Определение № 50607 от 11.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2410/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от Т. А. Ж., действащ лично и със съгласието на своята майка М. Т. Х., чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 60 от 02.07.2021 г. по в.т.д. № 229/2021 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 260010 от 13.01.2021 г. по т.д. № 119/2020 г. на Окръжен съд – Варна. С първоинстанционното решение предявеният от Застрахователна компания „Лев Инс“ АД частичен иск по чл.274, ал.1, т.1 КЗ, отм., срещу Т. Ж., в качеството му на наследник на А. Т. Ж., починал на 03.04.2012 г., е уважен за сумата от 20 105.13 лв., представляваща изплатено застрахователно обезщетение на наследниците на С. С. Я., починал в резултат на ПТП по вина на А. Т. Ж., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба – 22.01.2020 г., до окончателното плащане на задължението. За разликата над 20 106.13 лв. до пълния размер на предявения частичен иск от 88 999.27 лв. /от общо 128 999.27 лв./ регресната претенция е отхвърлена с решението на окръжния съд, влязло в сила като необжалвано. В касационната жалба се релевират доводи, че въззивното решение е недопустимо, евентуално – неправилно, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Недопустимостта на въззивното решение се аргументира с твърдението, че производството се е развило въпреки липсата на положителна процесуална предпоставка – липса на правен интерес, тъй като не е налице накърнено материално право на ищцовото дружество. Касаторът излага и съображения, че производството е недопустимо и поради нередовност на исковата молба по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК. Счита за неправилно приетото от въззивния съд, че при настъпване на деликт, изразяващ се в ПТП, при който делинквентът загива, за последния възниква задължение за обезщетяване на пострадалите от същото ПТП лица, както и, че може да се наследява право или задължение, което не е възникнало към момента на откриване на наследството, защото по своята същност регресното право на застрахователя е със сложен фактически състав и се поражда едва след изплащане на застрахователно обезщетение на пострадалите съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 1, т. 1 от КЗ (отм.). Моли за обезсилване на въззивното решение, евентуално – за отмяната му и постановяване на решение по същество на спора, с което исковата претенция бъде отхвърлена. Към жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което са формулирани следните въпроси: 1. В кой момент възниква правото на регресно вземане на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ – в момента на плащане на застрахователното обезщетение от застрахователя на увредените лица или в друг момент; 2. Налице ли е тъждество между приложимите правни норми за застрахователя при обезщетение на увредени лица и реализиране на регресните му права; 3. Допустимо ли е да се наследява право или задължение, което не е възникнало към момента на откриване на наследството; 4. Допустимо ли е развитие на гражданско производство, в хода на което е допуснато съществено нарушение на процесуалния закон (чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК), а именно – нередовност на депозираната искова молба, изразяваща се в липса на конкретизиране и липса на изложение на обстоятелствата, на които се основава искът, както и липса на уточнение в какво се състои искането и 5. Следва ли застрахователят в хипотезата на иск по чл. 274, ал. 1, т. 1 от КЗ (отм.) да проведе пълно и главно доказване на факта на заплащането на увредените лица на претендираните суми, за да бъде уважена исковата му претенция. По всички от така поставените въпроси се поддържа основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обосновано със значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Освен по поставените въпроси, искането за допускане на касационното обжалване се поддържа и на самостоятелните основания по чл. 280, ал. 2, предл. второ и предл. трето ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Против касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, с ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник, в който се поддържат доводи за липса на сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на оплакванията в жалбата. Моли въззивното решение да бъде оставено в сила като правилно. Не е постъпил писмен отговор от Дирекция „Социално подпомагане“, [населено място]. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – Варна на първо място е изложил мотиви защо счита първоинстанционното решение за валидно и допустимо. В тази връзка е посочил, че с осъществяване на деликта – процесното ПТП на 03.04.2012 г., за делинквента е възникнало задължение за обезщетяване на претърпените от пострадалите от произшествието лица имуществени и неимуществени вреди, независимо от факта на неговата смърт. С настъпване на последната задължението преминава към неговите наследници по закон, в случая – сина му Т. А. Ж.. С оглед на това и установения по делото безспорен факт на приемане от последния на наследството на неговия баща по опис по реда на чл. 61 от ЗН, то същият се легитимира като негов наследник към момента на откриване на наследството, поради което е легитимиран да отговаря по предявения иск. Според въззивния съд, действително регресното право на застрахователя да иска възстановяване на заплатените суми в изпълнение на задълженията му по сключената застраховка „Гражданска отговорност“ възниква от момента на плащането, но задължението за обезщетяване на вредите е резултат и е функционално обусловено от отговорността на делинквента, възникнала в момента на осъществяване на деликта (ПТП). Съставът на въззивния съд не е споделил доводите на въззивника за нередовност на исковата молба, като е посочил, че към момента на подаване на исковата молба и след оставяне на производството по делото без движение, предявените искове не са били уточнени по размер, тъй като не са били посочени сумите, предмет на претенцията, но тези нередовности са отстранени с депозираната писмена молба с вх. № 270552 от 02.12.2020 г. и приложената към нея „Справка за размера на паричното вземане, предявено по т.д. № 119/2020 г. на ВОС“ (л. 241), в която изрично са посочени сумите, които ищецът е заплатил на всеки един от наследниците на С. С. Я., както и каква част от тях са предмет на предявените искове. По основателността на исковата претенция и след преценка на доказателствения материал по делото, решаващият състав на Апелативен съд – Варна е приел, че сумите, предмет на предявените претенции, са присъдени в полза на наследниците на С. Я. с влезли в сила съдебни решения, постановени при участието на ответника Т. Ж. като трето лице – помагач на ответника Застрахователна компания „Лев Инс“ АД. Постановените решения са задължителни за въззивника Т. Ж. по отношение дължимостта и размера на присъдените обезщетения. Въззивният съд, въз основа на представените платежни нареждания и заключението по проведената в първоинстанционното производство съдебно – счетоводна експертиза, е приел за установено по безспорен начин фактът на заплащане на наследниците на С. Я. на присъдените с решенията суми по сметка на съдебните изпълнители, които от своя страна са ги превели на правоимащите лица. С факта на заплащането им, за застрахователя е възникнало регресно право да иска възстановяване на заплатеното от делинквента, респ. неговите наследници по закон, предвид надлежно установения факт на управление на лекия автомобил от А. Ж. след употреба на алкохол. При тези мотиви, въззивният съдебен състав е приел, че общият размер на присъдените, заплатени и претендирани обезщетения за претърпени от наследниците на С. Я. неимуществени вреди за главници е 59 000 лв. Позовавайки се на разпоредбата на чл.60, ал.2 от Закона за наследството / вкл. и на задължителна практика на ВКС по приложението й/, съгласно която отговорността на наследника приел наследството по опис се ограничава до размера на полученото наследство, респ. до стойността, която се покрива от наследственото имущество, решаващият състав е заключил, че отговорността на ответника Т. Ж. е до размера на полученото от него имущество на стойност 20 105.13 лв. В мотивите към въззивното решение са обсъдени доводите и възраженията на страните относно обхвата на паричното вземане на застрахователя при реализиране на неговото регресно право срещу застрахования в хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 1 и чл. 227, т. 2 от КЗ (отм.), като са изложени подробни мотиви. Релевираното от ответника възражение за погасяване по давност на исковата претенция е отхвърлено. В тази връзка въззивната инстанция е изтъкнала, че правото на застрахователя, след изплащане на обезщетението по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за причинените имуществени и неимуществени вреди в хипотезите на чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.), да встъпи в правата на увредените лица до размера на платеното и разходите за определяне и изплащане на обезщетението, е регламентирано с разпоредбата на чл. 213 КЗ (отм.), като основание за встъпване в правата на увреденото лице срещу причинителя на вредата е изпълнението на законово регламентираното задължение на застрахователя за плащане на застрахователно обезщетение на третите увредени от ПТП лица. По отношение на приложимия давностен срок, решаващият състав се е позовал на задължителна практика - т. 14 от ППВС № 7/77 г., както и на постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС - по т.д. № 192/2009 г., II т.о., т.д. № 455/2009 г., II т.о., т.д. № 356/2008 г., I т.о., т.д. № 206/2010 г., II т.о., т.д. № 326/2010 г., II т.о. и др., в които е прието, че регресните суброгационни искове на застрахователя и Гаранционния фонд се погасяват с изтичане на общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, която започва да тече от момента, в който застрахователят, съответно Гаранционният фонд, изплати обезщетенията на правоимащите лица. Съдът е отчел, че най-ранното извършено плащане на наследник на пострадалия от произшествието С. Я. е на 17.11.2015 г., а исковете, предмет на разглеждане в настоящото производство, са предявени на 22.01.2020 г., поради което погасителната давност за вземанията не е изтекла. Настоящият касационен състав счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения: Оплакването за недопустимост на решението, преценявано в селективната фаза като вероятност за наличие на такъв порок, е неоснователно. Първият аргумент на касатора, а именно, че регресното право на застрахователя е възникнало в по-късен момент - след плащане на присъдените обезщетения за неимуществени вреди на наследниците на С. Я., а не към момента на откриване на наследството, е поддържан в хода на инстанционното разглеждане на материалноправния спор. Този аргумент, макар принципно да е възприет от решаващия състав, са изложени съображения за момента на възникване на деликтната отговорност на наследодателя на ответника и за функционалната обусловеност на отговорността на застрахователното дружество и съответно – на предявеното регресно право. От това произтича съотносимостта на горните доводи към правилността на изразеното от въззивния съд становище, а не към допустимостта на иска по чл.274, ал.1, т.1 КЗ, отм. Вторият аргумент на касатора – за нередовност на исковата молба, е в пълно несъответствие с извършените от първоинстанционния съд и от ищеца процесуални действия в проведеното производство по чл.129, ал.4, вр. ал.1 ГПК, които са надлежно преценени от въззивната инстанция. Касационно обжалване на атакуваното решение не може да се допусне и на поддържаното самостоятелно основание по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. Очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, като квалифицирана форма на неправилност, би била налице при превратно прилагане на закона, или при прилагане на отменена правна норма. Такъв порок би могъл да се констатира и при явна необоснованост на решението в резултат на грубо нарушаване на правилата на формалната логика. В случая, касаторът е обосновал искането си за достъп до касация на посоченото основание на доводи, съставляващи касационни оплаквания. Последните са неотносими към хипотезата на чл.280, ал.2, предл.трето ГПК, а от друга страна, те не попадат в обхвата на селективната фаза на касационното производство. Първият въпрос от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, въведен и като основание за вероятна недопустимост, което е преценено по-горе, не би могъл да се квалифицира като обуславящ за изхода на делото, съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В тази връзка, решаващият мотив на въззивния съд относно материалноправната легитимация на ответника е изведен от възникналото задължение за делинквента да обезщети вредите, претърпени от пострадалите от произшествието, както и от функционалната обусловеност на отговорността на застрахователя. Пряко свързан с този въпрос е и въпросът – допустимо ли е да се наследява право или задължение, което не е възникнало към момента на откриване на наследството. Този въпрос, освен, като необуславящ за изхода на делото, следва да се прецени и като относим към правилността на атакувания съдебен акт, с оглед поддържани в тази насока възражения от ответника по регресния иск, които не са възприети от въззивния съд. Вторият въпрос – налице ли е тъждество между приложимите правни норми за застрахователя при обезщетение на увредени лица и реализиране на регресните му права е неясен и неконкретизиран, а от друга страна, по него не е налице произнасяне в мотивите към въззивното решение. Процесуалноправният въпрос, свързан с допустимостта на исково производство по нередовна искова молба и допустимостта на постановен съдебен акт по искова молба, несъответстваща на изискванията по чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК, е принципно важен, но в случая е само абстрактен, несъответстващ на данните по делото за отстранени в хода на първоинстанционното производство нередовности на исковата молба. Последният въпрос – относно доказването на извършени от застрахователя плащания на присъдени обезщетения за неимуществени вреди на наследници на починал при произшествието пътник в управлявания от наследодателя на касатора лек автомобил, не удовлетворява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът обективира съдържащите се в касационната жалба оплаквания - за недоказаност на твърдяните от застрахователното дружество плащания в полза на наследници на С. Я.. Възражения в този смисъл са поддържани при инстанционното разглеждане на делото, но са отхвърлени изцяло, въз основа на писмените доказателства и категоричното заключение на ССЕ, прието в първоинстанционното производство. При формулирането на този въпрос не са съобразени тълкувателните указания за липсата на тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, дадени в цитираното по-горе ТР. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение