Определение № 365 от 16.08.2022 г. на ВКС по т. д. № 1455/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на П. Н. Д. срещу определение № 274 от 11.04.2022 г. по в.ч.гр.д. № 142/2022 г. на Софийски апелативен съд. Ответниците по частната касационна жалба не са заявили становище. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Софийски апелативен съд е оставил без уважение частната жалба на Д. против определение №1503 от 21.12.2021г. по т.д. №1762/21г. на Софийски градски съд. За да постанови този резултат, въззивният съд е споделил крайния извод на първата инстанция, прекратила производството по предявените в обективно съединение искове по чл.29,ал.1 ЗТРРЮЛНЦ -за установяване по отношение на вписаното по партидата на 02.08.2021г. на „ Напоителни системи“ ЕАД заличаване на П. Д. като управител на клон Марица на дружеството и вписване на К. Х. Ч. за нов управител на същия клон, нищожност, недопустимост на вписаното обстоятелство и това, че е вписано несъществуващо обстоятелство.Съдът е мотивирал липса на правен интерес на ищеца от тези искове, като се е позовал на формирана практика на ВКС, според която, по предявен от трето лице иск по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ преценката за наличието на правен интерес е винаги конкретна и обусловена от засягане на съществуващи негови реални права и кумулативно – от възможността като последица при успешно провеждане на иска да се постигне целеното изменение в съществуващото правно положение.Съдът е посочил, че съобразно изложеното в исковата молба, това защитимо реално право на ищеца може да бъде изведено като правото да бъде управител на клона на дружеството, а реализирането му не почива на правна възможност. Такова право не е уредено в Закона за публичните предприятия, който е приложим в случая, с оглед правноорганизационната форма и собственика на имуществото на дружеството.Посочено е още, че твърденията на ищеца за нищожност на изявленията в акта на принципала / в случая действащ не като министър на земеделието, а като страна в мандатното правоотношение/, който е упражнил потестативното право да прекрати материалното правоотношение, не обуславят извод за наличие на правно защитим интерес от атакуване на вписването в търговския регистър, при положение, че закона не признава правото на ищеца да бъде неизменен управител на клона. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Страната е поддържала основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, като е посочила, че ако бъде преценено, че не е налице, то следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.Поставени са въпросите – „ Налице ли е правна възможност и допустим ли е иск предявен от лице извън кръга на дружеството да се позове на нищожност на взетото решение от едноличния собственик на капитала“2 / „ Допустим ли е установителен иск по чл.124 от ГПК за признаване съществуване на правоотношение с източник договор за управление между страните, в случай че спорните права на ищеца биха могли да бъдат защитени с осъдителен иск, но такъв не е предявен в производството по иска по чл.124 от ГПК.“, 3 / „Доколкото разпоредбата на чл.124,ал.1 ГПК повелява, че всеки може да предяви иск, за да установи съществуването на едно правно отношение, когато има интерес от това и когато твърди, че са нарушени негови права и законни интереси, достатъчно ли е за недопустимост на иска, ищецът да твърди, че цели защита чрез установителен иск свързана с наличието на спор“, 4/ „ Допустимо ли е вписване, постановено по искане на нелегитимирано в регистърното производство лице и кое лице има право да предяви иск с твърдения за недопустимост / нищожност на това вписване „ и 5 / „ Нищожно ли е по смисъла на чл.29 ЗТР вписването на подлежащи на вписване обстоятелства, извършено от длъжностното лице по регистрацията към Агенция по вписванията – Търговския регистър, направено след постановено от съда спиране на вписването по реда на чл.536 ГПК“. Страната буквално е възпроизвела оплакванията си от частната касационна жалба, определяйки ги като неправилност на изводите на състава.Посочени, като относими към това разбиране са и няколко съдебни акта на ВКС. Страната е посочила и това, че релевира няколко основания за неправилност на акта, като е посочила в тази връзка, че била налице и очевидна неправилност на същия. Разгледала е разбирането си за основанието „ очевидна неправилност“ и е направила кратки оплаквания за допуснати процесуални нарушения от състава, изразени в ограничено правото на защита, равенство на страните в процеса и достъпа до справедлив и безпристрастен съд. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за допускане на определението до касационно обжалване. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки касаторът е длъжен да постави правен въпрос, който е свързан с решаващите изводи на състава от значение за изхода по конкретното дело.С оглед приетата със задължителна тълкувателна практика дефинитивност на общото основание се налага извод, че касаторът не е поставил релевантен правен въпрос. Така първият поставен въпрос и четвъртия / с еднаква насоченост и съдържание/ са общи и необосновани като свързан с конкретен извод на въззивния съд. Доколкото касаят правната възможност трето лице, извън кръга на дружеството, да предяви иск по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ, то разрешението дадено от въззивният съд изцяло съответства както на цитираните актове на ВКС, така и на формираната практика на този съд, на която съставът изрично се е позовал, извеждайки кръга лица, активно легитимирани да предявят иска по чл.29 ЗТЛЛЮЛНЦ и установяване на техния правен интерес от дадените с нея разрешения. Въпросите на касатора, свързани с допустимост и основателност на предявен иск по чл.124 ГПК / 2 и 3/ -за установяване съществуването на правоотношение по договор за управление не са релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като възивният съд не се е произнасял по такива въпроси.Т.е. същите като неотносими към решаващите мотиви на състава не могат валидно да формират общо основание. Същото е относимо и към 5 въпрос, който освен, че не е изяснен, не е и свързан с предмета на произнасяне на въззивния съд. Липсата на поставен релевантен въпрос е достатъчна за да не бъде допуснато касационно обжалване по поддържаните основания по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Касаторът е посочил и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, което, според страната се изразява в лаконичното твърдение, че съдът бил нарушил основни принципи- като е ограничил правото на защита на ищеца, равенство на страните в процеса и достъпа до справедлив и безпристрастен съд. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на посоченото от страната основание, се налага извод, че същото не е установено. Страната само е маркирала твърдение за наличието му, без да изложи каквито и да било доводи относими към една от изброените предпоставки. Или с това изложение, касаторът не обосновава извод за наличие предпоставки по чл.280, ал.2 пр. 3-то ГПК. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение