Определение № 50543 от 14.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 1820/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев Инс„ АД против решение № 292/04.05.2022г. по т.д.№ 61/2022 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 261552/29.11.2021 г. по т.д.№ 873/2020 г. на Софийски градски съд. С потвърденото решение е отхвърлен предявеният от касатора против ЗАД „Армеец„ АД регресен иск, с правно основание чл. 499 ал. 7 КЗ вр. с чл. 127 ал. 2 ЗЗД, за сумата от 134 936,97 лева, представляваща половината от размера на обезщетение за вреди от ПТП на 23.01.2018 г., причинено при управление на товарен автомобил „ДАФ ХФ 105„ с рег. [рег.номер на МПС] с прикрепено ремарке „ Кроне 33П18 „ с рег. [рег.номер на МПС], изплатено в цялост от ищеца на пострадалите от произшествието лица. Касаторът оспорва правилността на постановеното решение, като счита, че съдът неправилно е определил приложимия по отношение уредбата на регреса закон. Счита, че приложим е не определеният от съда български закон, който не допуска поделяне отговорността за вреди между застрахователя на отговорността на държателя на теглещото превозно средство и застрахователя на отговорността на държателя на ремаркето / чл. 479 вр. с чл. 481 ал. 1 изр. второ, ал. 2 и ал. 3 КЗ /, а германският, който я допуска, тъй като комбинацията от влекач и ремарке следва да се разглежда като единна оперативна единица, т.е. предвижда, че при виновно причинени вреди на трети лица от застрахования водач на влекача, отговорността за тях се понася по равно между застрахователя на влекача и застрахователя на ремаркето. Въпреки че цитира мотиви от решение на СЕС по съединени дела С–359/14 и С-475/14, на което се е позовал и съда, вкл. посочва, както е приел и съда, че приложимото по отношение на регреса право е българското, определено по правилото на чл. 7 от Регламент Рим І / според обичайното местопребиваване на застрахователя – чл. 7 т. 2 предл. второ /, касаторът поддържа приложимост на германският закон, като такъв по местонастъпване на вредата. Ответната страна - ЗАД „Армеец „ АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Счита,че формулираните въпроси имат за предмет тълкуване на правото на ЕС, което предпоставя отправяне на преюдициално запитване по чл. 628 и сл. ГПК. Акцентира на обстоятелството, че дори да се приеме приложим германският закон, съдържанието на същия не е надлежно доказано по делото. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: ЗК „Лев Инс„АД е предявило при условията на регрес иск срещу ЗАД „ Армеец „ АД и претендира заплащане на половината от изплатено от него на пострадалото лице застрахователно обезщетение, за причинени вреди от ПТП, настъпило на територията на Германия, по вина на водача на влекач, гражданската отговорност на който е застрахована при ищеца. Искът се предявява срещу ответното дружество, в качеството му на застраховател на гражданската отговорност на ремаркето, теглено от влекача при ПТП. Ответникът е оспорил правото на регрес, обосновавайки се с приложимост на българския закон относно застрахователните правоотношения и конкретно - чл. 479 КЗ, съгласно който застрахователят на ремаркето осигурява застрахователно покритие само за вреди, нанесени от ремарке, което не е свързано с МПС и не е функционално зависимо от МПС, не е било в движение, както и при самозадвижване. Според описания в исковата молба механизъм на ПТП, ответникът счита, че не се покрива нито една от предвидените в чл. 479 КЗ хипотези. За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на иска, въззивният съд е приел, че спорът се концентрира до това кой е приложимият материален закон в отношенията между двамата застрахователи, по повод предявения регресен иск от платилия обезщетение на пострадалите от произшествието лица застраховател на теглещото превозно средство / влекач /- българският или германският. Съдът е приел за изцяло относимо към обстоятелствата по спора разрешението на СЕС в съединени дела С–359/14 и С-475/14. В обобщение мотивите му, следващи съображенията в решението на СЕС, са следните: Самото съществуване на право на иск на застрахователя на ГО на влекача, чийто водач е причинил ПТП, срещу застрахователя на тегленото ремарке, след изплащане обезщетение на пострадалото лице, не може да се изведе от договора за застраховка и предполага съвместното ангажиране на деликтната отговорност на държателя на ремаркето спрямо пострадалото лице. Правоотношението между държателя на ремаркето и пострадалото лице е извъндоговорно, респ. произтичащото задължение за държателя на ремаркето е „извъндоговорно„ по смисъла на чл. 2 от Регламент Рим ІІ. Приложимото право към това правоотношение / между пострадалия и държателя на ремаркето / се определя съгласно чл. 4 от Регламент Рим ІІ – предл. второ и това е правото по местонастъпване на вредата – в случая германския закон. Съгласно чл. 15 б.“а“ и „б“ от Регламент Рим ІІ, приложимото право по силата на този регламент определя основанието и границите на отговорността, лицата от които може да се търси отговорност, както и разделянето на отговорността. Ищецът твърди, че приложимият германски закон предвижда разделяне на отговорността, за причинени от влекач с прикачено ремарке вреди, т.