Определение № 50774 от 28.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 103/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на О. Н. М., чрез адв. А. В., срещу решение № 260133/14.06.2021г. по гр. д. № 163/2020г. по описа на Окръжен съд Кюстендил, с което е потвърдено първоинстанционното решение за осъждането й да плати на Н. П. Б., на основание чл. 240 ЗЗД, сумата 10 000 лева, частично предявена от общо дължима сума от 18 060 лева – неплатен остатък от главницата по договор за заем от 06.10.2009г. и анекс №1/27.08.2014г., а на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – 1187, 44 лева, частично предявена от общо дължима сума от 2187, 44 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 01.07.2018г. - 09.09.2019г., и са присъдени разноски. В жалбата се твърди, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и е необосновано. За основание за допускане на касационно обжалване се сочи това на чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК по въпроса: „Задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните ?“. Същият се поставя в контекста на твърденията на касаторката, че заемната сума не й е била предавана; че е подписала договора за заем срещу измамно обещание, че ищцата ще й доставя стока на изгодни и по – ниски цени, а анекса към договора и нотариалния акт за прехвърляне на недвижим имот срещу частично погасяване на паричен дълг - поради страх от постоянни закани за живота и здравето й. Ответната страна по жалбата Н. П. Б. възразява срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване и оспорва оплакванията по касационната жалба. Съдът намира за допустима касационната жалба, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено наличие на валидно облигационно отношение между страните, породено от договор за заем от 06.10.2009г. и анекс към него от 27.08.2014г., по силата на което ответницата М. е получила в заем от ищцата Б. сумата 59670 лева срещу задължение да ги върне до 30.06.2018г. на равни месечни вноски от по 500 лева, платими до 30-то число на месеца; частично изпълнение на задължението на заемополучателката чрез прехвърляне в полза на заемателката на недвижим имот на стойност 36 670 лева; наличие на съгласие между страните (по анекса от 27.08.2014г.), че в резултат на това частично изпълнение остатъкът от дължимата сума е 23 000 лева; неизпълнение от страна на ответницата на задължението й да върне изцяло заетата сума на падежа. Счетени са за неоснователни възраженията на ответницата, че сумата от 59670 лева не й е реално предадена, като е съобразено, че с изявленията си в договора страните ясно са удостоверили, а заемополучателката - признала, че сумата й е предадена и това признание не е опровергано от нея, а тя е страната, носеща доказателствената тежест за това. Прието е, че волеизявлението на ответницата за получаване на сумата е потвърдено и от съдържанието на нотариалния акт, с който е прехвърлила имота си в частично погашение на дълга, и от сключения между страните анекс от 27.08.2014г., а обясненията на ищцата по реда на чл. 176 ГПК не сочат друго. Обсъждайки събраните гласни доказателства и процесуалното поведение на страните, въззивната инстанция е споделила мотивите на първоинстанционния съд за недоказаност на възраженията на ответницата за опорочаване на волята й при сключване на договора за заем, на нотариалния акт и на анекса към заемния договор, доколкото възразилата не е установила несъмнено елементите от фактическия състав на всеки един от заявените пороци на волята й. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставеният от касатора въпрос е принципно обуславящ по всяко дело, но в случая е разрешен в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. При постановяване на решението си въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения да прецени поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, имащи значение за установяване на правнорелевантните за спора факти, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните, като изложи свои собствени решаващи мотиви по съществото на правния спор. Несъгласието на касатора с приетото за установено от въззивния съд и с крайния резултат по делото, съставляват доводи за неправилност на въззивното решение, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК. Касаторът се е позовал бланкетно на хипотезата на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, доколкото не сочи непълнота или неяснота на конкретна относима правна норма, която налага тълкуването й, нито данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството или обществените условия. В заключение, не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. На адвокатския пълномощник на ищцата Б. – адв. Надежда П., следва да се присъди, на основание чл. 38, ал.2 ЗА, сумата 600 лева за адвокатско възнаграждение за представителство в настоящото производство. Мотивиран от изложеното, съдът