Определение № 4374 от 29.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2848/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Обжалвано е определение № 137/12.09.2024 г. по ч.т.д № 124/2024 г., с което Апелативен съд – Бургас, изменяйки определение № 554/29.05.2024 г. по т.д. № 521/2023 г. на Окръжен съд – Бургас, е допълнил по разноските определение № 304/05.03.204 г. за прекратяване на делото поради оттегляне на исковете (по чл. 232 ГПК), като е осъдил ищеца Т. П. Д. на основание чл. 78, ал. 4 ГПК да заплати на ответниците „Тонита Холидей“ ЕООД и А. Г. К. по 1 560.00 лв. – разноски по делото, изразени в заплатените адвокатски възнаграждения, приемайки за основателно възражението да е прекомерно уговореното от втория ответник А. К. (чл. 78, ал. 5 ГПК). Определението се обжалва от Т. Д. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси: 1. Когато съдът ангажира отговорността на ищеца по чл. 78, ал. 4 ГПК при преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК длъжен ли е да съобрази обема на предоставената адвокатска защита към момента, в който делото е прекратено, и в частност, че извършените от адвоката процесуални действия се изразяват в изготвения за ответника отговор на исковата молба? и 2. Приемайки за основателно възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК достатъчно ли е съдът да посочи, че е съобразил фактическата и правна сложност на делото, без да изложи конкретни, точни и ясни мотиви, свързани с конкретното дело? Касаторът счита повдигнатите въпроси да обуславят определението (общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК), и твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд: първия – с определение № 4869/29.10.2024 г. по гр.д. № 5189/2023 г., IV-то ГО, а втория – с ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. ОСГТК на ВКС и ТР № 1/11.12.2018 г. по тълк.д. № 1/2017 г. ОСГК на ВКС (допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Съответно на обжалваемия интерес по същество се оплаква, че възражението му по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно по отношение и на двамата ответници, като въззивният съд е следвало да намали отговорността му по чл.78, ал. 4 ГПК по отношение на двамата ответници и в размер под 1 560.00 лв. Определението се обжалва и от А. К., ответник само по иска по чл. 135 ЗЗД, с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси: 1. При преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК представлява ли критерий, изразяващ действителната и фактическа сложност на делото по чл. 135 ЗЗД, цената на иска и в частност, цената, на която длъжникът е продал имота с разпоредителната сделка, която кредиторът твърди да го уврежда? и 2. След решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС размерите в НМРАВ служат ли като ориентир в преценката на съда по възражението по чл. 78, ал. 5 Г ПК? Този касатор счита повдигнатите от него въпроси да обуславят определението (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК), намира първият да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, и твърди, че въззивният съд е решил втория в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 и 1 ГПК. Съответно на обжалваемия интерес по същество се оплаква, че неправилно съдът е намалил отговорността по чл. 78, ал. 4 ГПК. Определението се обжалва и от К. С. – упълномощения адвокат, с когото всеки ответник е уговорил и платил адвокатските възнаграждения. Настоящият състав намира тази частна жалба за недопустима. Възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК поставя пред съда въпрос за границите/за обективните предели на гражданската отговорност на страната, която някой от фактическите състави по чл. 78 ГПК задължава да репарира разхода на насрещната страна, изразен в заплатеното адвокатско възнаграждение. Адвокатът е трето лице по този спор. Това изключва надлежната легитимация на адвоката от свое име да иска изменение на решението по разноските или да обжалва определението по разноските с доводи по чл. 78, ал. 5 ГПК. Настоящият състав не следва да разглежда по същество недопустимата частна касационна жалба. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е съобразил, че делото пред първоинстанционния съд е образувано по два кумулативно обективно съединени осъдителни иска, предявени от Т. Д. срещу ответника „Тонита Холидей“ ЕООД с правна квалификация чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата 8 000 лв. – част от вземане в пълен размер 48 200 лв. по три договора за заем от 2014 г. и чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за сумата 2 000 лв. – част от вземане в пълен размер 46 762.03 лв., съединени с евентуален иск по чл. 135 ЗЗД, предявен под положително условие – при основателност на частичните искове съдът да обяви за недействителен като увреждащ ищеца договора по н.а. № 22/30.09.2022 г., с който първият ответник е продал на втория едно жилище в [населено място]. Според данъчната оценка на имота към 14.11.2014 г. (датата на предявяването на иска), която е за сумата 41 424.10 лв., ищецът е посочил цената на евентуалния иск и е внесъл държавната такса по чл. 71, ал. 2 ГПК. Всеки от ответниците е упълномощил по делото, уговорил е и заплатил на адв. С. възнаграждение съответно за сумите 1 560.00 лв. и 4 800.00 лв. В изпълнение на задълженията по двата договора за правна защита и съдействие, адвокатът е изготвил и представил на 24.02.2023 г. отговор на исковата молба, съдържащи еднакви възражения за всеки ответник, обосновани с твърденията, че: 1) договори за заеми в размерите по исковата молба не са сключвани – приложеният договор от 24.06.2014 г. е антидатиран, а документът е изготвен към момент, в който ищецът вече не е управител на ответното дружество; 2) ищецът е предоставил на дружеството заеми в по-ниски размери, които са върнати преди предявяването на исковете, и 3) погасителната давност е изтекла. С молба от 01.03.2024 г. ищецът оттегля исковете. С определение № 304/05.03.2023 г. гр. д. № 521/2023 г. на Окръжен съд – Бургас е прекратено. С молба от 11.03.2024 г. в срока и при условията по чл. 248 ГПК ответниците са поискали допълване по разноските на определението по чл. 232 ГПК. Повдигнатите въпроси към изложенията по допустимите частни касационни жалби са свързани само с възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, което ищецът е направил в отговор на молбата по чл. 248 ГПК срещу всеки ответник, с доводи, че: 1) възнагражденията са уговорени за представителство пред първата инстанция, делото е прекратено към момент, в който адвокатът е изготвил само отговорите на исковата молба, т.е. не е предоставил защитата в пълния уговорен обем и 2) уговорените адвокатски възнаграждения са прекомерни. С определение № 554/29.05.2024 г. по гр.д. № 521/2023 г. Окръжен съд – Бургас е допълнил определението си по чл. 232 ГПК, като на основание чл. 78, ал. 4 ГПК и намирайки за неоснователно възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е осъдил ищецът да възстанови платеното от всеки ответник адвокатско възнаграждение. С обжалваното определение въззивният съд също е намерил за неоснователно възражението спрямо първия ответник, но за основателно възражението спрямо втория и съответно е изменил определението по чл. 248 ГПК, осъждайки ищецът да репарира и на втория ответник сумата 1 560 лв. Като неоснователен е преценен доводът, че отговорността по чл. 78, ал. 4 ГПК следва да се редуцира поради това, че делото е прекратено в етап, към който адвокатът на ответниците не е престирал защитата в пълния уговорен обем. Въззивният съд се е мотивирал с това, че адвокатските възнаграждения са уговорени преди представените отговори на исковата молба, делото е прекратено по воля на ищеца и не по причина, свързана с ответниците, а прекратяването не прави уговорените възнаграждения или част от тях недължими. Следователно първият повдигнат въпрос от касатора-ищец обуславя определението – чл. 280, ал. 1 ГПК, но начинът, по който въззивният съд му е отговорил, не противоречи, а съответства на практиката на Върховния касационен съд, в която се приема, че съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК, при прекратяване на делото, включително поради оттегляне или отказ от иска, ответникът има право на разноски, освен ако прекратяването е поради постигнато между страните споразумение. В този контекст съдебната практика е категорична, че прекратяването на производството поради оттегляне или отказ от иска не представлява само по себе си основание за намаляване на заплатеното от страната адвокатско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, освен ако ищецът е оттеглил или се е отказал от иска поради факти, настъпили след предявяването на иска, свързани с поведението на ответника и погасили заявеното с иска субективно право – така определение № 670/19.10.2015 г. по ч.гр.д. № 3982/2015 г., IV-то ГО, определение № 498/19.07.2019 г. по ч.т.д. № 1586/2019 г., II-ро ТО, определение № 350/15.02.2024 г. по ч.т.д. № 75/2024 г., II-ро ТО и мн.др. В редица актове Върховният касационен съд подчертава, че оттеглянето или отказът от иска са действия на ищеца, които се извършват по негова преценка, и не може да се изисква от ответника при подготовката на защитата си да се съобразява с тях, още повече че настъпването им не е сигурно. Ако се приеме, че само поради прекратяване на производството поради оттегляне или отказ от иска се намалява адвокатското възнаграждение, това би означавало, че страната може да ограничи обема на отговорността си за вече направени от насрещната страна разноски чрез собствени действия, което е недопустимо – така определение № 670/19.10.2015 г. по ч.гр.д. № 3982/2015 г. IV-то ГО, определение № 498/19.07.2019 г. по ч.т.д. № 1586/2019 г., II-ро ТО, определение № 350/15.02.2024 г. по ч.т.д. № 75/2024 г. на ВКС, II-ро ТО. ВКС последователно приема, че възнаграждението може да бъде намалено като прекомерно само ако още към момента на договарянето му е било несъответно на очакваната фактическа и правна сложност на делото. Само по себе си обстоятелството, че производството е прекратено поради оттегляне или отказ от иска, не представлява самостоятелно основание за намаляване на заплатеното адвокатско възнаграждение. Тази практика настоящият състав споделя и не съзира основание да я променя, включително като съобрази, че определението, на което касаторът се позовава, чл. 78, ал. 4 ГПК не е прилаган или тълкуван. По първия въпрос, повдигнат от касатора-ищец, са изключени допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. За да приеме, че уговореното и заплатено от първия ответник възнаграждение не е прекомерно, но до размера 1 560.00 лв. следва да редуцира отговорността на ищеца към втория ответник, въззивният съд се е мотивирал с обстоятелства, проявяващи фактическата и правна сложност на конкретното дело така както са изяснени в практиката на Върховния касационен съд. Съобразен е материалният интерес/общата цена на обективно съединените искове, предявени срещу първия ответник, включително това, че конститутивният иск преследва различна цел от целта на защитата по осъдителните искове. Съобразен е еднаквият обем на защитата, която адвокатът се е задължил да престира – с твърденията по въведените възражения с отговора на исковата молба е оспорено качеството на ищеца на кредитор по вземанията за връщане на заеми от 2014 г., включително поради давност, т.е. основателността на осъдителните частични искове по чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1, изр.1 ЗЗД срещу първия ответник, а с това – е оспорена и материалната легитимация на ищеца по иска по чл. 135 ЗЗД. Съобразени са възнагражденията, уговаряни по подобни дела към момента на сключените договори за адвокатска защита. Така въззивният съд е заключил, че уговореното от първия ответник не е прекомерно. Добавил е, че при еднаква защита на ответниците и при липса на твърдения за конкретните причини, поради които първият е уговорил възнаграждение 1 560.00 лв., а вторият – 4 800 лв., прекомерна/съществено надхвърляща еквивалента на труда на адв. С. е установимата трикратна разлика във възнагражденията. Така въззивният съд е намалил отговорността на ищеца по чл. 78, ал. 4 ГПК към втория ответник до размера от 1 560.00 лв. Следователно вторият повдигнат въпрос от касатора-ищец не обуславя определението. Въззивният съд е изложил необходимите мотиви, които според практиката на Върховния касационен съд, установена след решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, изясняват критериите, при които съдът установява действителната фактическа и правна сложност на конкретното дело при възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. По въпроса е изключена общата предпоставка за допускане на касационния контрол. При развитите в определението мотиви за това, че ответникът А. К. е следвало да твърди и докаже конкретни причини, поради които е уговорила и заплатила адвокатското възнаграждение за сумата 4 800.00 лв., повдигнатите от този касатор въпроси биха имали обуславящо значение, само ако са свързани със следния: При упълномощен един и същи адвокат от двама ответници и при еднакъв обем на защитата по предявените искове, има ли обстоятелства, поради които по възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът може да заключи да не е прекомерно уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от единия ответник, което надхвърля многократно размера на уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от другия ответник; какви са тези обстоятелства и длъжен ли е ответникът, уговорил и заплатил възнаграждението в многократно по-високия размер, да ги твърди и докаже ? Такъв въпрос касаторът К. не е повдигнала, а това изключва общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по повдигнатите от нея въпроси. При тези мотиви, съдът