Определение № 291 от 22.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2776/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Т. И., представляван от адв. В. Б., срещу онази част от Решение № 1122/25.02.2025 г. по в. гр. д. № 12302/2023 г. на Софийския градски съд, в която, след като е отменено Решение № 20064415/31.10.2022 г., поправено с Решение № 20095846/30.06.2023 г., постановени по гр. д. № 13446/2020 г. по описа на Софийски районен съд, са отхвърлени предявените от А. Т. И. срещу Висш съдебен съвет и Върховен административен съд искове, както следва: установителни искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. - за установяване наличието на нарушение по ЗЗДискр. и осъществена дискриминация спрямо ищеца от страна на ответниците, основана на лично положение на ищеца и на нарушение на правото му на труд поради неосигурено от тях на основание чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр. равно възнаграждение за равностоен труд при определяне и изплащане на полагащото му се обезщетение на основание чл. 225, ал. 1 и ал. 4 ЗСВ; главни осъдителни искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр. - за солидарно заплащане от ответниците на сумата от 81 378, 53 лв., съставляваща обезщетение за причинени на ищеца имуществени вреди от осъществена пряка дискриминация от страна на Висш съдебен съвет в качеството му на работодател и Върховния административен съд, представляван от председателя му като пряк административен ръководител, основана на лично положение на ищеца и на нарушение на правото му на труд поради неосигурено от тях на основание чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр. равно възнаграждение за равностоен труд при определяне и изплащане на полагащото му се обезщетение на основание чл. 225, ал. 1 и ал. 4 ЗСВ, формирано като разликата между дължимото по чл. 225 ЗСВ обезщетение и изплатеното по чл. 237 ЗОВС (отм.) обезщетение; евентуални осъдителни искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр. - за солидарно заплащане от ответниците на сумата от 93 891, 84 лв., съставляваща обезщетение за причинени на ищеца имуществени вреди от осъществена пряка дискриминация от страна на Висш съдебен съвет в качеството му на работодател и Върховния административен съд, представляван от председателя му като пряк административен ръководител, основана на лично положение на ищеца и на нарушение на правото му на труд поради неосигурено от тях на основание чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр. равно възнаграждение за равностоен труд при определяне и изплащане на полагащото му се обезщетение на основание чл. 225, ал. 1 и ал. 4 ЗСВ, формирано като неизплатения остатък от обезщетението по чл. 225 ЗСВ в размер на 20 брутни заплати към датата на освобождаване на ищеца от длъжност без приспадане на изплатеното обезщетение по чл. 237 ЗОВС (отм.).

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касаторът твърди, че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото, а именно молба с вх. № ВСС-12229/11.10.2018 г. А. И., както и решение по Протокол № 37/17.10.2018 г. на заседание на Комисия „Бюджет и финанси“ на ВСС. Оспорва се извода на съда, че правоотношенията на съдии, прокурори и следователи по ЗСВ са самостоятелен вид административни правоотношения по изпълнение на платена служба в изпълнение на функциите им при осъществяване на съдебната власт като една от трите държавни. Според касатора въззивният съд не е посочил кой е кръгът на останалите лица, с които следва да се извърши съпоставка, за да се прецени неравностойно ли е третиран ищецът, не е изяснил смисъла и целта на закона - чл. 225 ЗСВ, и не е отчел и приложимото право на Европейския съюз съгласно тьлкуването му от Съда на ЕС.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

Ответниците по касационната жалба Висш съдебен съвет и Върховен административен съд, чрез процесуалните си представители, в срока по чл. 287 ГПК са депозирали писмени отговори с изразено становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните, приема, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел за установено, че ищецът работел като съдия в периода 01.02.1980 г. - 01.01.2016 година. От 25.12.1981 г. до 03.06.1998 г. той заемал длъжност в системата на военните съдилища и бил кадрови военнослужещ, като към 03.06.1998 г. работел като съдия във Военната колегия на ВКС, а от посочената дата бил преназначен за съдия във Върховен административен съд, където встъпил на 15.06.1998 г. и считано от тази дата, бил девоенизиран. Със Заповед № 318/08.10.1998 г. на председателя на Върховния касационен съд било разпоредено на А. И. да се изплати еднократно парично обезщетение в размер на 16 брутни месечни работни заплати на основание чл. 237, ал. 1 и чл. 238, ал. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на РБ (отм.), т.е. сумата от 12 513, 31 деноминирани лева, предвид освобождаването му от кадрова военна служба и с оглед прослуженото време в системата на Министерство на отбраната от 16 години, 8 месеца и 20 дни. С решение на Висшия съдебен съвет по Протокол № 62 от 16.12.2015 г. ищецът бил освободен от заеманата длъжност „съдия“ при Върховния административен съд, считано от 01.01.2016 г., на основание чл. 165, ал. 1, т. 1 ЗСВ поради навършване на 65-годишна възраст, а със Заповед № 90/25.01.2016 г. на председателя на Върховния административен съд било наредено да му бъде изплатено еднократно парично обезщетение на основание чл. 225, ал. 1 ЗСВ в размер на 4 брутни месечни възнаграждения, равняващи се на 23 472, 96 лева.

Въззивният съд посочил, че твърденията на ищеца били, че във връзка с така определения размер на обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ той бил дискриминиран (третиран по-неблагоприятно от други магистрати) с действията на Върховния административен съд чрез председателя му, изразяващи се в издаване на Заповед № 90/25.01.2016 г. в нарушение на чл. 14 ЗЗДискр., респ. с бездействието на Висшия съдебен съвет като работодател на магистратите, който не изпълнил задължението си да издаде единни указания по еднаквото прилагане на разпоредбата на чл. 225 ЗСВ за всички магистрати от съдебната власт на Република България.

При мотивиране на правните си изводи въззивният съд е посочил, че с разпоредбата на чл. 9 ЗЗДискр била създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация, като основната доказателствена тежест била възложена на ищеца. Той следвало да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че е жертва на дискриминация, в който случай законът възлагал доказателствената тежест на ответника да установи обратното - че правото на равно третиране не е нарушено.

Решаващият съд приел, че от доказателствата по делото не се установява наличие на дискриминационно отношение спрямо ищеца, осъществено чрез описаното в исковата молба бездействие на Висшия съдебен съвет. На първо място, въззивният съд посочил, че Висшият съдебен съвет не се явява същински работодател на магистратите. В тази връзка се позовал на Решение № 39/17.04.2018 г. по гр. д. № 1720/2017 г. на ВКС, ІІІ ГО, в което е прието, че правният служебен статут на съдиите, прокурорите и следователите е особен, а изводът е от спецификата и характера на правоотношенията, по силата на които те изпълняват своите функции на заеманите магистратски длъжности. Правоотношенията не са трудови по смисъла на Кодекса на труда, а норми от Закона за съдебната власт задават правната им рамка, която произтича пряко от върховния закон. Съгласно чл. 129, ал. 1 от Конституцията на Република България (първоначалната редакция, приложима за правния спор), съдиите, прокурорите и следователите се назначават, повишават, понижават, преместват и освобождават от длъжност от Висшия съдебен съвет. Това означава, че създаването, изменението, прекратяването, а и възстановяването на магистратското правоотношение се извършва чрез индивидуални административни актове (решения) на Висшия съдебен съвет, а съгласно сегашната редакция на чл. 129, ал. 1 КРБ на съдийската, съответно прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет. Това разграничава магистратското правоотношение от трудовото. Последните са тези, които намират своята правна уредба изцяло в частното право и се регулират от метода на равнопоставеност на страните. Правоотношенията с магистратите по повод заеманите от тях длъжности не са и служебни по смисъла на ЗДС. Приликата е, че са също властнически правоотношения при упражняване на държавната власт. Разликата е, че в своята дейност магистратът осъществява съдебната власт, а държавният служител - изпълнителната власт. Правоотношенията на съдии, прокурори и следователи по ЗСВ са самостоятелен вид административни правоотношения по изпълнение на платена служба в изпълнение на функциите им при осъществяване на съдебната власт като една от трите държавни власти. Съобразявайки тези постановки, въззивният съд посочил, че за разлика от работника или служителя по трудовото правоотношение и от държавния служител по служебното такова, съдията е висш орган на държавната власт и носител на властнически правомощия, който е длъжен да ги осъществява в полза на гражданите, а не в полза на ВСС или на съответния съд. Въззивният съд приел, че не би могъл да се квалифицира като същински "работодател" Висшият съдебен съвет, а също така и съдебният орган, където ищецът осъществявал функциите си на магистрат, заемайки длъжността съдия.

На следващо място, СГС посочил, че доколкото Висшият съдебен съвет разполага с правомощия да определя възнагражденията на съдиите, прокурорите и следователите (арг. чл. 30, ал. 2, т. 10 ЗСВ), то същият би могъл да носи отговорност по ЗЗДискр. в случай на нарушено право на равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд. В разглеждания случай не се претендирало неравноправно третиране при изплащане на трудови възнаграждения, а на еднократни обезщетения при освобождаване от магистратска длъжност, които не се дължат поради непосредствено престиран труд. Същите се изплащали като благодарност за изпълняваната продължително време служба в съдебната система (частен случай на благодарственото плащане по чл. 222, ал. 3 КТ в полза на работника или служителя, когато той е работил продължително във времето при един и същ работодател), като Висшият съдебен съвет не разполагал с правомощие да се произнася по направено искане за определянето и изплащането им. За определяне на дължимите по закон обезщетения при освобождаване от длъжност компетентен бил органът, с който лицето било в трудови или служебни отношения. В тази връзка въззивният съд посочил, че Висшият съдебен съвет (съответната колегия) на основание чл. 160 ЗСВ избира, повишава, премества и освобождава от длъжност съдията, но той осъществява дейността си в определен съд със статут на юридическо лице - чл. 161 и чл. 65 ЗСВ, който бил компетентен да определя и изплаща еднократните обезщетения по чл. 225 ЗСВ, респ. неговият председател като пряк административен ръководител. Приел е, че това е органът, овластен с правомощието да се произнесе по наличието или липсата на предпоставките и размера на дължимите по закон парични обезщетения на магистратите. В подкрепа на становището си, че ВСС не е компетентен да се произнася по молби за обезщетения, въззивният съд се позовал на съдебна практика на ВАС, обективирана в Определение № 9155/25.06.2012 г. по адм. д. № 14780/2011 г. на ВАС, VII о., Определение № 336/2012 г. по адм. д. № 16177/2011 г. на ВАС, Решение № 1341/2011 г. по адм. д. № 4551/2010 г. на ВАС, V о., Решение № 5903/29.04.2014 г. по адм. д. № 16729/2013 г. на ВАС, VI о. и др.

По тези съображения и при липсата на правомощия да определя размера на обезщетенията по чл. 225 ЗСВ към процесния период (началото на 2016 г., когато ищецът бил освободен от длъжност) въззивният съд счел, че ВСС не е имал и правомощие да приема указания за еднаквото прилагане на посочената разпоредба. Изплащането на тези обезщетения било изцяло в дискрецията на административния ръководител на всяка структура в рамките на съдебната система (конкретен съд или прокуратура), който следвало да приложи нормата и да определи и изплати полагащата се на всеки магистрат гратификационна сума. В допълнение посочил, че едва с новата ал. 6 на чл. 225 ЗСВ с изменението на ЗСВ, ДВ, бр. 11 от 07.02.2020 г., законодателят възложил на Висшия съдебен съвет задължението да приеме решение, с което да определи реда и начина на изчисляване на обезщетенията, а такова било прието на заседание на Пленума на Висшия съдебен съвет по Протокол № 27 от 5 ноември 2020 г., но доколкото на същото обратно действие не било придадено, то не намирало приложение към разглеждания случай. Ето защо според въззивния съд не било установено Висшият съдебен съвет да не е изпълнил свои задължения по уеднаквяване приложението на нормата на чл. 225 ЗСВ към датата на освобождаване на А. Т. И. от длъжност и с това свое бездействие да е осъществил неравноправно третиране на ищеца. Обратното не следвало и от общите норми на чл. 130а, ал. 2, т. 4 КРБ, респ. чл. 30, ал. 2, т. 20 ЗСВ, тъй като изплащането на обезщетенията по чл. 225 ЗСВ не представлявало общ за съдебната власт организационен въпрос, а засягало финансови правомощия на конкретните административни ръководители.

Предвид всичко гореизложено, въззивният съд приел, че по делото не са установени твърдените от ищеца факти, от които да се направи обосновано предположение за неравностойното му третиране от Висшия съдебен съвет.

Същият извод СГС обосновал и по отношение на ответника Върховен административен съд, чийто председателят сезирал комисията "Бюджет и финанси" при Висшия съдебен съвет с искане за даване на становище какъв следва да е размерът на обезщетението при освобождаването от длъжност на А. И. с оглед предходно изплатеното му обезщетение при освобождаване от кадрова военна служба. След като не получил исканите указания от кадровия орган, който отговорил, че не бил компетентен да вземе становище, председателят на съда определил размера на обезщетението на ищеца съобразно трайната съдебна практика, формирана по искове за изплащане на обезщетенията по чл. 225 ЗСВ. Посочил, че преди приемането на новата разпоредба на чл. 6 на чл. 225 ЗСВ (обн. ДВ. бр. 11 от 07.02.2020 г.) последователно се приемало, че обезщетенията по чл. 237 ЗОВС (отм.) и чл. 225 ЗСВ имат еднаква правна характеристика на еднократно гратификационно обезщетение. Ето защо при първоначално освобождаване от кадрова военна служба в рамките на съдебната система и повторно освобождаване от съдебната система се дължала разликата за допълнително прослужените след първото освобождаване години. Следователно от дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ следвало да се приспадне обезщетението, получено при предишното освобождаване (арг. чл. 225, ал. 4 ЗСВ), т.е. дължала се разликата между новополагащото се обезщетение и вече полученото такова, като се приспаднат съответният брой брутни възнаграждения, а не сумите по тях, тъй като смисълът на нормата бил да се избегне повторно плащане за един и същ трудов стаж. Посочил, че това виждане е застъпено и в съдебната практика - Решение № 167/24.07.2013 г. по гр. д. № 1372/2012 г. на ВКС, ІІІ ГО, Определение № 332/04.04.2016 г. по гр. д. № 339/2016 г. на ВКС, IV ГО, Определение № 4805/24.10.2024 г. по гр. д. № 992/2024 г. на ВКС, III ГО, Решение № 91/26.06.2020 г. по гр. д. № 2040/2019 г. на ВКС, III ГО, и други. По този ред било определено и обезщетението на ищеца, като от полагащото се обезщетение по чл. 225 ЗСВ в размер на 20 заплати било приспаднато вече изплатеното обезщетение от 16 заплати и на А. И. били изплатени останалите 4 заплати при пенсионирането му.

Софийски градски съд приел, че по делото не били събрани доказателства за различно третиране на други магистрати от страна на председателя на ВАС във връзка с определянето и изплащането на обезщетението при напускане на съдебната система. За установяване на твърденията на ищеца за по - неблагоприятно третиране в сравнение с други лица при сравними сходни обстоятелства били събрани множество писмени доказателства, от които се установявало, че в други структури на съдебната власт бил прилаган различен подход при определяне размера на обезщетението по чл. 225 ЗСВ в сходни хипотези. От приложената по делото документация, свързана с освобождаването от длъжност на М. С. П., прокурор в Апелативна прокуратура – Пловдив, Й. Т. Ц., прокурор в Окръжна прокуратура – Пловдив, Д. И. Д., следовател в Окръжна прокуратура – Пловдив, Г. Л. М., следовател в Окръжна прокуратура – Б., Ю. С. Г., прокурор във Върховна касационна прокуратура, В. Б. В., прокурор във ВКП, Б. С. Н., следовател в Окръжна прокуратура – Б., се установявало, че според администрацията на Главния прокурор изплатено обезщетение по чл. 68, ал. 1 ЗМВР (отм.) не било пречка за изплащане на обезщетение по чл. 225 ЗСВ в пълен размер, респ. сумата по по-рано изплатено обезщетение по чл. 237 ЗОВС (отм.) следвало да бъде приспадната като размер от дължимия размер на обезщетението по чл. 225 ЗСВ при освобождаване от длъжност поради пенсиониране. Тези указания се съдържали и в приетото Ръководство за организация на работата на административните ръководители в Прокуратурата на Република България (л. 177 от делото на СРС), но същото било неприложимо в структурата на Върховния административен съд и не обвързвало председателя му с описаните в него правила. Същият метод за определяне размера на обезщетението, след като е било изплатено и обезщетение по чл. 237 ЗОВС (отм.), бил приложен и в Софийски районен съд при освобождаване от длъжност на И. В. К., административен ръководител на съда, но третирането на тези лица, макар и заемащи сходни магистратски длъжности като ищеца, не можело да обоснове дискриминационно отношение спрямо него, тъй като не било осъществено от един и същи субект. Според въззивния съд, за да е налице дискриминация, следвало да се установи, че един и същи субект е третирал по различен начин лица при сходни сравними обстоятелства, т.е. в случая следвало да се установи, че Върховният административен съд, в лицето на неговия председател, е определял по различен начин дължимите обезщетения на различни съдии, респ. е определил обезщетението на ищеца по по-неблагоприятна за него методика в сравнение с други съдии в сходни хипотези. Данни за подобно неравноправно третиране обаче не били събрани, а освен това и самият ищецът твърдял, че във Върховния административен съд не е имало друг съдия, който преди това да е заемал длъжност във военните съдилища, поради което СГС съд приел, че нямало как да се открият сходни на неговия случаи. Липсата на сравними хипотези в същия съд не обосновавало наличие на основание да бъдат съобразени практиките в други структури на съдебната власт, тъй като различното третиране на лицата, извън този съд, било резултат от поведението на друг субект (председател на друг съд, административен ръководител на прокуратура и др.), чиито действия не можели да обосноват наличие на дискриминационно отношение от страна на конкретния пряк ръководител на ищеца.

В обобщение въззивният съд е приел за недоказано неравностойното третиране на ищеца и от страна на Върховния административен съд, поради което е намерил, че предявените искове за установяване на нарушението и осъждане на този ответник да заплати обезщетение за вреди от дискриминацията като неоснователни следва бъдат отхвърлени.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Какъв е правният статут на съдията магистрат по смисъла на ЗСВ от гледна точка на трудовоправния статут на длъжността "съдия" (трудовоправните елементи) в рамките на изборното правоотношение и за съдържанието на понятието "работодател" по смисъла на чл. 14 ЗЗДискр. и уредения принцип, че работодателят осигурява равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд и в духа на чл. 47 Хартата на основните права на ЕС (като приложимо право) и Директива 2000/78/ЕС на Съвета от 27.11.2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите, относно рамката на гражданите за защита при упражняване правото на труд за осигуряване на равни възможности на всички лица, полагащи еднакъв по вид и обем, при еднакви условия платен труд?“;

2. "Спецификата на правоотношенията на съдиите магистрати като самостоятелен вид административни правоотношения по изпълнение на платена държавна служба в изпълнение на функциите им при осъществяване на съдебната власт като отделен вид държавна власт, в частност правоотношенията съдия - ВСС и съдия - пряк административен ръководител (председател на съда), свързани с упражняваната професия, получили специфична правна уредба в ЗСВ и с препращането на чл. 229 ЗСВ към общата уредба на КТ, изключва ли разглеждането на тези правоотношения като такива между работодател (макар и специфичен) и съдията магистрат като лице, имащо право на обезщетението по чл. 225 ЗСВ - като частен случай на благодарствено плащане по чл. 222, ал. 3 КТ и израз на признателност на работодателя за постоянството и усилията на работника или служителя, с оглед на типичния трудовоправен характер на института?";

3. „За ролята и функциите на кадровия орган на съдебната власт ВСС (респ. съдийската колегия) като "работодател" по см. на чл. 14 ЗЗДискр. и възможността в рамките на действията или бездействията на ВСС по повод статута на конкретния съдия да възникнат и съществуват и правоотношения с трудовоправен елемент?“;

4. „Съдиите, прокурорите и следователите, които упражняват професията си в системата на съдебната власт, независимо в кое от самостоятелните й звена - съд, следствие и прокуратура - попадат ли в общото родово наименование "магистрати" по см. на ЗСВ (и в частност с разпоредбата на чл. 225, ал. 1 ЗСВ) и при определяне на размера на гратификационното обезщетение следва ли съдиите магистрати да бъдат третирани по сравними сходни белези като магистратите в други звена на съдебната власт (прокурори и следователи), за да не бъдат поставяни в по-неблагоприятно положение от тях?“;

5. „Изплащането на обезщетението по чл. 225 ЗСВ (до изменението му с ДВ бр. 11 от 2020г. и допълването му с новата ал. 6), представлявало ли е общ за съдебната власт организационен въпрос, който ВСС е следвало да реши, за да унифицира практиката относно механизма на изчисляване и начина на определянето на това гратификационно обезщетение при неясната законова норма, тълкувана по дискриминационен начин в националната съдебна практика по отношение на магистратите съдии в сравнение с магистратите в другите органи на съдебната власт, или то засяга финансови правомощия на конкретните административни ръководители (както е приел въззивният съд)?“;

6. "Издаването на административната заповед на ръководителя на ВАС ("който е следвало да приложи нормата и да определи и изплати полагащата се на всеки магистрат гратификационната сума") не е ли израз на трудовоправния характер на отношенията между работодателя и лицето - бенефициер, имащ статут на съдия в съответната съдебна инстанция, и следвало ли е ръководителят на ВАС да не прилага дискриминационната национална уредба, без да е необходимо да иска или да изчака нейната предварителна отмяна от законодателя, като при определяне на полагащото се обезщетение да приложи по отношение на съдията магистрат правилата на по-благоприятното третиране на магистратите от другите структури в съдебната власт?";

7. "За приложението на чл. 9 ЗЗДискр. – норма, регламентираща оборима презумпция, и касаеща правилното съблюдаване на правилата на доказателствената тежест, вменени на ответника по иска по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр".

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 60176/17.08.2021 г. по гр. д. № 3499/2020 г. на BKC, III ГО, Определение № 4805/24.10.2024 г. по гр. д. № 992/2024 г. на ВКС, III ГО, Решение № 91/26.06.2020 г. по гр. д. № 2040/2019 г. на BKC, III ГО (по първите три въпроса), Решение № 167/24.07.2013 г. по гр. д. № 1372/2012 г. на BKC, III ГО и Определение № 4805/24.10.2024 г. по гр. д. № 992/2024 г. на ВКС, III ГО (по четвъртия, петия и шестия въпрос), Решение № 153/14.06.2010 г. по гр. д. № 6/2009 г. на BKC, III ГО, Определение № 1911/15.04.2025 г. по гр. д. № 3943/2024 г. на ВКС, VI ГО (по последния от въпросите).

Твърди също, че първите три въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с актовете на Конституционния съд на Република България - Решение № 1/31.01.2017 г. по к. д. № 6/2016 г. на КС на РБ и Решение № 17/08.11.2018 г. по к. д. № 9/2018 г. на КС на РБ, а четвъртият, петият и шестият въпрос в противоречие с актовете на Съда на ЕС.

По всички въпроси се иска достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че произнасянето на ВКС по тях би било от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първите три пункта от изложението на касатора въпроса имат идентично смислово съдържание и се свеждат до въпроса, обобщен от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, кой е работодател на съдията – Висшият съдебен съвет или органът, с който той е в служебни отношения. Този въпрос обуславя решението, но по него касационно обжалване не може да се допусне, тъй като въззивният съд го е решил съобразно практиката на ВКС, намерила израз в постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 814/05. 11.2009 г. по гр. д. № 4706/2008 г. на BKC, III ГО, Решение № 39/17.04.2018 г. по гр. д. № 1720/2017 г. на ВКС, ІІІ ГО, и посочените от самия касатор Решение № 60176/17.08.2021 г. по гр. д. № 3499/2020 г. на BKC, III ГО, Решение № 91/26.06.2020 г. по гр. д. № 2040/2019 г. на BKC, III ГО, и Решение № 167/24.07.2013 г. по гр. д. № 1372/2012 г. на BKC, III ГО, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. Определение № 4805/24.10.2024 г. по гр. д. № 992/2024 г. на ВКС, III ГО, е постановено в производство по чл. 288 ГПК и не представлява основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване съгласно разясненията, дадени с т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК.

Обратно на поддържаното в обосновката към обсъжданите въпроси, въззивният съд нито е отказал да признае, че обезщетението по чл. 225 от ЗСВ за съдия, прокурор или следовател представлява частен случай на благодарственото плащане по чл. 222, ал. 3 от КТ (съобразно Решение № 91 от 26.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2040/2019 г., III ГО, и Решение № 17/08.11.2018 г. по к. д. № 9/2018 г. на КС на РБ), нито е отрекъл, че субект на задължението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ в хипотезата, в която са изпълнявани различни длъжности в органи на съдебната власт с право на това обезщетение, е органът по назначаването или работодателят по последното по време прекратено правоотношение, както е разяснено в Решение № 60176/17.08.2021 г. по гр. д. № 3499/2020 г. на BKC, III ГО, и Решение № 1/31.01.2017 г. по к. д. № 6/2016 г. на КС на РБ. Точно обратното– в съответствие с цитираната по-горе съдебна практика на ВКС и решенията на КС е приел, че за определяне на обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ към релевантния за спора момент компетентен е бил органът, при който ищецът последно е работил като съдия. В тази връзка въззивният съд е посочил, че Висшият съдебен съвет (съответната колегия) на основание чл. 160 ЗСВ избира, повишава, премества и освобождава от длъжност съдията, който осъществява дейността си в определен съд със статут на юридическо лице - чл. 161 и чл. 65 ЗСВ, който е органът, овластен към процесния период с правомощието да се произнесе по наличието или липсата на предпоставките и размера на дължимите по закон парични обезщетения на магистратите. В съответствие с постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 60319 от 21.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 998/2021 г., IV ГО, и цитираните в него Решение № 8/15.09.1994 г. по конст. д. № 9/1994 г. и Решение № 10/15.11.2011 г. по конст. д. № 6/2011 г. на КС, е и приетото от въззивния съд, че ВСС не е същински работодател на съдията, а конституционно създаден, специфичен колективен административен орган на съдебната власт, чиято основна цел е да осигурява независимостта й чрез точно определени административни и организационни правомощия, част които е определянето на реда и начина на изчисляване на обезщетенията, въведено няколко години по-късно с приемането на новата ал. 6 на чл. 225 ЗСВ, ДВ бр. 11/07.02.2020 година.

Четвърти, пети и шести въпрос не са с обуславящ изводите на въззивния съд характер и затова по тях касационно обжалване не може да се допусне. Въззивният съд не е обсъждал следва ли съдиите магистрати да бъдат третирани по сравними сходни белези като магистратите в другите звена на съдебната власт, тъй като решаващите му изводи са, че, за да е налице дискриминация, следва да се установи, че един и същи субект е третирал по различен начин лица при сходни сравними обстоятелства, т.е. в случая необходимо било да се установи, че Върховният административен съд, в лицето на неговия председател, е определял по различен начин дължимите обезщетения на различни съдии, респ. е определил обезщетението на ищеца по по-неблагоприятна за него методика в сравнение с други съдии в сходни хипотези, каквито доказателства, а и твърдения, липсвали. Изложените от касатора съображения, въз основа на които са обосновани обсъжданите въпроси, са оплаквания по съществото на спора и по тях отговор в производството по селекция на касационните жалби не може да бъде даден. По реда на чл. 288 ГПК е недопустимо да се извърши проверка законосъобразен ли е бил подходът при определяне на размера на обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ в сходни на процесната хипотези в други органи на съдебната власт. Изводът на въззивния съд, че изплащането на обезщетението по чл. 225 ЗСВ (до изменението му с ДВ, бр. 11 от 2020 г. и допълването му с новата ал. 6), не е представлявало общ за съдебната власт организационен въпрос, който ВСС е следвало да реши, не обуславя решението, а е допълнителен аргумент към решаващия извод, обсъден при отговора на въпроса кой е работодател на съдията – Висшият съдебен съвет или органът, с който той е в служебни отношения. Шестият от въпросите е основан на хипотеза, каквато въззивният съд не е разглеждал. Въпросът дали председателят на ВАС преди да издаде заповедта, с която на ищеца е определено и наредено да се изплати обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ, е следвало да иска или да изчака нейната „предваритална отмяна“ от законодателя не е съобразен с мотивите на решението, което изключва възможността за допускане на решението до касационно обжалване. При липса на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК изследването налице ли са допълнителните условия по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване е безпредметно.

В пункт седми от изложението липсва формиран правен въпрос по приложението на чл. 9 ЗЗДискр., който според касатора обуславя въззивното решение. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

С оглед изхода на спора А. Т. И. следва да бъде осъден да заплати на Висшия съдебен съвет и Върховния административен съд юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на по 51, 13 евро, равностойни на 100 лв., за всеки от тях.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,