Определение № 60418 от 12.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2220/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Булкарго“ ООД – [населено място], срещу решение №165 от 30.07.2020г., постановено по в.т.д.145/2020г. на Варненски апелативен съд, ТО, с което е потвърдено решение №915 от 28.12.2017г. по т.д.№323/2017г. на Варненски окръжен съд.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска на „Булкарго“ ООД против ЕТ „Гея 99 –Йовка Йорданова“ с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД за сумата 30 000лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска, както и за сумата 8 247.87лв. – обезщетение за забава за периода от 30.06.2014г. до 15.03.2017г., е неправилно поради съществено нарушение процесуалните правила, нарушения на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че въззивният състав не се е произнесъл по всички оплаквания в жалбата и в частност по възражението, че процесното плащане не представлява авансово плащане, както и че първата инстанция не е взела предвид практиката на Съда на Европейския съюз, според която за успешното провеждане на претенцията за неоснователно обогатяване, не е необходимо виновно поведение на ответника. Твърди се, че в обжалваното решение съдът не се е произнесъл по действието на договора към настоящия момент. Отделно се сочи, че в нарушение на процесуалните правила въззивният състав не е обсъдил всички доказателства по делото като е преиначил свидетелските показания и е игнорирал част от тях. Според касатора съдът не е извършил преценка относно наличието на уговореното прекратително условие и сбъдването му по правилата на логиката, отчитайки интереса на страните в предметната рамка на сключения договор, като в тази връзка се оспорва обосноваността на изводите на съда, че не е доказано наличието на прекратително условие, както и че същото не се е сбъднало. Излагат се доводи в подкрепа на исковата претенция и доводи за неоснователност на направеното от ответника възражение за прихващане. Претендира се отмяна на въззивното решение, уважаване изцяло на предявените искове по реда на чл.295, ал.1 ГПК с присъждане на направените от касатора разноски по делото.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване като са формулирани следните правни въпроси:

1. „ За задължението на въззивния съд да се произнесе по всички оплаквания (възражения), посочени във въззивната жалба.?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №271/15.10.2013г. по гр.д.№1403/2012г. на ВКС, ІV г.о. и решение №144/22.11.2019г. по т.д. №2579/2018г. на ВКС, ІІ т.о.,;

2. „ За задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, доводи и възражения на страните, поотделно и в тяхната взаимовръзка, без да преиначава свидетелските показания и да обсъжда избирателно само част от тях, като игнорира част, касаеща релевантни за спора факти?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с формираната практика с решение №69/09.07.2014г. по гр.д.№1582/2014г. на ВКС, ІV г.о.;

3. „ За задължението на съда да извърши преценка относно наличието на уговорено прекратително условия и сбъдването му по правилата на логиката, като съпостави поведението на страната и закономерния ход на събитията, отчитайки интереса на страните в предметната рамка на сключения договор?“. Според касатора въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №161/19.07.2018г. по т.д. №1561/2017г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №7/19.04.2017г. по т.д.№53312/2015г. на ВКС, І г.о.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ЕТ „Гея 99 –Йовка Йорданова“ – [населено място], в който се сочи, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като поставените правни въпроси не са решени в противоречие с посочената в изложението практика на ВКС. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С определение №168/25.02.2020г. по т.д.№2418/2018г. на ВКС, ІІ т.о., е обезсилено решение №110/17.05.2018г. по в.т.д.№158/2018г. на Варненски апелативен съд като делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Варненски АС. С обжалваното пред настоящия касационен състав решение новият състав от Варненски АС е потвърдил решение №915/28.12.2017г., постановено по т.д.№323/2017г. на Варненски окръжен съд, с което е отхвърлен иска на „Булкарго“ ООД против ЕТ „Гея 99 –Йовка Йорданова“ по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД за сумата 30 000лв., дължима на отпаднало основание във връзка с прекратяване действието на договор за продажба на лабораторно оборудване, обективиран в оферта № 04121/30.04.2014г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска, както и иска по чл.86 ЗЗД за сумата 8 247.87лв. – обезщетение за забава за периода от 30.06.2014г. до 15.03.2017г.

Въззивният състав е посочил, че не е спорно по делото, че през 2014г. страните по делото са били в преговорни отношения по повод закупуване на лабораторно оборудване. На 28.04.2014г. е била проведена тристранна среща с участие на „Уникредит лизинг“ АД, на която е било постигнато споразумение за закупуване на предлагано от ответника оборудване, като плащането на стойността му ще бъде извършено чрез лизинговата компания. Въз основа на постигнатото споразумение ЕТ „Гея 99 –Йовка Йорданова“ като продавач е отправил на 30.04.2014г до „Булкарго“ ООД като купувач, оферта, в която са посочени вида на стоките, единичната им стойност, общия размер на договорената цена – 192 294.06лв., и начина на плащане: 30 000лв. – авансово по банков път; до 90% от общата сума по офертата до 10 дни преди получаване на стоката, а остатъка от 10% до 5 дни след доставката, монтажа и пуска на апаратурата. Според офертата доставката е следвало да бъде извършена от 6 до 8 седмици след получаване на авансовото плащане. Съдът е посочил, че с платежно нареждане от 30.04.2014г. „Булкарго“ ООД е превело по банкова сметка на продавача сумата 30 000лв. представляваща аванс по оферта №04121 от 30.04.2014г. за лабораторно обслужване. Акцентирал е, че в офертата няма поставени условия за сключване на договора при осигурено финансиране от трето лице, нито извършването на доставката, респ. плащането да е обвързано от договор с това трето лице.

Анализирайки показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели Л. С., Б. Б. и Д. Б., въззивният състав е приел за установено, че през пролетта на 2014г. страните по делото са водили преговори за сключване на договор за продажба и доставка на лабораторно оборудване като по време на същите е била проведена тристранна среща в офиса на „Булкарго” ООД с участието на страните по делото и представители на „Уникредит лизинг“ АД с цел да се запознаят със спецификата на сделката и евентуално да предложат лизинговата сделка на „Булкарго” ООД. В хода на извършване на доставката от ЕТ „Гея 99 – Йовка Йорданова” (десет дни след превода на парите при доставчика са започнали да пристигат писма, че оборудването е готово за експедиция, като апарата – „Кропскан” от Австралия вече бил тръгнал), ищецът е отрекъл наличието на договор с ответника като е междувременно е сключил договор за лизинг във връзка с доставка на лабораторно оборудване от друга фирма.

Въззивният съд е посочил, че от кореспонденцията между страните се установява, че след приемане на офертата и платения аванс, са възникнали спорове за срока и начина на плащане на цената, като с писмо от 29.05.2014г., (след уведомяването на купувача за готовността на продавача да изпрати стоката), ищецът е заявил на доставчика, че сделката може да бъде стартирана след подписване на тристранен договор, поради което и при липса на сключен такъв, между страните липсват договорни отношения. С електронно писмо ответникът е изразил съгласие да получи плащане след доставката, като се е позовал на получената от „директора на банката“ информация, че плащането е одобрено, т.е. че на купувача са осигурени заемни средства като е посочил изрично, че със заплатения аванс ЕТ „Гея 99 – Йовка Йорданова е направил предплащане към фирмите доставчици за всички стоки по офертата.

Въззивният състав е приел, че от заключението по допуснатата пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза се установява, че във връзка с офертата е бил закупен и доставен на ответника-продавач ЕТ „Гея 99 – Йовка Йорданова „NIR експресен анализатор CropScan 1000В“ на цена с левова равностойност 17 154,11лв. и е била заплатена сума от 70лв. за митнически услуги. Впоследствие апаратът е бил продаден на „Кава консулт“ ООД за 8 400лв. с ДДС, а е бил офериран на ищеца за сумата от 39 940лв.

На базата на посочените по-горе доказателства въззивният съд е приел, че приложената по делото оферта съдържа всички реквизити на договор за продажба: – индивидуализация на стоките, предмет на същата, единична цена, общия размер на цената, срокове и начин на плащане, срок за доставка като изрично в същата е посочено, че при приемане на офертата, купувачът следва да заплати авансово сумата от 30 000лв. Според съда с факта на плащане на посочения в предложението аванс от страна на ищеца - купувач, същият е приел предложението и договорът за продажба на описаното в него оборудване е бил надлежно сключен.

Обсъждайки твърдението на въззивника за наличието на модалитет – прекратително условие, като елемент от съдържанието на сделката, сбъдването на което е основание за прекратяване на договорното правоотношение, въззивният състав е посочил, че съгласно нормата на чл.25, ал.1, изр.1 ЗЗД, действието на договора или прекратяването му може да бъде поставено в зависимост от едно бъдещо несигурно събитие. Настъпването на събитието може да зависи или да не зависи от волята на страните, но от сбъдването на условието ще зависи доколко сключеният договор ще породи целените правни последици, или ще бъдат заличени с обратна сила вече породени правни последици. Съдът се е позовал на практиката на ВКС (решение по т.д. №1561/2017г. ІІ т.о. и решение по т.д.№ 2404/2014г. на ВКС, І т.о.), съгласно която, когато сбъдването на прекратителното условие е предпоставено от действията на самия длъжник, изпълнението на задължението следва да се преценява като предоставено на волята и възможностите на длъжника. В тази връзка уговорката, че възложителят ще плати, когато на него, в качеството на изпълнител, му заплатят, следва да се прилага чрез тълкуване на предпоставките, които страните са визирали при договарянето й. Несбъдването на условието не води до освобождаване на купувача от типичната за договора престация.

В обжалваното решение е отразено, че по делото е установено, че за заплащане цената по договора за покупко-продажба на описаното в оферта №04121/30.04.2014г. лабораторно оборудване, ищецът е искал да ползва външно финансиране, като сключи договор за лизинг с трето лице. Посочено е, че въпреки разпределената от първостепенния съд доказателствена тежест и дадените указания, по делото не са събрани доказателства, от които да се установява, че страните са поставили изпълнението на договора под прекратително условие, а именно поръчката и доставката на стоките да започне след сключване на договора за лизинг и ако такъв бъде подписан. Напротив, съдът е посочил, че от разменената кореспонденция и показанията на свидетелите се установява, че обвързано от договора с третото лице е само срока за плащането на цената, а самият ищец е настоявал изпълнението на договора да започне веднага след заплащане на аванса. Според съда изразеното от ответника съгласие да получи плащането след доставка на стоката, за да може да бъде осигурено очакваното финансиране, не може да се тълкува като съгласие за прекратяването му, ако такова финансиране не бъде осигурено. Отделно от това, въззивният състав е посочил, че по делото не е установено фактическо „отпадане на възможността“ процесното оборудване да бъде закупено със заемни средства чрез лизингова компания. Съдът е отразил, че от разменената между страните кореспонденция и от свидетелските показания се установява, че ищецът е получил средства от лизинговата компания, която е присъствала по време на преговорите му с ответника – продавач, но с тях е закупил оборудване от друг доставчик.

В заключение въззивният състав е направил извода, че доколкото по делото от една страна не се установява при сключване на договора страните да са уговорили „прекратително условие“ – финансиране на договора със заемни средства от трето лице, с ненастъпването на което същият да се счита прекратен, нито се установява от друга страна фактическото настъпване на такова, а именно отказ на лизинговата компания за финансиране, предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД е неоснователен на посоченото основание и следва да бъде отхвърлен.

Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поставеният от касатора въпрос №1: „ За задължението на въззивния съд да се произнесе по всички оплаквания (възражения), посочени във въззивната жалба.?“. Анализът на мотивите на обжалваното решение сочи, че апелативният състав е обсъдил оплакванията във въззивната жалба, които е счел за относими за спора, съобразявайки се с правомощията си по чл.269, изр.2 ГПК. Съдът е взел отношение по възраженията на въззивника, касаещи преценката на събраните пред първата инстанция доказателства, приложението на материалния закон и на съдопроизводствените правила при събирането на доказателствата. Що се отнася до самото основание на исковата претенция, въззивният съд се е съобразил със становището и указанията в мотивите на решението по т.д. №2418/2018г. на ВКС, с което е обезсилено решението на Варненски АС по в.т.д.№158/2018г. Действително въззивният състав не е излагал съображения за действието на процесния договор към настоящия момент, но от мотивите на решението следва извода, че според съда този въпрос е извън предмета на спора, очертан в отменителното решение на ВКС, а именно: претенция за връщане на даденото по договора поради отпадналото основание - несбъдването на уговореното между страните условие относно начина на плащане на цената на сделката. Доколкото съдът е обосновал извода, че в случая не е доказан фактическия състав на чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, тъй като от една страна не се установява при сключване на договора страните да са уговорили „прекратително условие“, а от друга – че липсва фактическото настъпване на уговорката, свързана с финансирането на сделката чрез лизингова компания, не може да се приеме, че необсъждането на актуалното състояние на договора, обуславя решаване на процесуалния въпрос в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Не е решен в противоречие с цитираната в изложението практиката на ВКС и не може да обоснове допускане на касация на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК и въпрос №2: „За задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, доводи и възражения на страните, поотделно и в тяхната взаимовръзка, без да преиначава свидетелските показания и да обсъжда избирателно само част от тях, като игнорира част, касаеща релевантни за спора факти?“. Въззивният състав е обсъдил всички представени от страните доказателства, които е приел за релевантни за правния спор – офертата на ответника, платежните документи по изпълнението на договора, показанията на свидетелите, кореспонденцията между страните, заключението на вещото лице по извършената счетоводна експертиза. Несъгласието на касатора с мотивите на решението относно приетата за установена от съда фактическа обстановка е относимо към правилността на обжалваното решение (неговата обоснованост), която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Меродавно в случая за липсата на основание за допускане на касационно обжалване е обстоятелството, че въззивният състав е изградил своите правни изводи на базата на обсъдените поотделно и в тяхната съвкупност доказателства по делото.

Въпрос №3: „ За задължението на съда да извърши преценка относно наличието на уговорено прекратително условия и сбъдването му по правилата на логиката, като съпостави поведението на страната и закономерния ход на събитията, отчитайки интереса на страните в предметната рамка на сключения договор?“ в случая няма характеристиката на значим въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като решаващите мотиви на въззивния съд са свързани именно с неговото заключение за липсата на уговорено прекратително условие за покупктаа на лабораторно оборудване като факт, прекратяващ действието на договора, както и за несбъдването на такова условие с оглед установената по делото осигурена възможност за финансиране на сделката чрез лизингова компания Отделно от това, въззивният състав, позовавайки се на посоченото от касатора решение №161/19.07.2018г. по т.д. №1561/2017г. на ВКС, ІІ т.о., е посочил, че преценява наличието или липсата на прекратително условие, респ. неговото сбъдване или не, в контекста на целените правни последици на договора и по правилата на логиката, съпоставяйки поведението на страните и закономерния ход на събитията.

На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът „Булкарго“ ООД следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 2 400лв. – заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС за процесуално представителство пред ВКС.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение,