Определение № 65 от 25.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 957/2010 г.

Производството е по реда на чл.288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Основно училище „Х. С.”[населено място], П. област, представлявано от директора Р. В. Д., чрез пълномощника си адв. М. Г. от АК-П., против въззивно решение № 39 от 16.03.2010 г., постановено по в.гр.д. № 38 по описа за 2010 г. на П. окръжен съд, с което като е оставено в сила решение № 257 от 01.12.2009 г. по гр.д. № 712/2009 г. на Р. районен съд, са уважени предявените от Ф. К. П. от[населено място] област, срещу ОУ „Х. С.”[населено място], искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, за признаване за незаконно уволнението на ищцата извършено със заповед № ЧР 2-011 от 14.07.2009 г. на началника на Регионалния инспекторат по образованието –[населено място], по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „директор”. С първоинстанционното решение са отхвърлени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 3, във връзка с 225, ал. 1 КТ, за сумата 5200 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение, предявени против ОУ „Х. С.” и при условията на евентуалност против Регионалния инспекторат по образованието –[населено място], като в тази част решението е влязло в сила като необжалвано. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят ОУ „Х. С.” твърди, че постановеното от въззивния съд решение е в противоречие със задължителната практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК - основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, във връзка с което твърдение представя Решение № 22 от 23.02.2010 г. по гр.д. № 3810/2008 г. на ІІІ ГО на ВКС, Решение № 33 от 09.03.2010 г. по гр.д. № 2280/2008 г. на ІІІ ГО на ВКС и Решение № 220 от 20.04.2010 г. по гр.д. № 4691/2008 г. на ІІІ ГО на ВКС. Изведеният от касатора материалноправен въпрос е прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ с учител, съгласно § 5, ал. 1 от ПЗР на КСО, представлява ли лично субективно право на съответния учител, което да може да бъде упражнявано само по негово искане или с негово съгласие, или с това право разполага и работодателят. Изведен е и втори въпрос, а именно преценката на работодателя да приложи нормата на § 5, ал. 1 от ПЗР на КСО, подлежи ли на съдебен контрол. Ответникът по касационната жалба Ф. К. П. от[населено място], не представя писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, не изразява становище по жалбата и по основанията за допускането й до касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба Р. инспекторат по образованието –[населено място], представляван от началника си Ваня А. К., чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт Росица С. Б., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и е подадена в срока по чл. 283 ГПК, поради което същата е редовна и допустима. Касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като повдигнатият материалноправен въпрос е обусловил крайния извод на съда за основателност на предявените искове за защита срещу незаконно уволнение и е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК – основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за касационното обжалване в размер на 50 лв., на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,