е. собствениците и водачите на ремарке също носят отговорност за участието им в ПТП. Следователно, според германското право следва да се определят отговорните за обезщетението за вреди лица и евентуалното съответно участие на държателя на ремаркето и държателя на влекача / теглещото превозно средство /. Задължението на застрахователя, обаче, да обезщети причинената вреда не произтича от извъндоговорно, а от договорно правоотношение - това по сключената застраховка. Приложимото право за това правоотношение се определя по правилото на чл. 7 от Регламент Рим І и предполага да се изследва дали застрахователите на влекача и ремаркето, по силата на приложимото за застрахователните правоотношения право, отговарят за обезщетяване на вреди. Приложимото в отношенията застрахован – застраховател право се определя съгласно чл. 7 т. 2 от Регламент Рим І - доколкото не е било избрано от страните, договорът за застраховка се урежда от правото на държавата, в която е обичайното местопребиваване на застрахователя. Обичайното местопребиваване на всяка от страните по делото е Република България, т.е. приложимото право е българското и то – в конкретната хипотеза – не предвижда отговорност на държателя на ремаркето. Същевременно отношенията между двамата застрахователи нямат договорен характер, но чл. 19 от Регламент Рим ІІ провежда разграничение между въпросите, уреждани от режима на деликтната отговорност и тези, уреждани от режима на договорната. В цитираното решение на СЕС е пояснено, че тази разпоредба - титулувана „Суброгация„ - се прилага в случай, при който трето лице – застрахователят е изплатило обезщетение на пострадалото лице - кредитор по деликтното задължение за изплащане на обезщетение за претърпените вреди срещу водача или държателя на МПС, в изпълнение на задължението за поправяне на вредите. В тази хипотеза въпросът за евентуалната суброгация в правата на пострадалото лице се урежда от приложимото право към задължението на третото лице – застрахователя на гражданската отговорност - да обезщети това лице – в случая българския закон. Според същия и в конкретната хипотеза, държателят на ремаркето не е отговорен за причинените вреди и след като ищецът не може да се суброгира срещу държателя на ремаркето, в качеството на отговорно за обезщетяване на вредите лице, с оглед функционално обвързаната от отговорността му отговорност на застрахователя на ремаркето, е неоснователен и предявен срещу последния регресен иск от изплатилия обезщетението за вреди застраховател на влекача. В пълно съответствие с диспозитива на решението на СЕС съдът е обобщил: Приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещото превозно средство, който е изплатил обезщетение на пострадалите лица при причинено от водача на това превозно средство произшествие, срещу застрахователя на тегленото по време на произшествието ремарке, се определя съгласно чл. 7 от Регламент Рим І, ако правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо това произшествие по силата на чл. 4 и сл. от Регламент Рим ІІ предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредата. Така определено – съгласно чл. 7 пар. 2 от Регламент Рим І – приложимото право е българското, като съдът допълнително е изтъкнал аргумент за приложимостта му, основан на чл. 7 пар. 4 от Регламент Рим І, доколкото задължителната застраховка „Гражданска отговорност„ попада в хипотезата на тази разпоредба и поради наличие на изрична регламентация в правото на Република България, нейното материално право би имало преимущество пред германското право, като държава – членка в която е разположен риска. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси, обосновавани с допълнителен селективен критерий в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, с формално цитиране на разпоредбата: 1/ Компетентен ли е българският съд по настоящия спор, което следва пряко от Регламент № 1215/2012 г. / Регламент „ Брюксел Іа „ / чл.11 т.1, който предвижда, че срещу застраховател с регистрация в държава – членка може да бъде предявен иск в съдилищата на държавата – членка, където той има търговска регистрация ? Кое е приложимото право на регрес, съгласно чл. 7 от Регламент № 593/2008 г. / Рим І / ? Кое е приложимото право, съгласно чл. 4 и сл. от Регламент № 864/2007 г. / Рим ІІ / ?; 2/ Приложими ли са в конкретния случай съображение 26 от Директива 2009/203 и по-конкретно чл. 3 от тази директива, озаглавен „ Задължение за застраховане на превозни средства „, видно от които всяка държава –членка предприема всички подходящи мерки с цел застрахователния договор да покрива всички вреди, причинени на територията на другите държави, в съответствие с действащото законодателство на тези държави – членки ?; 3/ Приложими ли са в конкретния случай Регламент Брюксел І, чл. 5 и разграничаването на договорните отношения, деликтните и квазиделиктните отношения ?; 4/ Кое е приложимото за понятието „договорно задължение„, по смисъла на чл. 1 от Регламент Рим І – доброволно поето правно задължение от дадено лице спрямо друго - и може ли да се тълкува съгласно чл. 2 от Регламент Рим ІІ, че последният се прилага спрямо задълженията, произтичащи от вреда, т.е. спрямо всяко засягане в резултат на непозволено увреждане, неоснователно обогатяване, водене на чужда работа без пълномощие или culpa in contrahento ?; 5/ Може ли да се счете, че в настоящия правен спор, че задължението за поправяне на вредите, тежащо по смисъла на чл.1 от Регламент Рим ІІ за поправяне на вредите, тежащо върху държателя на ремаркето да се определи приложимото към това правоотношение право ? Може ли в съответствие с чл. 4 от Регламент Рим ІІ да се възприеме, тъй като не е предвидено друго, че приложимото право е правото на държавата ,в което е настъпила вредата от произшествието – в настоящия казус - държавата ,в която е възникнала вредата – Германия ?; 6/ Може ли да се счете, че застрахователят на теглещото превозно средство, след изплащане на обезщетението на пострадалото лице, има право на иск срещу застрахователя на ремаркето, доколкото приложимото право спрямо договора за застраховка, съгласно чл. 7 от Регламент Рим І, предвижда възможност за суброгация на застрахователя в правата на пострадалото лице ? Може ли да се счете, че чл. 4 и сл. от Регламент Рим ІІ предвиждат разделяне на отговорността при конкретния правен спор ? Касационните доводи за неправилност на въззивното решение са сведени до противоречие с материалния закон, но обосноваване приложимостта на българското материално право, по отношение регресния иск на ищеца, в отличие от обосноваването на въззивния съд, липсва. Напротив, касаторът цитира съображения от мотивите на въззивния акт, респ. на цитираното от съда решение на СЕС, съобразено като задължителна съдебна практика, без да споделя крайния извод. Обяснимо, от липсата на ясно изложена концепция за приложимостта на германския закон, формулираните въпроси също са неясни досежно приноса на отговорите им за промяна на правния резултат / ако би било допуснато касационното обжалване /. Първият въпрос - в първата си част и третият въпроси са напълно неотносими към решаващите мотиви на въззивното решение, тъй като спор за международна компетентност на българския съд не е повдиган от ответника. В останалата си част първият въпрос не съдържа обстоятелствена част, спрямо която да се отговори относно приложението на чл. 7 от Регламент Рим І и чл. 4 и сл. от Регламент Рим ІІ, като се съобрази и това, че въпросите, обосноваващи допускане на касационното обжалване следва да са правни, относими към приложението на правна норма или правен принцип, а не фактологични и да не изискват директен отговор по правилността на атакуваното решение. Третият въпрос неясно смесва неотносимия аспект за международната компетентност на съда с „разграничаването на договорните, деликтните и квазиделиктните отношения„ .Логиката на формулирането му е непроследима за настоящия състав, още повече при неяснотата на касационната жалба, освен по отношение поддържаната неправилност на въззивното решение. Вторият въпрос също не кореспондира с решаващите мотиви на въззивния съд и е неясен в относимостта си изобщо към правния спор, който не касае неосигурено покритие на реално претърпените от пострадалите лица вреди, а разделянето на отговорността между застрахователя на влекача и този на ремаркето, след удовлетворяването на пострадалите с изплащане на застрахователно обезщетение. Четвърти въпрос, извън логическата си неяснота в първата част, във втората не кореспондира с решаващите мотиви на въззивния съд, възпроизведени по-горе, само част от които – досежно определяне на приложимото право в отношенията делинквент–пострадал – се основават на извъндоговорния характер на това правоотношение, респ. предвиждат определяне на приложимото за същото материално право, съгласно чл. 4 и сл. от Регламент Рим ІІ. Последното, обаче, е само част от правната обосновка на съда. Непроследима е логиката на касатора за обвързване регресното му право с определението за „извъндоговорни задължения„ в чл. 2 на Регламент ІІ. Петият въпрос – изречение първо, възпроизведено буквално, е с неустановим смисъл, което препятства и възможно прецизиране от настоящия състав. С втората му част касаторът вероятно пита, дали, доколкото между застрахователя на влекача и застрахователя на ремаркето липсва договорно правоотношение, но претенцията се основава на обезщетена вреда, то приложимото право за регресния иск следва да се определи като за извъндоговорно задължение - според чл.4 и сл. от Рим ІІ, т.е. по местонастъпване на вредата. Ако действително това е смисълът на въпроса, дори формално да се приеме, че удовлетворява общия селективен критерий, необоснован се явява допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Само формалното цитиране на разпоредбата е напълно недостатъчно да покрие изискването за обосноваването й, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а и е налице задължителна практика - съобразеното от въззивния съд решение на СЕС. Аналогично, предвид съобразяването на въззивния съд със същата, е необоснован допълнителния селективен критерий по шестия формулиран въпрос. Касаторът не съобразява, че правото на суброгиране на застрахователя, съгласно чл. 19 от Регламент Рим І, е в правото на пострадалото лице срещу делинквента или отговарящо по правилата на обективната, безвиновна отговорност лице / какъвто би бил държателят на ремаркето, ако българският закон ангажираше отговорността му само на това основание /. Впрочем, необосноваността на допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК касае всички формулирани въпроси. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение