Определение № 455 от 09.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2751/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на А. И. М. и Г. Е. Д., „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД и „Бългериън ритейл сървисиз“ АД срещу решение № 546/17.06.2019 г. по в. т. д. № 385/2019 г. на Окръжен съд Варна, с което е отменено решение № 4109/16.10.2018 г. по гр. д. № 9390/2017 г. на Районен съд Варна и са уважени предявените от А. И. М. и Г. Е. Д. срещу „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД искове за прогласяване нищожност поради противоречие със закона на клаузи от договор за кредит № HL41007/14.07.2008 г., както и предявени срещу „Бългериън ритейл сървисиз“ АД искове за осъждане на дружеството на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД да заплати на ищците сума в размер на 6 414, 10 лв., отхвърлени са предявените от ищците искове за установяване недействителност поради противоречие със закона на уговорките в чл. 3 и чл. 12 от договор за кредит № HL41007/14.07.2008 г., сключен с „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, както и на уговорките в чл. IV, V от Допълнително споразумение с дата 10.12.2009 г., чл. 5 и 6 от Допълнителни споразумения с дати 28.07.2010 г., 29.09.2011 г., 16.05.2012 г., 30.07.2013 г., 31.03.2014 г., 05.11.2014 г., сключени с „Бългериън ритейл сървисиз“ АД.

С подадената от А. И. М. и Г. Е. Д. касационна жалба се атакува въззивното решение в частта, с която е отменено решението на Районен съд Варна и са отхвърлени предявените от касаторите срещу „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД и „Бългериън ритейл сървисиз“ АД искове за прогласяване нищожност поради противоречие със закона на чл. 3 и чл. 12 от договор за кредит № HL41007/14.07.2008 г., сключен с „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, чл. IV, V от Допълнително споразумение с дата 10.12.2009 г., чл. 5 и 6 от Допълнителни споразумения с дати 28.07.2010 г., 29.09.2011 г., 16.05.2012 г., 30.07.2013 г., 31.03.2014 г., 05.11.2014 г., сключени с „Бългериън ритейл сървисиз“ АД. В жалбата се излагат твърдения, че са налице отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практика на ВКС, както и, че същото следва да бъде допуснато до касация с цел развитие на правото. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на съда:

1. „Приложимо ли е изключението на чл. 144, ал. 1, т. 3 от ЗЗП в случаите, когато в договора за кредит не е уговорен механизъм за определяне и промяна на приложимия лихвен процент?“

2. „Нищожно ли е допълнително споразумение, подписано въз основа на нищожни клаузи съобразно чл. 366 ЗЗД?“

По първия въпрос се обосновава произнасяне на въззивния съд в отклонение от практика на ВКС, обективирана в решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на III ГО, решение № 95/2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на II ТО, решение № 205/2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на I ТО, решение № 165/2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. на I ТО, решение № 77/2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на III ГО. Вторият въпрос е мотивиран с противоречие на разрешението, дадено с решение № 144/2017 г. по т. д. № 2155/2016 г. на II ТО.

От касаторите е формулирано искане за постановяване на акт, с който въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено в обжалваната част. Претендира се присъждане на разноски.

От ответниците по касация „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД и „Бългериън ритейл сървисиз“ АД е депозиран отговор, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Релевират се доводи относно липсата на предпоставки за допускане на въззивното решение до касация в атакуваната от касаторите ищци част.

С подадената от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД и „Бългериън ритейл сървисиз“ АД жалба се атакува решението на Окръжен съд Варна в частта, с която е отменено решението на Районен съд Варна и са уважени претенциите на А. И. М. и Г. Е. Д. за прогласяване нищожност на клаузи от договор за кредит № HL41007/14.07.2008 г., сключен с „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, както и уважена претенцията на А. И. М. и Г. Е. Д. срещу „Бългериън ритейл сървисиз“ АД за заплащане на сума в размер 6 414, 10 лв. – недължимо платена и представляваща разлика между стойността на действително заплатените суми в лева по фиксинга на БНБ за швейцарски франк в деня на плащането на всяка вноска и стойността на вноските по фиксинга на БНБ за швейцарски франк в деня на усвояване на кредита за периода 06.07.2012 г. – 22.10.2014 г. Излагат се твърдения, че в атакуваната част решението на въззивния съд е постановено в противоречие с материалния закон – чл. 144 – 146 от Закона за потребителския договор, същото е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както е и необосновано. Направено е позоваване на постановени от Съда на ЕС решения.

В изложението са формулирани следните въпроси, които според касаторите ответници са обусловили решаващите изводи на съда:

1. „При постановяване на въззивното решение и във връзка с твърденията и доводите на всяка от страните длъжен ли е съдът да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност и пълнота и взаимна връзка като изложи конкретни съображения защо кредитира едни доказателства, а други приема за недостоверни?“

2. „Когато договор за ипотечен кредит е сключен в чуждестранна валута с посочена равностойност в национална валута и когато в този договор е предвидено, че потребителят кредитополучател следва да погасява месечните анюитетни вноски в същата чуждестранна валута тези валутни уговорки /относно валутата на кредита и валутата на месечните погасителни вноски/ съставляват ли част от същественото съдържание на кредитния договор?“

3. „Ясна и разбираема ли е договорната клауза в договор за ипотечен банков кредит, сключен в чуждестранна валута, която съставлява част от основното съдържание на договора, и с която страните са се разбрали, че кредитът се предоставя в определена чужда валута като стойността на кредита е посочена в националната валута, а точният му размер в чуждата валута се определя в деня на усвояване на кредита?“

4. „Към кой момент следва да се следва да се преценява дали дадена договорна клауза създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договор за ипотечен банков кредит, сключен в чуждестранна валута, съгласно който потребителят може да избере да набави необходимото количество чуждестранна валута за погасяване на кредита както от кредитополучателя по договора – банката, така и от трето лице?“

5. „При договор за банков кредит в чуждестранна валута за сметка на коя страна е валутния риск при понижаване на курса на чуждестранната валута спрямо лева/евро, ако в договора за кредит е уговорено, че кредитополучателят поема целия валутен риск при повишаване на курса на чуждестранната валута, но не е изрично записано, че кредитодателят поема риска при понижаване на курса? Означава ли това, че целият валутен риск /като при повишаване, така и при понижаване на швейцарския франк спрямо евро/лева/ се поема от кредитополучателя?“

Сочи се, че първият въпрос е постановен в противоречие с практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 1/1985 г., решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г. на III ГО, решение № 138/2011 г. по гр. д. № 1056/2010 г. на II ГО. По въпроси от втори до четвърти се твърди противоречие с решение № 77/2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на III ГО, ТР № 4/2015 г. по т. д. № 4/2014 г. на ОСГТК, както и решения и определения на СЕС по следните дела: С - 186/16, С – 119/2017 г., С – 26/2013 г., С – 76/2010 г. По пети въпрос се обосновава достъп до касация с цел точно прилагане на закона и развитие на правото. Релевира се довод за очевидна неправилност на решението, тъй като съдът не е съобразил изводите си за неяснота на клаузите от договора с индивидуалните особености на кредитополучателя /образование, професия и др./

Формулирано е искане решението на Окръжен съд Варна да бъде допуснато до касация и отменено, а вместо него постановено друго по същество, с което предявените искове срещу касаторите ответници бъдат отхвърлени.

Към касационната жалба е приложено искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейските общности по следните шест въпроса:

1. „Трябва ли чл. 4, § 2 от Директива 93/13 да се тълкува в смисъл, че изискването за „ясен и разбираем език“ е спазено при договорна клауза като тази по чл. 1, ал. 1 от договор за кредит в основното производство, която съставлява част от основното съдържание на Договора, и с която страните са се разбрали, че кредитът се предоставя в определена чужда валута; стойността на кредита е посочена в национална валута, а точният му размер в чужда валута се определя в деня на усвояване на кредита?“

2. „Трябва ли чл. 4, § 2 от Директива 93/13 да се тълкува в смисъл, че изискването за „ясен и разбираем език“ е спазено при договорна клауза като тази по чл. 6, ал. 2, изречение първо от Договора за кредит в основното производство, която съставлява част от основното съдържание на Договора, и с която страните са се разбрали, че валутният кредит се връща във валутата, в която кредитът е бил усвоен?“

3. „Трябва ли чл. 4, § 2 от Директива 93/13 да се тълкува в смисъл, че изискването за „ясен и разбираем език“ е спазено при договорна клауза като тази по чл. 6, ал. 2, изречение второ от Договора за кредит в основното производство, която не е част от основното съдържание на договора за кредит, но е свързана със съпътстващи кредита действия на потребителя да си осигури нужната за връщане на кредита валута и която посочва една от алтернативните възможности кредитополучателят да си осигури сумата в уговорената валута по месечната вноска за връщане на кредита?“

4. „Трябва ли чл. 4, § 2 от Директива 93/13 да се тълкува в смисъл, че изискването за „ясен и разбираем език“ е спазено при договорна клауза като тази на чл. 23, ал. 1 от Договора за кредит в основното производство, която предупреждава кредитополучателя за съществуващия валутен риск от сключване на банков кредит в чуждестранна валута, като изрично посочва само неблагоприятните за потребителя евентуални последици при увеличаване на курса на чуждата валута към националната валута/евро, а същата клауза не посочва неблагоприятните последици за банката при понижение на курса, тъй като те не носят риск за кредитополучателя, а само за банката?“

5. „Трябва ли чл. 3, § 1 от Директива 93/13 да се тълкува в смисъл, че ако клауза от договора за валутен кредит посочва риска за потребителя при повишаване на курса на чуждата валута, но без да посочи и риска за банката при понижаване курса на чуждата валута, такава клауза създава в ущърб на потребителя значителна неравноправност между правата и задълженията, произтичащи от договора?“

6. „Трябва ли чл. 3, § 1 от Директива 93/13 да се тълкува в смисъл, че при договор за валутен кредит, за да е добросъвестна при сключване на договора, финансовата институция, отпуснала кредита в чуждестранната валута, е винаги в състояние и трябва към момента на сключване на договора за кредит да предвиди във всеки момент от началото до края на срока на договора всички възможни промени на обменния курс между валутата на кредита и националната валута до края на срока на договора?“

Не е подаден отговор от ответниците А. И. М. и Г. Е. Д. по касационната жалба на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД и „Бългериън ритейл сървисиз“ АД.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационните жалби са подадени от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговарят на изискванията за редовност, поради което същите се явяват процесуално допустими.

За да постанови въззивното решение, Окръжен съд Варна е приел, че не са спорни между страните установените от първоинстанционния съд факти относно сключване на договор за банков кредит с цел закупуване на недвижим имот от страна на ищците № HL41007/14.07.2008 г., по силата на който „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД е предоставила кредитен лимит в размер на 271 732 швейцарски франка по курс купува на швейцарския франк към лева/евро на банката в деня на усвояване на кредита. Възприемайки заключението на приетата съдебно – счетоводна експертиза, въззивният съд е достигнал до извод, че увеличението на базисния лихвен процент е осъществено при наличие на обективни предпоставки, а повишаването на годишния лихвен процент се дължи на договаряната с допълнителните споразумения по - висока надбавка. Тъй като последните са сключени при липса на общи условия и включват възможност за индивидуално облекчено погасяване при определени, зависещи от действията на кредитополучателя предпоставки, съдът е приел, че клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 12 от основния договор, както и клаузите на чл. 4, чл. 5 и чл. 6 от допълнителните споразумения са резултат на индивидуално договаряне. Поради счетената липса на значително завишаване на окончателно определената цена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, е приел, че сочените клаузи не са неравноправни и е отхвърлил предявените искове. Останалите, атакувани от ищците, договорни клаузи съдът е счел за неравноправни, с оглед възприетото тяхно качество на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. От съда е направен извод, че с атакуваните клаузи е предвиден механизъм за двойно превалутиране, тъй като ползването на отпуснатата в швейцарска валута сума е под условие задължителното „служебно“ превалутиране в лева, а от друга страна, сметката за обслужване на кредита, е блокирана и използването й е договорено чрез задължително превалутиране при внасяне във валута, различна от франкове /в договора е предвидена възможност за погасяване в лева и евро/, като същевременно липсва уговорка по отношение на валутните курсове. Анализирал е и обстоятелството, че от събраните доказателства не се установява потребителите ищци да са били уведомени, че избраният продукт е изгоден не по принцип, а само доколкото и докато курсът на швейцарския франк не се променя. Подобен валутен риск представлява основание за повишаване на общите разходи по кредита, които подлежат на предварително оповестяване по чл. 58, ал. 1, т. 1 от ЗКИ. Приел е, че договарянето на валутно обвързано кредитиране не може да се приеме за индивидуално, следователно клаузите се явяват неравноправни. Отчел е указанията по тълкуване на Директива № 93/13 за съдържанието на националното ни право, в случая относимо към нормата на чл. 143 от ЗЗП, чиито фактически състави не са изчерпателно изброени, както и практика на СЕС по сходни казуси - решения по дела С - 26/13, С - 143/13, С - 415/11, С - 186/16, С - 119/17, С - 618/10.

По касационната жалба на А. И. М. и Г. Е. Д.:

И двата въпроса, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, отговарят на основния селективен критерий за достъп до касация - да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и да са част от предмета на спора. Налице е и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - разрешението на въззивния съд да е в отклонение от формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС – сочените от касатора решения, както и служебно известните на съда решение № 384/2019 г. по т. д. № 2520/2016 г. на II ТО, решение № 314/2019 г. по т. д. № 1766/2016 г. на II ТО, решение № 51/2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на II ТО, решение № 9/2020 г. по т. д. № 62/2019 г. на I ТО, решение № 67/2019 г. по т. д. № 1392/2018 г., решение № 146/2017 г. по т. д. № 2615/2016 г. на I ТО, решение № 30/2020 г. по т. д. № 739/2019 г. При извършената от Окръжен съд Варна преценка относно неравноправния характер на атакуваните от ищците клаузи от договора и допълнителните споразумения е процедирано в отклонение от възприетите с цитираните съдебни актове разрешения. Ето защо, следва да бъде допуснат касационен контрол на въззивното решение по искане на А. И. М. и Г. Е. Д. за проверка на неговата законосъобразност в атакуваната от тях част.

По касационната жалба на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД и „Бългериън ритейл сървисиз“ АД:

С оглед тежестта на релевирания порок – очевидна неправилност – първо следва да бъде обсъдено това основание за достъп до касация. Консолидирана е съдебната практика, че тази квалифицирана форма на неправилност е налице, когато решението страда от толкова съществен порок, че същият може да бъде констатиран без да се налага извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /съответствие с материалния или процесуалния закон, както и обоснованост/. Такива са нарушенията при подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, при приложение на закона в неговия обратен смисъл или при драстично нарушение на правилата на формалната логика. В процесната хипотеза не се установява наличие на сочения селективен критерий за достъп до касационен контрол – чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, а и наличието му е мотивирано с извършени от въззивната инстанция нарушения на съдопроизводствените правила, които попълват хипотезиса на чл. 281 ГПК и следва да бъдат отнесени към касационните основания за обжалване, приложими при разглеждане на жалбата по същество.

По изведения процесуален въпрос настоящият състав на съда счита, че не е налице обоснованото от касаторите отклонение от задължителна практика на ВС и формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС. Безпротиворечиво се приема от различни състави на ВКС, че въззивната инстанция има задължението да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото в тяхната съвкупност, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. В случая съставът на Окръжен съд Варна не се е отклонил от изведените разрешения в цитираната от касаторите практика и не е игнорирал задълженията си по чл. 12, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235 ГПК, нито е отрекъл съществуването им. Доколко изводите на съда съвпадат с позицията на касаторите ответници по делото е въпрос, който касае правилността на решението, а тя не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК – т. 1 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Вторият формулиран от касаторите ответници въпрос не удовлетворява основният селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 на ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. В мотивите на атакуваното решение съдът не е обсъждал въпроса кои клаузи от процесния договор за банков кредит са част от същественото му съдържание. Трети и четвърти въпроси по съществото си представляват изразено несъгласие с крайните изводи на съда за неравноправния характер на валутните клаузи от договора и са искане за проверка по същество на делото, съответно постановяване на друг краен резултат. Наред с това, не е налице твърдяното от касаторите противоречие с практика на ВКС и СЕС. Точно обратното, изводите на въззивната инстанция са в пълно съгласие с разрешенията, дадени от ВКС в служебно известните на състава решение № 314/2019 г. по т. д. № 1766/2016 г. на II ТО, решение № 295/2019 г. по т. д. № 3539/2015 г. на II ТО, решение № 294/2019 г. по т. д. № 1599/2017 г., решение № 384/2019 г. по т. д. № 2520/2016 г. на II ТО. Последните са постановени в съгласие с практиката на СЕС, цитирана от касаторите ответници: решения по дела С - 186/16, С – 119/2017 г., С – 26/2013 г., С – 76/2010 г. Необходимо е да се отбележи и, че посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решения касаят различни от релевираните по основния спор материално - правни въпроси, поради което тази съдебна практика се явява ирелевантна. Петият въпрос също, както и вторият, е зададен хипотетично, доколкото не кореспондира с разгледаните във въззивното решение факти. По въпроса върху кого лежи валутният риск при понижение курса на швейцарския франк спрямо евро/лева не са изложени правни изводи от решаващия съд, съответно този въпрос не е обусловил крайния изход на правния спор. Поради неудовлетворяване на главния селективен критерий за достъп до касация безпредметно се явява обсъждане на сочения допълнителен такъв по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК относно пети въпрос.

По искането за отправяне на преюдициално запитване:

Настоящият състав намира, че касаторите ответници не са обосновали необходимост от достъп до касационен контрол по подадената от тях жалба. С оглед на този извод, следва да се посочи, че неоснователно се явява и искането им за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕО. Такова може да бъде осъществено, но само доколкото същото касае въпроси относно производството по чл. 288 ГПК, чийто предмет е селекция на касационните жалби. Разпоредбата на чл. 628 ГПК обосновава компетентност на националния съд да отправи запитване съм Съда на ЕО, когато тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС е от значение за правилното решаване на делото. Тъй като искането на касаторите за преюдициално заключение е по въпроси, касаещи съществото на спора, а няма основание те да бъде разгледани от ВКС, предвид липсата на главната предпоставка за допускане на атакуваното въззивно решение до касационен контрол, то и запитването до Съда на ЕО би било безпредметно.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК и чл. 629 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС