Определение № 131 от 31.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3485/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано по подадена в срок касационна жалба от „Берси Фишинг“ ЕООД седалище гр.София, чрез пълномощник адв.Е. Л., срещу въззивното решение от 10.06.2021 г., постановено по в.гр.д. № 405/2020 г. на Окръжен съд-Кюстендил, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 386 от 17.06.2020 г. по гр. д. № 99/2020 год. на Районен съд – Кюстендил. С него е отхвърли предявения от „Берси Фишинг“ ЕООД против „Напоителни системи“ ЕАД иск по чл.76 ЗС за връщане държането на недвижим имот, представляващ язовир „Берсин“, с площ от 414.642 дка. представляващ имоти с идентификатори: 03962.20.30, 03962.18.151 и 02138.24.2.4, с разположен в имота кантон със ЗП от 258 кв.м., находящ се в землището на с. Багреница, както и искането по чл.360 ГПК за налагане на глоба в размер на 1000 лева на ответника. С двете решения е осъден ищеца да заплати на ответника разноски по водене на делото за съответната съдебна инстанция. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с искане същото да бъде отменено и вместо това искът да бъде уважен, като се наложи и глоба на ответника и издаде изпълнителен лист съгласно чл.360 и чл.361 от ГПК, претендират се и разноските за всички съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба, ответник в производството – „Напоителни системи“ ЕАД, чрез пълномощник юрк.И. М., оспорва жалбата с писмен отговор в срок, като неоснователна поради липса на посочените в нея допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон, а и недопустима в частта относно отменената глоба от 1000 лв. Претендира присъждане на разноски за защита от юрисконсулт. Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. В особеното исково производство, предвидено в глава ХХХ ГПК, по което е бил разгледан иска с правна квалификация чл. 76 ЗС, единственият допълнителен предмет на решението по чл. 76 ЗС е предвидената в чл. 360 ГПК възможност съдът да наложи глоба на нарушителя когато уважи иска по чл. 76 ЗС като резултат от предвидено в закона служебно начало и в изпълнение на възложени на съда административно-наказателни правомощия, при което не е налице основание за преценка размера на глобата с оглед ограничението по чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Възражението на ответника по касация в тази насока за частична недопустимост на касационната жалба, е неоснователно. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 386/17.06.2020 г., постановено по гр.д. 99/2020 г. по описа на Районен съд – Кюстендил, с което е бил отхвърли предявения от „Берси Фишинг“ ЕООД против „Напоителни системи“ ЕАД иск по чл.76 ЗС за връщане държането на недвижим имот, представляващ язовир „Берсин“, с площ от 414.642 дка. представляващ имоти с идентификатори: 03962.20.30, 03962.18.151 и 02138.24.2.4, с разположен в имота кантон със ЗП от 258 кв.м., находящ се в землището на с. Багреница, както и отхвърлено искането по чл.360 ГПК за налагане на глоба в размер на 1000 лева на ответника, като съдът се е произнесъл и относно разноските в полза на ответника. Въззивният съд е приел с решаващите си мотиви, че искът с правно основание член 76 ЗС е предявен в законоустановения шестмесечен срок, който тече от деня на отнемането на фактическата власт от ищеца на 28.08.2019 г., което го прави допустим, както и че ищецът към датата 28.08.2019 г. е имал качеството на държател на процесния имот, респективно осъществявал е държане на недвижимата вещ по силата на сключения между страните по спора договор за спогодба, с който са се съгласили страните ищецът да продължава да ползва вещта за определен период, след прекратяване на договора за наем, поради което приел да е установена първата предпоставка за основателност на иск по чл.76 ЗС- държане на имота. Относно държането на имота въззивният съд не е споделил извода на първоинстанционния съд, че осъществяваната фактическа власт от ищеца върху имота представлява т.нар. „търпими действия“ неползващи се със защита по реда на чл.76 ЗС. Приел е въззивният съд, обаче, че не е налице предвидената в чл. 76 ЗС втора предпоставка за основателност на иска, а именно отнемане на фактическата власт чрез насилие, както е поддържал ищецът. Този изводът въззивният съд е обосновал с преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, от които се приел за установено, че ищецът е подписал лично протокола за предаване на имота на представителите на ответника, без да е установено за това спрямо ищеца да е упражнено физическо и психическо насилие, нито физическа сила спрямо самия недвижим имот. Подробно са изложени съображения относно показанията на свидетелката Д., очевидец на действията на 28.08.2019 г. и тяхната оценка по отношение на евентуална заинтересованост по смисъла на чл.172 от ГПК и неустановяване само от тези показания нито проява на физическо насилие, нито проява на агресивно поведение към ищеца под формата на заплаха, като разновидност на насилие, от страна на присъствалите на датата представители ответника или на придружаващите ги представители на полицията, при липсата на други доказателства по делото в тази насока. Съобразени са и предшестващата отнемането на вещта факти относно многократни покани към ищеца да предаде държането на имота и необходимостта от присъствие на полицейски представители за препятстване на прояви на нарушения на обществения ред. Приел е още въззивният съд, че субективните възприятия у ищеца на конкретната ситуация не обуславят извод за проява на насилие спрямо него. Поради недоказване от ищеца на втората предпоставка, обуславяща основателност на иск с правно основание чл. 76 от ЗС – недоказване на отнето чрез насилие държане, предявеният иск е приет за неоснователен, вкл. и за неоснователно и искането за налагане на глоба на ответника по чл.360 от ГПК, и въззивният съд е потвърдил отхвърлителното първоинстанционно решение в този смисъл. Като обосноваващи допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси от значение за изхода на спора: 1) Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи, да посочи защо намира заявените с жалбата оплаквания за неоснователни ? - сочен въпроса в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и разрешен в обжалваното въззивно решение в противоречие с практика на ВКС, отразена в: Решение №212/01.02.2012 г. по т. д. №1106/2010 г. на ВКС, II т. о.; Решение №241/17.10.2012 г. по гр.д. №850/2011 г. на ВКС, II г.о; Решение №134/30.12.2013 г. по т.д. №34/2013 г. на ВКС, II т.о.; Решение №63/17.07.2015 г. по т.дело №674/14 г. на ВКС, ТК, II т. о; Решение №210/08.10.2018 г. по гр.дело № 4971/2017 г на ВКС, ІV г.о. и Решение №80/02.06.2020 г. по гр.д. №4031/2019 г. на ВКС, Г.К., IV г.о., както и с оглед актове на нормативно тълкуване ППВС №1/1985 г., ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.19, чиито принципни постановки счита за актуални, както и ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото се сочи от касатора, че в обжалваното въззивно решение не били обсъдени всички оплаквания с въззивната жалба и не бил направен всестранен анализ на събраните по делото доказателства, 2) При иск по чл.76 ЗС, следва ли да се приеме за недоказано насилието при отнемане на вещта, ако същото представлява фактически действия, но без надлежно осъдително решение по ревандикационен иск (респективно иск по реда на чл.310 ал.1 т.2 ГПК), без изпълнителен титул и без проведен въвод във владение в изпълнително производство? - сочен въпроса в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и разрешен в обжалваното въззивно решение в противоречие с Решение №88/30.10.2020 г. по гр.д.№4380/2019г. на ВКС, II г.о., 3) Допустимо ли е предвид задълженията му по чл.10 и чл.12 ГПК, решаващият съд да игнорира показанията на единствения разпитан по делото свидетел (участвал пряко и лично в процесиите събития), по съображения, че същите следва да се ценят с оглед разпоредбата на чл.172 ГПК? Какви критерии следва да приложи решаващия съд при преценка на събраните гласни доказателствени средства, които да обосноват убеждението му да ги кредитира или да ги отхвърли? - сочен въпроса в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като обусловили правните изводи на съда за изхода на спора, като същевременно и разрешени в противоречие с Решение № 207/17.03.2021г. по гр.д.№165/2020г. на ВКС, ІV г.о. относно преценката на показанията на заинтересован свидетел с целия доказателствен материал по делото и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установените факти. 4) Твърди се и наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК поради необсъждане с въззивното решение на възраженията на жалбоподателя и липса на пълна оценка на всички събрани по делото доказателства, липсващото произнасяне от въззивния съд по наведените във въззивната жалба доводи за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон, и липсващо произнасяне от въззивния съд по елементите от фактическия състав на чл.357 и чл.358 ГПК, преди формиране на крайния му извод за основателността на предявения иск по чл.76. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси по следните съображения: Поставените от касатора процесуалноправни въпроси по т.1 и т.3 по своята същност са израз на оплакването на касатора срещу решението, обосновано с процесуални нарушения относно обсъждане на доводи и оплаквания и на доказателства, което освен, че е извън предмета на настоящето производство по селектиране на жалбата, не отговаря и на данните по делото. Въззивният съд е процедирал в съответствие с посочените от касатора актове на ВКС относно задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви (а не да препраща към мотивите на първоинстанционното решение или да преценява мотивите на същото), да обсъди наведените във въззивното производство оплаквания, доводите и възраженията на страните, да подложи на преценка събраните по делото доказателства по спорните пред въззивния съд факти, и да подведе същите спрямо приложимата правна норма на материалния закон. В обжалваното въззивно решение са изложени подробни мотиви, в които е взето отношение по наведените с въззивната жалба оплаквания на ищеца по спорните факти в предмета на доказване, подложени са на анализ събраните по делото писмени доказателства, показания на свидетеля Д., като последните, при преценката за вероятността за заинтересованост на свидетеля по смисъла на чл.172 ГПК, не са игнорирани, а са обсъдени в тяхната цялост и в съвкупност с другите събрани доказателства, при което въззивният съд е процедирал в съответствие с начина, посочен в цитираното от касатора Решение № 207/17.03.2021г. по гр.д.№165/2020г. на ВКС, ІV г.о. Изложени са и мотиви от въззивния съд, в съответствие с материалния закон и съдебната практика, относно законовите предпоставки за основателност на иск по чл.76 ЗС, и според тях е преценил дали събраните по делото доказателства установяват наличието на така изискуемите от закона предпоставки за основателност на иска по чл.76 ЗС. Доводите на касатора представляват оплаквания за необоснованост на изведения от въззивния съд извод относно липсата на упражнено насилие при преценка на събраните доказателства, но същите не могат да се обсъждат, нито да обосноват наличие на правен въпрос, тъй като имат отношение към правилността на решението и подлежат на обсъждане при допуснато касационно обжалване, поради което и не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касация на въззивното решение. Не е налице и соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по приложението на чл. 76 ЗС, чл.10 ГПК, чл.12 ГПК и чл.172 ГПК, е налице съдебна практика, такава е представена и от самия касатор, като въззивният съд в случая е процедирал в съответствие с тази съдебна практика на ВКС според изложеното по-горе. Не е налице основание за допускане до касационно разглеждане по въпроса по т.2. С оглед изложените мотиви в решението, решаващ въпрос за изхода на делото е липсата на една от предпоставките за основателност на иска за защита на нарушено държание – насилствено отнемане на държането върху процесния имот. Като е приел, че не се установява наличие на насилие при отнемането, въззивният съд е съобразил приетото в представената от касатора съдебна практика –Решение № 88 от 30.10.2020 г. по гр.д.№ 4380/2019 г. на ВКС, ІІ г., относно проявните форми на насилието, а именно упражнена физическа сила или психическо насилие /заплаха/ спрямо лицето, упражняващо фактическата власт или физическа сила спрямо самата вещ/имота, но е счел, че такива форми на насилие не са установени по делото въз основа на преценката на събраните доказателства. Направената в горепосоченото Решение № 88 от 30.10.2020 г. на ВКС преценка за нарушено владение чрез насилие е постановено обаче при други факти, които не разкриват сходство с настоящия случай, а именно при вече прието за установено упражнено насилие - физическо въздействие върху вещта, поради което е направена и последващата преценка дали тези фактически действия върху вещта -характеризирани като насилие- са извършени по предвиден в закона ред. Настоящият случай не е сходен, тъй като решаващият извод на въззивния съд по делото е за липсата на установяване на упражнено насилие, при което извод за правомерност или не на действията на представителите на ответника или на полицията, не е решаващ извод на въззивния съд за неоснователност на иска по настоящето дело. Ето защо не е налице противоречиво решаване на един и същи въпрос с горепосоченото решение № 88/30.10.2020 г. на ВКС, поради липсата на идентичност на решаващите изводи за изхода на спора по двете дела. Не е налице и релевираното от касатора основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради сочените в тази връзка нарушения от въззивния съд на процесуалните правила, обсъдени вече по-горе при преценката на въпросите по т.1, т.2 и т.3, и наличието на каквито нарушения не се установява. Липсват данни за вероятна недопустимост, респ. нищожност на въззивното решение. Произнасянето на съда е в рамките на търсената защита по предявения иск за защита на нарушено държание по чл.76 ЗС като отнето чрез насилие, в съответствие с основните начала на гражданския исков процес, като при прочита на обжалваното решение не се констатира такъв особено тежък порок, изразяващ се в нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, който да обоснове очевидна неправилност на решението. Поради това касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал.3, вр. ал.8 ГПК, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника разноски за касационната инстанция за възнаграждение за защита от юрисконсулт, в размер на 100 лв. на основание чл. 37 ЗПП. Касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК