Определение № 677 от 16.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2342/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Д. Т. от [населено място], чрез адвокат К. К. от Софийската адвокатска колегия, против решение № 751 от 25.05.2022 г., пост. по гр.д.№ 710/2022 г. на Софийския апелативен съд, г.о., 1 състав, с което е потвърдено решение № 266360 от 3.11.2021 г. по гр.д. № 13075/2020г на Софийски градски съд, І г. о., 12 състав. С първоинстанционното решение по иск с правно основание чл. 422 от ГПК, съдът е признал за установено, че в полза на ищеца Х. Г. Х. съществува вземане към жалбоподателката в размер на 32 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.06.19 г., произтичащо от запис на заповед от 29.03.18 г., за което Софийският районен съд, 75 състав е издал заповед за изпълнение и изпълнителен лист по гр.д.№ 37153/19 г.

В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, като постановено в нарушение на процесуалните правила и явно несправедливо. Твърди се, че по делото не е изготвен доклад по реда на чл. 146 от ГПК, с който съдът да определи кои обстоятелства се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест, като с определението за насрочване на делото от 20.01.2021 г. са дадени абстрактни указания за уточняване на доказателствените искания без конкретно посочване кои от тях са неясни. Посочено е, че съдът е допуснал процесуално нарушение, като е приел подадения от касаторката отговор на исковата молба, призовал е страните и е провел първото и единствено заседание по делото, без по него да е представено пълномощно за нейното процесуално представителство. Касаторката счита, че макар това да се дължи на неин пропуск, съдът е следвало служебно да следи за упълномощаването. Поддържа се, че не е налице валидно проведено първоинстанционно производство, доколкото по делото не е изготвен доклад, съдът не е разпределил доказателствена тежест и не е налице редовно упълномощаване на процесуалния представител на ответницата. Оспорено е становището на въззивния съд, че направените пред него доказателствени искания са преклудирани, с довода, че те са заявени още с отговора на исковата молба, но тъй като „практически по делото не е имало редовна първа инстанция, първото въззивно заседание е първо редовно заседание по делото“. Според касатора е неправилно и становището на въззивния съд за преклудиране на възражението за нищожност на записа на заповед, като се твърди, че такова е своевременно направено с отговора на исковата молба и последователно поддържано в първоинстанционното и въззивното производство. Твърди се, че въззивното решение е неправилно, поради постановяването му в нарушение на съдопроизводствените правила, по смисъла на чл. 281, ал. 3, предложение второ от ГПК, както и че същото е „явно несправедливо“, по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, са формулирани следните въпроси, които според касатора са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, а именно:

„1. Когато в първоинстанционното производство неправилно е бил даден ход на делото и същото е обявено за решаване, кое заседание по делото се явява първо по смисъла на ГПК - незаконосъобразното, проведено пред първата инстанция или първото редовно такова пред въззивния съд?;

2. В случай, че първоинстанционния съд е констатирал или е бил уведомен за пълна липса на представителна власт следва ли същия да даде ход на делото или следва да го остави без движение до отстраняване на нередовността?;

3. Когато не е изготвен доклад, а такъв се изготвя за пръв път едва във въззивното производство, и едва тогава се разпределя доказателствената тежест, могат ли страните да твърдят и искат нови доказателства, свързани с разпределената им доказателствена тежест?“.

Формулирано е искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, за неговата отмяна и за връщане на делото на въззивния съд, с указания за правилното приложение на процесуалните закони, алтернативно, за постановяване на решение по съществото на спора, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.

Ответникът по касация Х. Г. Х. оспорва касационната жалба. В отговора по чл. 287 от ГПК, подаден чрез пълномощника му адв. И. Й., от ПзАК, се твърди, че обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК, а оттам- не е и „явно несправедливо” по определението на жалбоподателката, тъй като не е налице порок, установим пряко и единствено от него, без анализ на действително осъществените от съда и страните процесуални действия и без съобразяване на събраните доказателства и тяхното съдържание, нито е постановено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или в противоречие с императивна такава, както и в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. Посочено е, че въпросите, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, не обосновават допускането на касационен контрол на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като не са налице предвидените в тази норма две кумулативни предпоставки. Наведен е довод, че тъй като формулираните от касаторката въпроси са предпоставени от преценката на конкретните данни по делото, техният отговор не е значим нито за точното прилагане на закона, нито за развитието на правото.

Направено е искане обжалваното решение да не бъде допускано до касационно обжалване, както и за присъждане на разноските, направени от ответника по касация по водене на делото пред настоящата инстанция.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

Софийският градски съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 415 и чл. 417, т. 10 от ГПК, предявен от Х. Г. Х. – поемател по запис на заповед, издаден на 29.03.2018 г. в негова полза от К. Д. Т., за установяване на вземането по него в размер на 32 000 лв., въз основа на който по гр.д.№ 37153/2019 г. Софийският районен съд е издал заповед за изпълнение от 23.08.2019 г., която е била своевременно оспорена от издателя на ефекта. С отговора на исковата молба, подаден чрез адв. К., ответницата е оспорила иска, и е направила възражение, че записът на заповед не е породил действие, тъй като е издаден с обезпечителна функция спрямо каузално правоотношение между същите страни, „което е приключило изцяло“, но без да посочи конкретните белези на това правоотношение. Инвокирано е и общо възражение за нищожност на записа на заповед, „по смисъла на чл. 26 и следв. от ЗЗД“, без да са изложени конкретни фактически обстоятелства, които могат да бъдат субсумирани под някоя от уредените в закона хипотези, както и такова по чл. 456, ал. 1 от ТЗ, за липсата на „някои от задължителните реквизити по чл. 555 от ТЗ“. Във връзка с тези възражения са формулирани доказателствени искания за допускане на един свидетел, „който да установи какви са каузалните отношения между ищеца и ответницата, довели до издаване на записа на заповед и как са приключили те“, както и на ответницата да бъде дадена възможност, най-късно в първото по делото заседание да представи писмени доказателства за установяване на каузалното правоотношение. С определение от 20.01.2021 г. първоинстанционният съд указал на ответницата в едномесечен срок да конкретизира доказателствените си искания за събиране на гласни и писмени доказателства, за което тя е била уведомена чрез адв. К. на 10.02.2021 г. С молба, докладвана в о.с.з. по делото на 7.10.2021 г. същият адвокат, като пълномощник на Т., е направил искане да не се дава ход на делото, поради негова ангажираност по друго делото, както и да щ бъде дадена възможност да представи писмено пълномощно на адв. К. за потвърждаване на представителната му власт и на извършените от него процесуални действия, както и да поиска по реда на чл. 192 от ГПК от трети неучастващи в производството по делото лица, представяне на писмени доказателства за установяване на каузалното правоотношение. Молбата е била оставена без уважение по съображения, че през значителния период между датата на насрочване на делото и тази на заседанието, в което е била докладвана, ищцата не е предприела никакви действия за организиране на защитата си по делото.

В подадената до Софийския апелативен съд, чрез адв. К. въззивна жалба, са инвокирани оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила, а именно, че самите указания дадени от него за конкретизиране на доказателствените искания не са конкретни, както и че на жалбоподателката не е била дадена възможност да представи писмено пълномощно на упълномощения от нея адвокат. Подновено е искането за събиране на доказателства за установяване на каузалното правоотношение, с обезпечителна функция по отношение на което се твърди, че е бил издаден процесният запис на заповед – допускане разпит на един свидетел и събиране на писмени доказателства по реда на чл. 192 от ГПК.

В определението си за насрочване на делото, във връзка с изложеното във въззивната жалба оплакване за неизготвен доклад, с позоваване на практиката на Върховния касационен съд, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 60212/2021 г. по гр.д. № 1892/2020 г. на IV г.о., въззивният съд не е дал указания за разпределение на доказателствената тежест по направеното с отговора на исковата молба възражение на ответницата за наличие на каузално правоотношение между страните, което записът на заповед обезпечава, по съображения, че то е общо и не подлежи на изследване, поради което не е станало предмет на делото. Със същите мотиви, в определението си от о.с.з. на 12.05.2022 г., съдът е оставил без уважение доказателствените искания на жалбоподателката, направени с въззивната жалба, включително и на релативното такова, основано на общо заявеното каузално правоотношение.

За да потвърди обжалваното пред го първоинстанционно решение, в решението си от 25.05.2022 г. въззивният съд е изложил съображения, че процесният запис на заповед, въз основа на който е издадена оспорената заповед за изпълнение, е съставен в предписаната от закона форма и съдържа всички съществени реквизити по чл. 535 от ТЗ. По отношение на възражението за нищожност на ефекта, направено с отговора на исковата молба, въззивният съд е приел, че поради неговия бланкетен характер не дължи произнасяне по него, а единствено по отношение на това дали записът на заповед е нищожен поради противоречие с императивни правни норми, както и по нищожност, изводима пряко от съдържанието му като едностранна сделка в хипотезите на заобикаляне на закона или нарушаване на добрите нрави. Посочил е, че доколкото в отговора на исковата молба ответницата не е навела конкретни твърдения за факти, при доказването на които да се направи извод за нищожност или унищожаемост на записа на заповед като правна сделка, следва да се приеме, че те са преклудирани и не могат да бъдат съобразени от съда, като правомощията на въззивната инстанция са ограничени до формите на нищожност, за които съдът следи служебно и за чието установяване не настъпва преклузия, каквито съдът не е установил. С позоваване на т. 17 от ТРОСГТК № 4/2013 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ВКС и формираната по реда на чл. 290 от ГПК практика на Върховния касационен съд, съдът е приел, че при общи възражения, каквито са направените по делото такива, съществуването на каузалното правоотношение не подлежи на изследване, тъй като редовният от външна страна запис на заповед, по който ищецът е поемател, а ответницата- издател е достатъчно основание и доказателство за съществуване на вземането.

При горните данни, Върховният касационен съд в настоящия си състав намира следното:

Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в решението му, но не и за неговата правилност, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В случая първият и вторият въпроси се отнасят до процесуално нарушение, допуснато от първоинстанционния, а не от въззивния съд, свързано със задължението му служебно да следи за наличието на надлежно учредена процесуална представителна власт, като предпоставка за упражняване правото на иск. В касационната жалба не са наведени доводи, че вследствие на това процесуално нарушение жалбоподателката е била лишена от възможността да направи надлежни доказателствени искания, доколкото поддържаните с въззивната жалба такива при условията на чл. 266, ал. 3 от ГПК са идентични с тези, направени с отговора на исковата молба и с допълнителната молба от 6.10.2021 г., представена след изтичане на определения от съда срок. Т. е. по същество не се касае за нови искания, които страната е била препятствана да направи, а до заявени пред първоинстанционния съд такива, по които той не се е произнесъл.

Третият въпрос за възможността на страните да поискат събирането на нови доказателства, свързани с разпределената им от въззивния съд доказателствена тежест, при неизготвен от първоинстанционния съд доклад, също не покрива общият селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а именно, даденият от въззивния съд отговор на този въпрос, да е обусловил изхода на спора по делото.

Във въззивната жалба, с позоваване на чл. 266, ал. 3 от ГПК, касаторката е подновила исканията си, заявени пред първата инстанция за събиране на доказателства „за установяване на каузалното правоотношение между страните и за неговото изпълнение“, а именно, разпит на един свидетел и задължаване, по реда на чл. 192 от ГПК на трети, неучастващи в производството по делото лица – „Д. Интернешънъл“ЕООД и „ВМА“- [населено място], да представят намиращи се у тях документи, относими към същото отношение.

Съгласно т. 1 от ТРОСГТК № 1/9.12.2013 год. по тълк.д. № 1/2013 г., пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, представлява нарушение на съдопроизводствените правила, което обаче не обуславя нито нищожност, нито недопустимост на първоинстанционното решение, тъй като докладването на делото по реда на чл. 146 ГПК не е на-сочено към обезпечаване на неговата валидност, нито е свързано с наличието на процесуалните предпоставки относно съществуването или надлежното упражняване на правото на иск, като за него въззивният съд не следи служебно, съобразно чл. 269, изр. второ от ГПК. Според същия тълкувателен акт, когато във въззивната жалба страната се позовава на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени оплакванията за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и със съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 от ГПК, а дължи единствено даване на указания до страните за възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които те са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 от ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В случая, направените с въззивната жалба доказателствени искания са относими единствено към твърдяното от ответницата каузално отношение, но въззивният съд ги е оставил без уважение не поради това, че са заявени за пръв път пред въззивната инстанция при липсата на предпоставките по чл. 266, ал. 3 от ГПК, а тъй като е приел, че релативното субективно възражение, основано на това правоотношение, с обезпечителна функция по отношение на което е издаден записът на заповед, не е надлежно въведено като предмет на делото, тъй като е бланкетно и неконкретизирано, което кореспондира на нормата на чл. 131, ал. 3 от ГПК, според която, в отговора на исковата молба ответникът е длъжен да посочи както доказателствата, така и конкретните обстоятелства, които ще доказва с тях, и да представи всички писмени доказателства, с които разполага. Ето защо, относим към процесуалните действия на въззивния съд по попълване на делото с доказателства не е формулираният от касаторката въпрос за правото на страната да поиска събиране на доказателства във въззивното производство, когато е била възпрепятствана да стори това, поради липсата на изготвен от първоинстанционния съд доклад с предписаното от нормата на чл. 146, ал. 1 от ГПК съдържание, а въпросът дали съдът следва да допусне събиране на доказателства, свързани с общо заявено, неконкретизирано възражение за наличие на каузално отношение, респ. дали такова възражение може да се приеме за надлежно въведено като предмет на делото, годен предмет на доказване. Отрицателният отговор на този въпрос, даден от въззивния съд е изцяло в съответствие с указанията, дадени в т. 17 от ТРОСГТК № 4/18.06.2014г. по тълк.д.№ 4/2013 г. на ВКС, според които каузалното правоотношение подлежи на изследване само при въведени от страните твърдения или възражения, основани на конкретно правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед, както и че съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения запис на заповед, респ. може да събира доказателства във връзка с тях, само при доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя страна е въведено по делото.

Поради липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, неоснователно е и бланкетното твърдение за допускане до касация на специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а именно обусловилият изхода на спора отговор на същия въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, които формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване.

Неоснователен е и доводът за очевидна неправилност на въззивното решение, определена от касаторката като явна несправедливост, но с изрично позоваване на чл. 280, ал. 2 от ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт по чл. 281, т. 3 от ГПК, като основание за достъп до касация, очевидната неправилност не е предпоставена от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и е налице при установимо от мотивите на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост, обусловили неговата неправилност. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен contra legem, когато законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или extra legem, при решаване на делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, както и при неговата необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност не е налице, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на Върховния касационен съд, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, както и при неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или темпоралното действие на правните норми, както и в хипотезите на необоснованост, поради неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, при които допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК. В касационната жалба не са изложени никакви доводи, от естество да обосноват извод за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, относими към някоя от примерно посочените, попадащи в предметния обхват на това основание.

По изложените съображения, обжалваното решение на Софийския градски съд не следва да бъде допуснато да касационно обжалване.

Предвид изхода на спора, на ответника по касация Х. Г. Х. следва да бъдат присъдени разноските за адвокатско възнаграждение, направени по водене на делото пред настоящата инстанция, с оглед доказателството за действителното му заплащане, обективирано в клаузата на т. ІІ от договора за правна помощ от 6.10.2022 г., с характер на разписка по чл. 77, ал. 1 от ЗЗД, съдържаща признание на неговия процесуален представител на това обстоятелство.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение