Определение № 5490 от 27.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2034/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 260063/24.01.2024 г. по гр.д. № 15115/2019 г., с което Софийски градски съд, отменяйки решение № 204367/28.08.2019 г. по гр.д. № 65305/2018 г. на Софийски районен съд, е отхвърлил: · главния иск на Ц. С. К. срещу „Електрохолд продажби“ ЕАД (предишна фирма „ЧЕЗ Електро България“ АД) за сумата 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от неизпълнено договорно задължение на ответника да доставя електрическа енергия за битови нужди в един апартамент в [населено място] в периода 05.10.2015 г. – 05.10.2018 г., и · евентуалните искове срещу „Електрохолд продажби“ ЕАД и „Електрохолд България“ ЕООД (предишна фирма „ЧЕЗ България“ ЕАД) – обезщетение за неимуществени вреди от виновно противоправно поведение на служители на ответниците, поради което в апартамента не е доставяна електрическа енергия за битови нужди в същия период. Решението се обжалва от Ц. К. с искане да бъде допуснато до касационен контрол поради вероятна недопустимост. Според касатора в решението не е обсъден правопораждащ вземанията факт – дали при представената от ищеца на ответниците обезпечителна заповед, издадена в негова полза, електрическа енергия в апартамента е следвало да бъде преустановена/възстановена в релевантния период, и това осъществява хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Спестявайки тези мотиви и разсъждавайки за това кой е насрещната страна по договорното правоотношение, въззивният съд не се е произнесъл на заявеното с исковете основание. Касаторът иска решението да бъде допуснато до касационен контрол и за проверка за правилност по следните материалноправни въпроси: 1. Дължи ли обезщетение крайният снабдител на електрическа енергия, който по собствена воля и знание едностранно е прекъснал доставката на електроенергия на краен клиент и за отговора има ли значение, че клиентът е изправна страна по договора? 2. Представлява ли държателят на имота клиент на услугата електроснабдяване/потребител на енергия за битови нужди? 3. Допустимо ли е електроснабдителното дружество да преценява самостоятелно на основата на собствена оценка на доказателства кой да бъде клиент и кой не? и 4. С неоснователното, едностранно прекъсване на електроснабдяването в имот, присъединен към електропреносната мрежа, допуска ли се нарушение на основни права, гарантирани с Конституцията и международните нормативни актове? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По същество се оплаква, че решението е недопустимо като постановено по непредявени искове, евентуално - неправилно поради нарушение на материалния закон. Претендира разноски. От ответника „Електрохолд продажби“ ЕАД не е постъпил отговор на касационната жалба. Другият ответник по евентуалните искове „Електрохолд България“ ЕООД възразява, че решението е допустимо, повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и е правилно. Въззивният съд е намерил, че при зададения период 05.10.2015 г. – 05.10.2018 г. и при липсата на спор, че през него електрозахранването в апартамента, присъединен към електропреносната мрежа, е било преустановено след молба от Д. Х. И. - лицето, вписано по партидите на ответника по главния иск/на крайния доставчик като „битов клиент“ в смисъла по § 1, т. 2а ДР на ЗЕ, основният въпрос, на който следва да отговори, е кой е клиент/страна по съществувалото в периода правоотношение по доставка на електрическа енергия за битови нужди. За изходна позиция е възприел тази в ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г. ОСГК на ВКС. Според нея, „Законът за енергетиката свързва качеството на длъжник на вземането за цена с качеството на собственик или на носител на ограниченото вещно право на ползване върху електроснабдения имот, доколкото доставяната енергия е „за собствени нужди“ - § 1, т. 2а ДР ЗЕ и доколкото друго няма уговорено с крайния снабдител. Договорната свобода в чл. 9 ЗЗД допуска и по такова правоотношение клиент на доставяната електроенергия за битови нужди да е друг правен субект – онзи, който ползва електроснабдения имот със съгласието на собственика, респ. с титуляра на вещното право, и същевременно е сключил договор за продажба на електрическа енергия за имота. След прехвърлянето на собствеността длъжник по вземането е новият собственик на имота. Случаят е на законово заместване на клиента по визираната от закона сделка“. Приел е, че правоотношението по доставка на електрическа енергия за битови нужди между крайния снабдител и клиента възниква: 1) по силата на закона – с придобиване на правото на собственост или на вещното право на ползване върху имота в сграда, която е присъединена към електропреносната мрежа, или 2) по силата на чл. 9 ЗЗД и съгласно действалите за периода Общи условия - с постигане на съгласие между енергийното предприятие и клиента, но само когато с това се е съгласил и собственикът/носителят на вещното право на ползване на имота. Приел е, че твърденията на страните и установените по делото обстоятелства изключват възможността в зададения с иска период договорното правоотношение да е възникнало по силата на чл. 9 ЗЗД. По партида на ответника по главния иск/на крайния доставчик ищецът и неговият съпруг са били вписани като клиенти на доставяна в апартамента електроенергия за битови нужди, но със заявление от 05.05.2010 г. Д. Х. И. е поискал откриване на партида за имота на негово име. Към заявлението е представил вписаната в нотариалните книги декларация с нотариална заверка на подписа, че ищецът се е отказал от вещното право на ползване, което той и неговият съпруг, починал на 01.10.2003 г., са си били запазили с договора по н.а. № 25/11.02.2003 г. за продажбата на апартамента на И. С. К.; вписано в нотариалните книги, влязло в сила на 26.07.2007 г., постановление за възлагане на имота по изп.д. № 20067900400570 на Д. Х. И., след влизане на постановлението в сила на 26.07.2007 г., и декларация, че купувачът от публичната продан владее имота от 2007 г. Въззивният съд е приел, че при тези документи ответникът по главния иск е бил длъжен и е приел за настъпило законово заместване на клиента в правоотношението и по молбата на Д. Х. И. от 05.05.2010 г. е бил длъжен и е преустановил доставката на електрическа енергия в имота. Добавил е, че друго не следва от това, че през 2015 г. ищецът е поискал да му бъде открита партида на негово име/възстановяване на електроснабдяването в имота и към молбата е представил на ответниците заповед от 28.05.2008 г. по гр.д. № 13354/2008 г., с която Софийски районен съд е спрял изп.д. № 20067900400570в обезпечение на бъдещи искове по чл. 26, ал. 2 ЗЗД на ищеца Ц. К. срещу И. К. и Д. И.. Въззивният съд е приел, че обезпечителната заповед не легитимира ищеца като собственик или като носител на вещно право на ползване на апартамента, а издаването й след влязлото в сила постановление за възлагане на имота на Д. Х. И. не опровергава титула за собственост, с представянето на който наред с другите документи, крайният доставчик/ответникът по главния иск е заключил, че при настъпилото законово заместване Д. Х. И. е „битов клиент“ в смисъла по § 1, т. 2а ДР ЗЕ, а с това – насрещна страна по правоотношението. С тези мотиви въззивният съд е намерил исковете за неоснователни: главния, на предявеното договорно основание, - поради съществуващото правоотношение с Д. Х. И., а не с ищеца, в релевантния период; евентуалните, на предявеното деликтно основание – поради това, че в съответствие с уредбата в ЗЕ и с действащите Общи условия служителите на двамата ответници са приели, че при представените документи продавачът от публичната продан, а не ищецът, е собственик на апартамента, т.е. „битов клиент“ по § смисъла на § 1, т. 2а ДР ЗЕ, включително приемайки, че ответникът по главния иск правомерно е отказал предложението на ищеца от 2015 г. да сключи с него договор за доставка на електроенергия без дадено съгласие на собственика на апартамента/на купувача от публичната продан. Настоящият състав намира, че в изясняване на основанията, на които главният и евентуалните искове са предявени – съответно договорно и деликтно, въззивният съд е дължал да обсъди и е обсъдил дали при представените им от купувача от публичната продан на имота документи, служителите на ответниците са били длъжни да заключат, че е настъпило законовото заместване на клиента в правоотношението, обсъдено в ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г. ОСГК на ВКС, респ. дали обезпечителна заповед в полза на ищеца е титул за собственост и предполага възстановяване на електроенергията или сключване на договор с него при липсата на изразено такова съгласие от лицето, което в съответствие със ЗЕ и Общите условия се е легитимирало пред ответниците като собственик – от купувача от публичната продан и при извършения от ищеца отказ от вещното право на ползване на имота. Макар тълкувателното решение да разяснява, кой е страна по договорното правоотношение по доставка на топлинна енергия за битови нужди в топлоснабден имот – собственикът, респ. носителят на вещното право на ползване, то се базира на дефиницията „битов клиент“ в § 1, т. 2а ДР ЗЕ, а тя се отнася и за страната по договорното правоотношение с крайния доставчик на електрическа енергия в присъединен имот към електропреносната мрежа. Следователно не може да се приеме, че решението е вероятно недопустимо в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, и настоящият състав е длъжен да приеме, че мотивите, с които исковете са отхвърлени, съответстват на тълкувателното решение. Също така настоящият състав не намира, че повдигнатите въпроси обуславят решението според общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, както е разяснена в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС. Начинът, по който касаторът ги е формулирал, изразява неговото становище, че служителите на ответниците са били длъжни да приемат, че в зададения с иска период ищецът, а не купувачът от публичната продан, е насрещна страна/клиент по договорното правоотношение за доставка на електроенергия в имота, респ. че първият ответник е имал задължението да възстанови електроснабдяването в имота или да сключи нов договор с ищеца. Обсъдени в този аспект и при даденото от въззивния съд различно решение по спора, въпросите се свеждат до касационни оплаквания за неправилност. В настоящия етап по селекция на касационната жалба обаче Върховния касационен съд няма правомощие да се произнася по касационните основания. Настоящият състав не намира, че има задължението да доуточни въпросите. Техният генерален, принципен отговор е в изходната позиция на ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г. ОСГТК на ВКС, възприета от въззивния съд, а тя поражда задължително действие по чл. 130, ал. 2 ЗСВ. Въззивният съд е приел също, че първопричина за споря е отнесеният до съд и висящ спор между ищеца, от една страна, и И. К. и Д. И., от друга, дали е нищожен договорът за покупко-продажба по н.а. № 25/11.02.2003 г., респ. дали е породило вещнотранслативен ефект постановлението за възлагане на имота на купувачът от публичната продан. Настоящият състав изцяло споделя мотивите, с които въззивният съд е приел, че дължимата грижа/проверка от крайния доставчик за това кой е собственик или носител на ограничено вещно право на ползване на имота, снабдяван с електрическа енергия, респ. страна по договорното правоотношение, е според представените му документи. Ако те са редовни от външна страна и легитимират лицето като собственик/носител на ограниченото вещно право, крайният снабдител е длъжен да приеме, че лицето е клиентът - § 1, т. 2а ДР ЗЕ. Крайният снабдител няма задължение да реши спора, кой е действителният собственик на имота. Правомощието е на съда – чл. 56, вр. чл. 117 КРБ. В нарушение на нормативната база, регулираща договорното правоотношение по доставката на електрическа енергия за битови нужди в имот, присъединен към електропреносната мрежа, а с това – ангажиращо гражданската отговорност на крайния снабдител, може да е само поведение, с което той третира като клиент/страна по договорното правоотношение лице без титул за собственост/за ограничено вещно право на ползване. Според мотивите в обжалваното решение, постановлението за възлагане на имота е влязло в сила преди издадената в полза на ищеца заповед за спиране на изпълнението, т.е. заповедта не опровергава легитимиращият му ефект. Начинът, по който въззивният съд е решил спора, съответства на ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г. ОСГК на ВКС, решенията, на които касаторът се позовава, не му противоречат, и настоящият състав не съзира основание да създава практика, която му противоречи. При тези мотиви, съдът