоспорено от страните в хода на съдебното производство, се установява, че в резултат на процесното ПТП ищцата е получила травматични увреждания, изразяващи се в: контузия на главата; контузия на лява глезенна става от външна страна и счупване на лява лъчева кост на типично място. Давайки отговор на оплакванията във въззивната жалба, апелативният състав е отразил, че при определяне размера на обезщетението от 16 000 лв., първоинстанционният съд е отчел вида и характера на уврежданията на ищцата, вкл. твърдените и доказани от събраните писмени доказателства, съпътстващи основата травма неудобства, притеснения, стрес, останали трайни козметични дефекти, продължителността и интензивността на претърпените от ищцата болки и страдания, свързани с процеса на възстановяване, а също така и обществено-икономическите условия в страната към датата на ПТП – месец юни 2017 г. и съответните нива (лимити) на застрахователно покритие към същия период. Въззивният съд е подчертал, че получените от ищцата травми не са тежки, било е проведено консервативно лечение без оперативна намеса, че здравето на ищцата е било възстановено сравнително бързо и без останали трайни негативни последици. В мотивите на въззивното решение е отразено, че при изготвяне на СМЕ на ищцата не е бил извършен личен преглед от вещото лице, поради което съдът не приема за доказан твърдения от ищцата факт и поддържан от нея във въззивната жалба като възражение, за останала трайно намалена трудоспособност на увредената при ПТП ръка.

С въззивната жалба на ищцата е било поискано на основание чл. 266, ал.3 ГПК да бъде допуснат до разпит свидетел при довеждане за установяване състоянието на ищцата преди, по време и непосредствено след произшествието, както и понастоящем. Искането е обосновано с твърдението на ищцата, че първата инстанция е допуснала процесуално нарушение като е отказала изслушването на поискания от нея свидетел. В откритото съдебно заседание, проведено на 02.04.2021 г. въззивният състав е оставил без уважение искането на въззивницата за разпит на свидетеля, излагайки следните две съображения: 1.) с доклада по делото първоинстанционният съд е отхвърлил искането, направено в исковата молба за допускане на един свидетел, но страните по делото не са възразили по направения доклад и 2.) за претърпените болки и страдания е била изготвена пред първата инстанция съдебно-медицинска експертиза, която най-точно и обективно е дала заключение за периода, в който болките и страданията са били най-интензивни, за общия период на възстановяване и лечение, както и за липсата на остатъчни негативни проявления.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касаторката основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въззивното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като предпоставка за допускането му до касационно обжалване, тъй като изводите на въззивния съд относно размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не би могло „a priori“, т.е без анализ на релевантните за конкретния спор обстоятелства, да се приеме за явно необоснован извода на въззивния състав, че „определената от първоинстанционния съд сума от 16 000 лв., представлява справедливо, съобразено с критерия на чл.52 ЗЗД и с конкретно доказаната по делото фактическа обстановка, обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди“. Горният извод не е „prima facie“ в явно нарушение на чл. 51, ал.1, изр. 1 ЗЗД. Несъгласието на касаторката с определения размер на обезщетението касае правилността на въззивното решение като касационно основание, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк.решение №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не може да обоснове наличието на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК твърдението на касаторката, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като отказът на двете инстанции да бъде изслушан свидетел за установяване на претърпените от ищцата неимуществени вреди, в резултат на което исковата претенция е частично отхвърлена, противоречи на практиката на ВКС, посочена в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Във връзка с поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторката не е формулирала конкретен въпрос по см. на чл. 280 ал. 1 ГПК. Диспозитивното начало в гражданския процес изключва възможността за касационния състав сам да формулира въпроси на базата на твърдението на касаторката за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Но дори касационният състав да приеме, че в изложението чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК имплицитно е зададен въпрос относно приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК в случаите, когато първоинстанционният съд необосновано е отказал събирането на поискано своевременно от ищеца доказателство, в случая не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въззивният състав е отказал допускането до разпит на свидетеля пред въззивната инстанция и по съображение, че страните по делото не са възразили по направения доклад по делото, с което първоинстанционният съд е отхвърлил искането за допускане на един свидетел. Отделен е въпросът, че в откритото съдебно заседание пред първата инстанция на 11.12.2019 г., в което пълномощникът на ищцата е заявил, че няма възражения по изготвения доклад, преди даване ход на делото по същество, последният е заявил, че няма други доказателствени искания.

Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване и с оглед формулираните от касаторката 6 правни въпроса, за които твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал 1, т. 3 ГПК, а именно: 1. „ Допустимо ли е съдът да основе мотивите си на предположения, без да са събирани поисканите от страна доказателства, въз основа на което да направи извод за справедлив паричен еквивалент за репариране на причинени неимуществени вреди ?“; 2. „ Налице ли е процесуално нарушение по чл. 266, ал. 3 ГПК, ако въззивният съд не допусне поискани с въззивната жалба свидетели, които в нарушение на процесуалните правила не са били изслушани от първоинстанционния съд ?“; 3. „ Длъжен ли е въззивният съд да допусне всички поискани с въззивната жалба доказателства, при оплакване във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е допуснал такива ?“; 4. „ Длъжен ли е съдът в решението си да обсъди всички събрани доказателства по делото, както и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения от страните ?“; 5. „Длъжен ли е въззивният съд да приложи чл. 266, ал. 3 ГПК при условие, че искът е частично отхвърлен поради недоказаност на факти, за които са направени своевременно доказателствени искания, но не са били уважени поради допуснати от първостепенния съд нарушения, а оплакванията за това са наведени във въззивната жалба ?“ и 6. „ Длъжен ли е въззивният съд да допусне по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК доказателства, които не са допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения ?“. От една страна касаторката не излага аргументи, съобразно указанията в мотивите към т. 4 ТР № 5/29.12.2014 г. по тълк.д. №5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, защо счита, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Както в теорията, така и в съдебната практика няма спор по поставените въпроси, отговорите на които следват и от разпоредбите на чл. 235, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 ГПК и чл. 266, ал. 3 ГПК. От друга страна, въпросите не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос съдържа твърдение на касаторката, което не отговаря на решаващите мотиви на съда, че видът и характера на получените от ищцата увреждания, както и степента на търпените болки и страдания, се установяват от заключението по изслушаната съдебно-медицинската експертиза. Останалите пет въпроса са формулирани като общотеоретични и в тях не е отчетено съображението на въззивния съд за отказ да бъде приложен чл. 266, ал. 3 ГПК, доколкото страните по делото не са възразили по направения доклад по делото, с което първоинстанционният съд е отхвърлил искането на ищцата за допускане разпит на един свидетел.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторката Г. А. следва да бъде осъдена да заплати на ЗД „Бул Инс“ АД сумата 1 700 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция с включено в него ДДС.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение,