Определение № 1239 от 14.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4426/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 213 от 03.07.2024 г. по в.гр. д. № 285/2024 г. на ОС – Сливен по иск предявен по реда на чл.422 ГПК, вр. чл. 59 ЗЗД. Жалбоподателят „Росагрофонд“ ООД, чрез процесуалния си представител, излага съображения за наличие на основания за допускане на касационното обжалвани е за неправилност и необоснованост на постановеното въззивно решение, поради допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Ответниците в касационното производство Д. Д. С. и Г. В. А., чрез процесуалния си представител, в писмено изложение представят съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е отменил решението на първостепенния съд, е отхвърлил предявения иск да бъде признато за установено, че ответникът „Росагрофонд“ ООД дължи на Д. С. и Г. А. над сумата в размер 8 509, 67 лв. до пълния претендиран размер от 15 366, 11 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване за ползване на собствените им недвижими имоти за периода от стопанската година 2017/2018г., 2018/2019 г., до 10.12.2019 г. за 55, 486 дка и до 02.07.2020 г. за 73, 982 дка. В тази част решението на въззивния съд в влязло в сила. Съдът е приел, че предявените в условията на активно субективно съединяване главни установителни искове имат за предмет съществуването на парично задължение на дружеството- ответника към ищците. Установено е, че със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №62 от 13.01.2023г. по ч.гр.д. №10882023г. на Сливенски РС е издадена по заявление от 12.01.2023г. от Д. Д. С. и Г. В. А. и с нея длъжникът „Росагрофонд“ ООД, [населено място] е осъден да им заплати на основание чл. 59 от ЗЗД обезщетение за ползване на чужди имоти в размер на 15 366, 11 лв., равняващо се на средногодишната пазарна рента за стопанските 2017/18г., 2018/19г., 2019/20г., 2020/21г. и 2021/22г. за периода от 12.01.2018г. до 30.06.2022г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 12.01.2023г. до окончателното изплащане и разноски от 307, 33 лв. за д.т. Прието е за установено, че ответното дружество „Росагрофонд“ ООД Сливен, в качеството на арендодател, е сключило на 04.10.2016г. Договор за аренда, вписан в СВп-Провадия, с „МП Агро инвест“ ЕООД, [населено място], като арендатор, с предмет предоставяне за временно ползване на процесните земи за срок от 30 години срещу задължение на арендатора да извършва арендни плащания по цени и начин, описани в чл. 2 от договора, а дружеството е придобило земитеа земите по силата на договор за покупко продажба от 27.08.2010г. сключен между него като купувач и продавача К. Й. В. /поч. на 21.06.2014г./ Констатирано е, че с влязло в сила на 02.11.2017г. решение, по иск по чл. 42 ал. 2 от ЗЗД на Й. Т. и С. Т. по в.гр.д. № 896/2017г. на ОС-Варна договорът, по силата на който дружеството е придобило земите, е признат за недействителен поради липса на представителна власт и на последващо потвърждаване, тъй като продавачката е била представлявана от В. Д. В., преупълномощен от А. А. С., като исковата молба е била вписана на 09.07.2015г. в служба по вписванията-Провадия, а с влязло в сила решение № 112/30.06.2021г. по гр.д. № 1327/2020г. на РС-Провадия е констатирана нищожност на договора за аренда и ответното дружество е осъдено да предаде на ищците владението на описаните земеделски имоти. Установено е, че на 01.07.2022г. бил извършен въвод във владение от ЧСИ рег. № 892 и район на действие района на ОС-Варна по изп.д. №642/2022г. и ищците получили фактическата власт върху процесните имоти и на 22.05.2019г. ищците са изпратили писмена покана на ответника да предаде владението им. Установено е, че ищците са собственици на е 13 броя земеделски земи, подробно описани по площ, местонахождение, граници, категория и предназначение придобити въз основа на договори за покупко – продажба обективирани в н.а. №27 от 19.12.2019г. н.д. № 973/2019г. на нотариус с рег.№ 333 на НК и н.а. №139 от 02.07.2020г., н.д. № 319/2020г. на нотариус рег.