Решение № 613 от 29.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1636/2009 г.

Решение № 613 от 29.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1636/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Бойка Ташева Производството е по чл. 290 от ГПК, образувано по касационната жалба на адвокат Х. като процесуален представител на В. П. К. от С. и С. с идеална цел /С./ "К. " С. срещу въззивното решение на СГС от 25.V.2009 г. по в. гр. д. № 3125/2008 г. Касационно обжалване на решението е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК с определение № 575 от 27.V.2010 г. по въпроса "следва ли служителят да е положил усилия по престирането на труд, най-малкото като се е явявал на работа, които са осуетени от работодателя, за да се счете, че е налице фактическият състав на чл. 213, ал. 2 от КТ". Ответникът по касационната жалба Т. П. Ч. от С. е заел становище за нейната неоснователност. Претендира разноски. За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ съобрази следното: С атакуваното решение СГС по въззивна жалба само на ответниците е оставил в сила решението на СРС от 14.VII.2008 г. по гр. д. № 19241/2007 г. в обжалваните му части, с които С. "К. " и В. К. са осъдени на основание чл. 213, ал. 2 от КТ да заплатят солидарно на Т. Ч. 1456 лв. обезщетение за недопускане до работа за периода 06.VIII. - 01.Х.2007 г. Въззивният съд е приел, че с отправеното на 20.VII.2007 г. от В. К. като изпълнителен директор на ответното сдружение към ищеца устно изявление, че трудовият му договор, сключен на 18.I. 2007 г. с шестмесечен срок за изпитване в полза на работодателя, не се продължава, трудовото правоотношение не е прекратено с оглед предвидената в чл. 335, ал. 1 от КТ писмена форма за действителност на изявлението за прекратяване. С това устно изявление, както и с посочването в издадената в същия ден заповед № 23, връчена на ищеца на 01.Х.2007 г., че трудовото правоотношение се прекратява, считано от 21.VII.2007 г., работодателят е заявил, че не желае служителят да изпълнява трудовите си функции, поради което от него не може да се иска да се явява и той след 20.VII.2007 г. не се е явявал в офиса с цел да престира труда си. На 06.VIII.2007 г. отишъл там, за да си вземе заплатата за предходния месец, а с покана, връчена на 10.VIII.2907 г., е заявил желанието си за запазване на трудовия договор и да продължи да изпълнява задълженията си. Устното изявление, че трудовото правоотношение е прекратено, е форма на недопускане до работа, която се санкционира по чл. 213, ал. 2 от КТ. Практиката по въпроса по приложението на чл. 213, ал. 2 от КТ, обосновал допускането на касационно обжалване, е уеднаквена с вече постановени от ВКС решения по чл. 290 от ГПК. Според решения № 518/08.VII.2010 г. по гр. д. № 374/2009 г. IV ГО, № 298/28.IV.2010 г. по гр. д. № 3972/2008 г. IV ГО и № 245/28.VI.2010 г. по гр. д. № 1048/2009 г. IV ГО за ангажиране отговорността на работодателя /и на виновните длъжностни лица/ за незаконно недопускане на работа е напълно достатъчно работникът/служителят и един единствен път да е посетил предприятието и да е изявил готовност да престира труд по трудовото правоотношение, което разрешение настоящият състав на ВКС споделя напълно. Касационната жалба срещу въззивното решение съдържа оплаквания за необоснованост и неправилно приложение на материалния закон - касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложени са съображения за необоснованост на извода за наличие на първия елемент от фактическия състав на чл. 213, ал. 2 от КТ с оглед на данните по делото и поведението на ищеца, че последиците от отправеното до ищеца писмено изявление за прекратяване на трудовия договор със заповед № 18/20.VII.2007 г. следва да се считат настъпили преди изтичането на изпитателния срок с преустановяване действията му по изпълнение на трудовите задължения, че заповедта има констативен, а не конститутивен характер. Необоснован е и изводът за наличие на втория елемент от фактическия състав, тъй като не са извършени от работодателя фактически действия по недопускането на ищеца на работа. От свидетелските показания се установява, че той никога не е бил лишаван от достъп до офиса на С., нито са издавани заповеди, ограничаващи възможността да полага труд, неколкократните му посещения в офиса не са били с намерение да полага труд. Отправеното на 20.VII. 2007 г. предупреждение, че след края на изпитателния срок договорът му няма да бъде подновен, не е такова фактическо действие. Не са установени по делото положени от ищеца усилия за изпълнение на трудовия договор. Изводът, че нарушението на работодателя е извършено с отправяне на предупреждение, при което не било необходимо ищецът да продължи да полага усилия за престиране на труд, е в противоречие с чл. 127 от КТ, тъй като работодателя не е задължен да полага усилия служителят да бъде доведен до работното си място. Изводът е в противоречие с принципа, че никой не може да черпи права от собственото си виновно поведение, и санкционира упражняването от работодателя на субективното си право да прекрати договора в рамките на срока за изпитване. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове. Атакуваното въззивно решение е правилно. Несъмнено установено е от показанията на св. О., че на 20.VII.2007 г. на ищеца е отправено устно изявление, че трудовия му договор се прекратява /няма данни по делото тогава той да е бил само предупреден, че след изтичането на изпитателния срок договорът няма да бъде продължен, в какъвто смисъл са твърденията на касатора/. В това изявление имплицитно се съдържа и забрана ищецът да продължи да осъществява възложените му трудови функции. Тъй като с изявлението, макар и отправено преди изтичането на уговорения в полза на работодателя изпитателен срок, не е постигнато целеното правно действие - прекратяването на трудовия договор - с оглед предвидената изрично с чл. 335, ал. 1 от КТ задължителна писмена форма за това, договорът е продължил да съществува до момента на връчването на ищеца на уволнителния акт - заповед № 18/20.VII.2007 г., който по силата на посочената разпоредба има конститутивен, а не констативен характер. При това положение изявлението за прекратяване е проявна форма на недопускане, тъй като препятства изпълнението на трудовите функции от момента на осъществяването му, както правилно е приел въззивният съд. Че такава е била целта на работодателя, е видно от издадената от него в същия ден заповед. От този момент и с оглед продължилото съществуване на трудовото правоотношение на работодателя е било задължението при заявеното от служителя искане да продължи да престира труд /в което при установените обстоятелства се изразява възможното и достатъчно положено от него усилие в тази насока/ да отправи до него изявление за съгласието си за това или валидно такова за прекратяване на трудовия договор. Обстоятелството, че ищецът не е бил лишаван от достъп до офиса на С. и че не са издавани от работодателя изрични заповеди, ограничаващи възможността да полага труд, не обуславят извод за липса на недопускане. По изложените съображения се налага извод, че атакуваното решение не страда от релевираните в касационната жалба пороци, поради което и на основание чл. 293, ал. 1 от ГПК то следва да бъде оставено в сила. С оглед този извод и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 150 лв. разноски за настоящата инстанция. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,