Определение № 1342 от 20.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4686/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Е. Ч. и В. Г. Ц., подадена чрез процесуални представители адв. Т. Б. и адв. С. Т. против решение № 261038 от 28.07.2023г. постановено по в.гр.д. № 16497/2018г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 455322 от 20.07.2018г. постановено по гр.д. № 15615/2017г. по описа на Софийски районен съд, с което на основание чл. 93, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са отхвърлени предявените от А. Е. Ч. с ЕГН [ЕГН] и В. Г. Ц. с ЕГН [ЕГН] срещу Г. П. Т. с ЕГН [ЕГН] искове за осъждане на ответницата да заплати на ищците сумата от по 5722 евро на всеки от тях, представляваща незаплатено и дължимо капаро/задатък, поради неизпълнение и разваляне по вина на ответницата на сключения между страните на 08.09.2016г. предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, уговорен в чл. 1.3.2 от договора като капаро/задатък по чл. 93 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 14.03.2017г. до окончателното плащане на задължението, както и на сумата от по 473.45 лева на всеки, представляваща мораторна лихва върху главницата дължима за периода от 13.10.2016г. до 13.03.2017г. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и предявените искови претенции да бъдат уважени. Касационните жалбоподатели поддържат, че въззивният съд не е извършил пълен и обективен анализ на фактите и доказателствата по делото, не е вникнал във фактическата обстановка, не е определил точно приложимия материален закон и не е изложил мотиви по редица важни обстоятелства, имащи значение за разрешаването на правния спор. Сочат също, че въззивният съд не е обсъдил твърденията им за непълен доклад по делото и е извършил непълен и погрешен анализ на писмените доказателства, довело и до неправилно тълкуване на уговорките в договора, регламентиращи даденото капаро. Съгласно уговореното в клаузата на чл. 2.2 от предварителния договор и изправността на продавачите по поетите задължения съдът е следвало да уважи предявените искове за заплащане на част от капаро/задатък, която е била дължима, но неплатена. Излагат също, че съдът е тълкувал превратно събраните по делото свидетелски показания, както и волята на страните във връзка с това на какво същите са придали значението на задатък по смисъла на чл. 93 от ЗЗД. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Г. П. Т., чрез процесуален представител адв. П. К. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирани страни – ищци по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд е приел за установени следните факти: на 08.09.2016г. между страните бил сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, по силата на който А. Е. Ч. и В. Г. Ц., като продавачи обещали да прехвърлят на Г. П. Т., като купувач правото на собственост върху недвижим имот, находящ се в землището на [населено място], [община], с административен адрес: Екологично селище „Д. Х.“, а именно: УПИ X. - 35 - „Д. хил“, кв. 17, целият с площ от 632 кв.м., заедно с изградената в него еднофамилна жилищна сграда /къща/ на два надземни етажа със застроена площ от 88.30 кв.м, за сумата от 140 000 евро. Страните се съгласили продажната цена да бъде изплатена по следния начин: сумата в размер на 2556 евро, представляваща част от продажната цена и служеща като капаро /задатък/, платима към датата на сключване на предварителния договор /т. 1.3.1/; сумата в размер на 11444 евро, представляваща част от продажната цена и служеща като капаро /задатък/, купувачът се задължил да заплати в работния ден, следващ деня на представяне от страна на продавачите на удостоверение за липса на тежести върху имота за период от 10 години назад, от което да е видна липсата на противопоставими права на трети лица спрямо имота в срок от 15 дни от датата на сключване на предварителния договор /т. 1.3.2 и т. 1.5/, а остатъкът от продажната цена в размер на 126 000 евро – платима чрез банков кредит /т. 1.3.4/. Съгласно т. 2.2 от предварителния договор купувачът губи изплатената по т. 1.3.1 и т. 1.3.2 сума – капаро /задатък/ в размер на 14 000 евро в полза на продавачите ако не сключи окончателен договор за прехвърляне на правото на собственост върху имота. В т. 3.3 страните уговорили, че всяка кореспонденция между тях се счита за валидна ако е изпратена на посочените в договора адреси, включително и електронни адреси и средства за комуникация. За установено и безспорно по делото въззивният съд приел, че купувачът Г. Т. е заплатила съгласно уговореното в т. 1.3.1 първа част от продажната цена от 2556 евро, както и че други плащания по договора не са извършвани от страна на ответницата. За безспорно в отношенията между страните приел и обстоятелството, че ищците – продавачи не са изпълнили задължението си да предоставят на купувача удостоверение за липса на тежести в уговорения в предварителния договор 15-дневен срок, изтекъл на 26.09.2016г. /понеделник/. Същите са изпълнили задължението си за предоставяне на уговорения документ на купувача едва с връчената й на 12.10.2016г. нотариална покана по акт №, том, рег. № от 10.10.2016г. на нотариус В. М., рег. № на НК. С електронно писмо от 07.10.2016г., изпратено на уговорен между страните електронен адрес, вписан в съдържанието на процесния предварителен договор - [електронна поща] ., с адресати: г-н Ч. и г-жа Ц., Г. Т. ги уведомила, че тъй като в регламентирания срок съгласно клаузата на чл. 1.5 от сключения между тях предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 08.09.2016г. не й е представено удостоверение за тежести за 10 години назад за недвижимия имот, от страна на продавачите не е спазено договорното условие по тази клауза, поради което купувачът изпада в невъзможност за осигуряване на необходимия банков кредит за закупуване на недвижимия имот и сключване на окончателен договор съгласно условията и сроковете на предварителния договор и в тази връзка прави изявление до продавачите, че изплатеното капаро /задатък/ по клауза 1.3.1 в размер на 5000 лева, стойност в евро 2556 с банков документ S17DCNF162520041 от 08.09.2016г. следва да й бъде възстановено на основание клауза 1.2 от предварителния договор от 08.09.2016г. От съставен на 30.11.2016г. Констативен протокол, рег. № 2391 по описа на нотариус И. И. въззивният съд приел за установено, че ищците са се явили и са представили в качеството им на продавачи необходимите документи за извършване на продажбата на имота – предмет на предварителния договор от 08.09.2016г., а ответницата заявила, че се явява не за сключване на окончателен договор, а за уточняване на причината, поради която счита, че предварителният договор е развален, а именно поради неизпълнение на продавачите – непредставяне на удостоверение за вещни тежести за 10 години назад в срок. Въз основа на тези факти, от правна страна въззивният съд приел, че не са налице нормативните предпоставки за ангажиране на договорната отговорност на ответницата. Посочил, че по правната си същност задатъкът е парична сума или друга имуществена ценност, която едната страна дава, а другата получава при сключване на договора като доказателство, че той е сключен и за обезпечаване на неговото изпълнение. Изтъкнал, че освен потвърдителна и обезпечителна, задатъкът има и обезщетително-санкционна функции. Отбелязал, че уговорката за заплащане на задатък е акцесорна и реална сделка, с оглед на което тя поражда действие, ако имущественото благо е предадено на насрещната страна по договора и е преминало в нейния патримониум. В конкретния случай съобразил, че по волята на страните по предварителния договор такова предварително предаване на исковата сума /по т. 1.3.2 от договора/ липсва. Тълкувайки волята на страните съобразно инкорпорираните в предварителния договор уговорки, в т.ч. по т. 2.2 - заедно и поотделно съобразно изискванията на чл. 20 от ЗЗД, достигнал до извод, че страните не са придали на задължението по т. 1.3.2 от предварителния договор функциите на задатък. Обосновал, че на заявеното основание в полза на ищците не са възникнали претендираните главни вземания за заплащане на дължим задатък по процесния договор, поради което предявените на това основание искове са недоказани по основание. Заключил, че предявените искове са неоснователни, в който смисъл постановил и крайния си акт. Касаторите А. Е. Ч. и В. Г. Ц. обосновават наличие на специална предпоставка за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставят в тази връзка следните значими за изхода на делото въпроси: 1/ Когато в предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот страните по договора са се съгласили задатъкът да бъде заплатен на части като към датата на подписване на предварителния договор част от задатъка не е заплатен, а е следвало да се заплати при сбъдване на отлагателно условие по предварителния договор, то тази неплатена, но упомената изрично като задатък сума следва ли да се счита за такава по смисъла на чл. 93, ал. 1 от ЗЗД ? 2/ Ако част от задатъка не е платен още при сключване на договора, а е уговорен да се заплати по-късно, то поради тази уговорка в договора отпада ли автоматично функцията му на задатък? 3/ Може ли съдът да тълкува по свой почин съдържанието на двустранен договор по начин, различен от ясно изразената воля на страните по договора и ясно разписаните между тях договорни клаузи? 4/ Следва ли при постановяване на въззивното решение съдът да изложи свои собствени мотиви като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото? Поддържат, че въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с решения на ВКС по гр.д. № 1054/2022г., IV ГО; по т.д. № 804/2014г., II ТО; по т.д. № 1061/2013г., I ТО; по гр.д. № 3868/2016г., III ГО; по гр.д. № 960/2017г., IV ГО; по т.д. № 193/2011г., II ТО; гр.д. № 290/2010г., IV ГО; т.д. 666/2010г., I ТО и др. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване приема следното: Първите три поставени от касационните жалбоподатели въпроси се свеждат до това валидна ли е уговорка за задатък по отношение на парична сума, която към момента на постигане на съгласието не е дадена от едната на другата страна, но е уговорена като „задатък“ в договор между страните. Въпросите са поставени в подкрепа на поддържаната от жалбоподателите теза, че в разпоредбата на чл. 93 от ЗЗД /за разлика от договора за заем/ не се съдържа изискване задатъкът да е реално предаден и щом е ясно дефиниран като „задатък по чл. 93 от ЗЗД“ в договор, то е налице валидно съглашение за задатък. Те са част от предмета на делото и разрешаването им е обусловило формираната от съда решаваща правна воля и резултата от делото. Налице е общо основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но по тях не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, което е уредено в закона като условие обуславящо приложно поле на касационното обжалване. В установената съдебна практика на ВКС /Решението № 474/13.07.2010г. по гр.д. № 457/2009г., IV ГО; Решение № 224/25.11.2013г. по гр.д. № 1894/2013г., III ГО и др./ е прието, че общият способ за едностранно, извънсъдебно разваляне на договорите е уреден в чл. 87, ал. 1 от ЗЗД – когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален. Предупреждението трябва да се направи писмено, когато договорът е сключен в писмена форма. Задатъкът и отметнината /пишманлък/ са акцесорни съглашения, които предоставят на всяка от страните потестативното право в определени случаи да развалят един валиден договор. По своята правна същност те представляват един по-опростен от предвидения в чл. 87, ал. 1 от ЗЗД способ за извънсъдебно, едностранно прекратяване на договора. Уговореният задатък предоставя това право на изправната страна – чл. 93, ал. 2 от ЗЗД. Договорите могат да се развалят и по взаимно съгласие на страните, включително и когато това съгласие е дадено с конклудентни действия. Действително, функцията на задатъка е да обезпечи изпълнението на договора, а при неизпълнение, изправната страна, дала задатъка, може да иска изпълнение, ведно с обезщетение за действително претърпени вреди или при отказ от договора да иска връщане на задатъка в двоен размер. Когато страната получила задатъка, върне същия в двойния му размер и далият задатъка приеме това връщане, то тези действия сочат за отказ от договора – за развалянето му при взаимно съгласие, след което приелия обратно задатъка в двоен размер не може да претендира изпълнението му. Задатъкът е вещ или парична сума, която се дава като доказателство за сключване на договора и като обезпечение на кредитора. Тази негова специфика е наложила самостоятелната му правна уредба в чл. 93 от ЗЗД. Споразумението е реално – няма задатък докато имущественото благо не бъде предадено. В този смисъл Решение № 298/31.10.2013г. по гр.д. № 1312/2012г., IV ГО; Решение № 228/18.12.2023г. по гр.д. № 587/2023г., III ГО и др. При постановяване на решението си въззивният съд не се е отклонил от тази практика, а е постановил решението си в съответствие с възприетото в нея. Съдът е съобразил, че предявените искове имат за предмет ангажиране на отговорността на ответницата във връзка с уговорка за задатък. Исковата молба е била основана на твърдения, че в деня на нотариалното изповядване на договора ответницата се е отказала от договора, както и че като страна, която е дала задатъка тя губи същия ако се от откаже от договора. Съгласно възприетото за установено от фактическа страна – по сключен на 08.09.2016г. предварителен договор за покупко продажба на недвижим имот, страните предали на първите две части от продажната цена, уговорени за плащане в деня на сключване на договора /2556 евро/ и в 15 дневен срок след деня, в който продавачите представят на купувача удостоверение за липса на тежести върху имота за период от 10 години назад /11444 евро/ значението на капаро/задатък, ответницата отправила изявление по чл. 87, ал. 1 от ЗЗД по електронна поща до продавачите, че разваля договора поради виновно неизпълнение на поетото задължение за представяне на уговорения документ в срок. В изявление обективирано в Констативен протокол от 30.11.2016г. ответницата заявила същото пред продавачите. Продавачите от своя страна с предявяване на иска за заплащане на сумата от 11444 евро уговорена като задатък, имплицитно са упражнили потестативното си право да развалят сключения между страните договор. При това поведение на страните и изявленията им предварителният договор за продажба на недвижим имот е развален по съгласие на страните при заявен отказ от договора от всяка страна. Съгласно клаузата на т. 2.2 от предварителния договор изплатената сума по т. 1.3.1 като капаро/задатък остава в полза на продавачите, а за сумата по т. 1.3.2 – няма спор по делото, че не е платена/предадена от купувача на продавачите, поради което няма как тя да остане в полза на продавачите, нито в тяхна полза е възникнало вземане за задатък. Въззивният съд е приел, че неплатеното/непредадено задължение по т. 1.3.2 от предварителния договор не може да има функциите на задатък. Като е основал решението си на тези съображения, въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираната практика на ВКС, част от която е неотносима към разглеждания случай, като постановена при различна фактическа обстановка от установената по настоящия спор. При постановяване на решението си въззивният съд е изпълнил задълженията си да изложи свои собствени мотиви като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото, поради което не се е отклонил и от практиката на ВКС постановена по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. В обобщение, съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на ответника по касация следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 1200 лв. – платено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение