Определение № 118 от 01.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 648/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от адв. С. К., процесуален представител на И. Хюсеинович - гражданин на Р. С., против определение № 201/23.09.2020 г. по в. ч. гр. д. № 224/2020 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново, с което е потвърдено определение № 563/14.07.2020 г. по гр. д. № 80/2019 г. на Окръжен съд - Г., с което поради невнасяне на депозит за особен представител на ответника по делото на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е върната исковата молба и производството по предявения от И. Х. срещу П. А. Х. и С. И. Х. иск за оспорване на бащинство по чл. 62, ал. 1 СК е прекратено. В частната жалба се съдържат доводи за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение. Твърди се, че определеният от първоинстанционният съд депозит в размер на 500 лв. е прекомерен и при невъзможност на ищеца за заплащането му е следвало да се възложи в негова тежест с решението по делото. Иска се отмяната на определението и продължаване на съдопроизводствените действия по иска. Жалбоподателят се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна по частната касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, при данните по делото, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу обжалваемо определение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Великотърновският апелативен съд е потвърдил определението за връщане на исковата молба, като е изложил, че с разпореждане от 16.10.2019 г. по гр. д. № 80/2019 г. на осн. чл. 29, ал. 4 ГПК Окръжен съд - Габрово е назначил на детето С. И. Х. особен представител и задължил ищеца в едноседмичен срок от съобщението да внесе възнаграждение в размер на 500 лв. Срокът за внасяне на възнаграждението е бил продължен с определение от 31.10.2019 г. С това определение е оставено без уважение искането на ищеца за намаляване размера на възнаграждението на особения представител. Съдебният акт в тази част е бил предмет на обжалване от страна на ищеца, но жалбата му е била оставена без разглеждане с определение № 404/14.01.2020 г. по в. ч. гр. д. № 472/2019 г. на Апелативен съд - Велико Търново, влязло в сила на 30.04.2020 г. (определение № 141/30.04.2020 г. по ч. гр. д. № 839/2020 г. на ВКС). С разпореждане от 27.11.2019 г. срокът за внасяне на възнаграждението е продължен с още един месец, а с разпореждане от 14.05.2020 г. съдът е дал нова възможност на ищеца да внесе възнаграждението и да представи платежния документ по делото. Поради невнасяне на възнаграждение за особения представител на ответника, с определение № 563/14.07.2020 г. исковата молба е била върната на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, а производството по делото е прекратено. Въззивният съд се е аргументирал, че действително, в разпоредбата на чл. 127, ал. 1 ГПК, внасянето на разноски за назначения по реда на чл. 29, ал. 4 ГПК особен представител не е посочено като изискване за редовност на исковата молба; независимо от това обаче невнасянето на това възнаграждение е пречка за движението на делото и за допустимост на производството, за която съдът следи служебно съгласно чл. 7 ГПК. В случая участието на особен представител на малолетното дето е задължително на основание чл. 29, ал. 4 ГПК поради противоречие с интересите на другия ответник – негова майка и законен представител. Съгласно посочената разпоредба съдът следва да определи от кого се поемат първоначалните разноски още при назначаване на особения представител. Едва след внасяне на възнаграждението се определя конкретно особен представител, който да представлява страната и да извършва от нейно име съдопроизводствени действия. Внасянето на разноски за назначения особен представител е предпоставка за допустимост на производството, съответно – неизпълнението на указанията за внасяне на разноски по чл. 29, ал. 4 ГПК е основание за връщане на исковата молба на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Посочил е и, че разпоредбата на чл. 77 ГПК, на която жалбоподателят се позовава, е неприложима в случая, тъй като внасянето на разноски за особен представител по чл. 29, ал. 4 ГПК обезпечава допустимостта на производството и следва да бъде извършено още при назначаването му. Жалбоподателят поставя следния въпрос: „Дали невнасяне на определения депозит за особен представител на ответник, дължим от ищеца по дело за оспорване на бащинство, е основание за прекратяване на производството и връщане на исковата молба?“, за който твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на определението по повдигнатия от жалбоподателя въпрос. Въпросът е обусловил решаващите изводи на съда, но по него не се разкрива поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателят не се е аргументирал защо поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и от значение за развитието на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното определение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Жалбоподателят не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно същото тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното определение, е от значение за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока. Следва да се посочи, че по повдигнатия въпрос е налице трайна съдебна практика, която настоящият състав напълно споделя, съгласно която внасянето от страна на ищеца на възнаграждение за назначен на негови разноски особен представител на ответник по иска не е сред изискванията за редовност на исковата молба, съдържащи се в чл. 127 и 128 ГПК, но разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК е приложима, доколкото невнасянето на възнаграждението препятства движението на делото (участието на особен представител в производството в хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК е задължително и до назначаването му е налице процесуална пречка за извършване на съдопроизводствени действия), а невнасянето на определеното от съда възнаграждение за особен представител на ответника по иска за съответната инстанция е основание за приложение на чл. 129, ал. 3 ГПК /така № 200/13.05.2019 г. по гр. д. № 4493/2018 г. на ВКС, IV г.о., определение № 391/27.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3198/2017 г. на ВКС, III г.о., определение № 534/11.11.2016 г. по ч.гр.д. № 4691/2016 г. на ВКС, IV г.о. и др./. Жалбоподателят не е поставил въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение във връзка с оплакването му, че определяният от първоинстанционния съд депозит за особен представител е прекомерен и следва да се определен в размер на Ѕ от предвидения в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че възнаграждението на особения представител се определя от съда съобразно фактическата и правната сложност на делото, като размерът на възнаграждението може да бъде и под минималния за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, но не по-малко от една втора от него (чл. 47, ал. 6 от ГПК), като в случая е определен под предвидения в чл. 7, ал. 1, т. 3 от Наредбата минимум от 600 лв. Предвид изложеното не е налице основания за допускане на касационно обжалване на определението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IV гр. отд.