№ 333 на НК. Приел е, че ответното дружество „Росагрофонд“ ООД, [населено място], в качеството на арендодател, е сключило на 04.10.2016г. Договор за аренда, вписан в СВп-Провадия, с „МП Агро инвест“ ЕООД, [населено място], като арендатор, с предмет предоставяне за временно ползване на процесните земи за срок от 30 години срещу задължение на арендатора да извършва арендни плащания по цени и начин, описани в чл. 2 от договора. Съдът е приел, че ищците са придобили валидно правото на собственост върху земеделски имоти поетапно: 10 от земеделските земи на 19.12.2019г. и на останалите 3– на 02.07.2020г. Не е спорно, че по това време ответното дружество не е било техен собственик и ги е ползвало чрез трето лице - „ МП Агро инвест“ ЕООД, [населено място], с което имало сключен договор за аренда от 04.10.2016г. Ищците са получили владението върху имотите на 01.07.2022г., следователно за периода от придобиване на собствеността до получаване на владението ищците са били лишени от ползването на своите имоти, а ответникът ги е ползвал за себе си чрез другиго без правно основание, поради констатирана от съда нищожност на арендния договор. Съдът е приел, че обезщетението дължимо на ищците следва да бъде изчислено на база арендата за декар за идентични имоти, изчислена в съответствие с приложимите норми на ЗАЗ, ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ и се равнява на размера на средно годишното рентно заплащане за съответните години и като е взел предвид заключението на съдебно-оценителната експертиза, е приел, че обезщетението за ползване за периодите от 19.12.2019г. за 55, 486 дка и от 02.07.2020г. – за 73, 982 дка, до 01.07.2022г., възлиза на сумата общо 8 509, 67 лв., който размер е приел за установено, че е дължим от дружеството-ответник по иска. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответното дружество относно дължимостта на по-малката сума между обедняването и обогатяването, но като се съобрази уговорката по договор за аренда от 04.10.2016г., която е била за 15 лв. на декар годишно или по 60 кг. пшеница на декар годишно. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателя поставя за разглеждане въпроса за това как следва да се определят размерите на обедняването и обогатяването и коя сума измежду обогатяването и обедняването следва да се присъди на ищците при иск с правно основание чл.59 ЗЗД. Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителните разяснения обективирани в т. 4 от Постановление на Пленума на ВС № 1/1979 г. Поддържа, че решението е и очевидно неправилно. Касационно обжалване не следва да бъде допуснато по формулираните от жалбоподателя въпроси и на сочените основания. Въззивното решение постановено в съответствие с практиката на ВКС изразена и в решение от 20.06.2012 г. по гр. дело № 1411/2010, ІV г. о., решение от 23.01.2015 г. по гр. дело № 2858/2014, ІІІ г. о. и решение от 4.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г., ВКС, І г. о. на ВКС, в която е разяснено, че всяко владение без основание води до обогатяване за владелеца /държателя/ за сметка на собственика, поради което се дължи обезщетение по силата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като фактическата власт може да се упражнява чрез различни действия, включително чрез поставяне на вещи или застрояване на имота на собственика, което е възможно да се извършва лично от владелеца /държател/ или чрез трето лице. Тази практика е в съответствие и с Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС, в което е прието, че обогатяване е налице не само при увеличаване имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице, като такъв е случаят, когато собственикът е лишен от ползването на имота си, а друго лице го ползва без основание. В посочените решение е разяснено, че е ирелевантно е обстоятелството, че ответникът не е развивал дейност и не е реализирал приходи от имота, ако е установено, че ответникът ползва имота без правно основание и отговорността му да обезщети собственика се изразява в спестен от него наем, които би плащал за ползване на имота, като обедняването на собственика и обогатяването на ползувателя /държател са една и съща сума, измерваща се в пазарен наем за процесния имот, които би получил за спорния период. В настоящия случай е установено, че дружество е сключвало договори за аренда с дружества, тоест е ползвал процесния недвижим имот собственост на ищеца – ответник в касационното производство и именно поради това исковата им претенция е уважена частично за периода, след които са придобили имота и са били лишени от възможността да го ползват. Решението не е и очевидно неправилно. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. В конкретния случай въззивният съд е постановил решението си при съобразяване със събраните по делото доказателства и при точно приложение на материалния закон. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответниците по жалба сумата 1500 лева разноски за процесуално представителство пред ВКС. Предвид изложените съображения, съдът