Определение № 95 от 13.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2033/2024 г.

Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адвокат Г. Г., като пълномощник на „Зита Ко“ ООД, гр. Ямбол, срещу въззивно решение № 36 от 06.03.2024 г. по в. гр. д. № 278/2023 г. на Ямболския окръжен съд, с което е отменено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените срещу касатора искове с правно основание чл. 108 ЗС в осъдителната им част за предаване владението върху процесните имоти, находящи се в землището на [населено място], [община], като вместо него е постановено ново по същество, с което „Зита Ко“ ООД е осъдено да предаде владението върху същите. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и към нея има приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което е допустима. Ответниците по касация, са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който са изразили становище, че не следва да се допуска касационно обжалване. При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта за установяване правото на собственост по отношение на ответника върху 21/40 ид. ч. от земеделски земи, находящи се в землището на [населено място], [община], представляващи 52,50 % от всички 199,953 дка. Първоинстанционният съд е отхвърлил претенцията на ищците за предаване владението върху процесните имоти, като е приел, че не е доказано упражняването на фактическа власт от ответника, доколкото не са събрани доказателства за реалното им обработване от дружеството. Изложил е и съображения, че през 2021 г. е сключен договор за аренда с друго дружество, което не е уведомило ищците, че не може да ползва земите и е заплащало рента за ползването им. По делото е установено, че на 18.04.2016 г. е сключен договор за аренда от съсобственици на процесните земеделски земи, които притежават по-малко от 50 % от общия земеделски имот, и ответното дружество за срок от 15 години, считано от стопанската 2018/2019 год., на земя с обща площ 199,953 дка. На 01.10.2021 г. е сключен договор за аренда с „ДВ осем“ ЕООД, от ищците, които притежават повече от 50 % от общия земеделски имот, за 13 стопански години. Въззивният съд е обсъдил относимите за спора писмени доказателства, събрани във въззивното производство, от които се установява, че ответното дружество е заявило процесните имоти за ползване през стопанската 2023/2024 год., както и за подпомагане за ползване, като незаявени са останали два от имотите, които не са отговаряли на условията за подпомагане. За предходните стопански години също са представени писмени доказателства, от които е видно, че поради дублиране на заявените за обработване 12 от процесните 13 имота /без този с идентификатор ***/ от ответното дружество и от „ДВ осем“ ЕООД, те са изключени от доброволните споразумения за стопанските години от 2018/2019 год. до 2021/2022 год., както и за стопанската 2023/2024 год., като са оставени за ползване в реални граници. Ответното дружество е подало заявление до ОС „Земеделие“, че не желае да участва в масиви за ползване по чл. 37в, ал. 1 ЗСПЗЗЗ в землището на [населено място] за стопанската 2021/2022 год. за общо 29 имота, между които 12 от процесните имоти. От показанията на свидетелката Д. /управител на „ДВ - осем“ ЕООД/ се установява, че дружеството заплаща рента на ищците. В обжалваното въззивно решение са изложени решаващи изводи, че ответникът полза процесните земи въз основа на непротивопоставим на ищците договор. Въз основа на постановките на тълкувателно решение № 2/20.07.2017 г. по тълк. д. № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС по отношение спецификите на договора за аренда, е посочил, че фактическата власт не се изразява (единствено и непременно) в ползването, обработването на земеделските земи. Последното е резултат от редица правни и фактически действия, регламентирани от специални норми на ЗСПЗЗ /например чл. 37б, ал. 3 предвижда, че ползвателите могат да подадат в общинската служба по земеделие заявление за участие в споразумение по чл. 37в за създаване на масиви за ползване/. Въз основа на това споразумение се осъществява и подпомагане на земеделските производители. В случая и двамата арендатори са предприели действия за ползване на земите по този начин- чрез създаване на масиви по споразумение. Така предпочетеният от тях начин на ползване не се е осъществил единствено поради дублиране на имотите. При неосъществяване на комасирано ползване на земите ответникът има възможност да ги ползва в реални граници. Земеделският производител би могъл и да не осъществи обработка на земята, а да я остави като угар, но това не означава, че няма достъп до нея. Според справките от ДФ „Земеделие“ през последната стопанска година ответникът е заявил процесните земи за подпомагане. Посочено е, че доводите на ответника, свързани с липсата на основание за предаване владението на имотите изцяло, са неоснователни. Съсобственик на недвижим имот има право да ревандикира целия имот от всяко трето на съсобствеността лице, което го владее без правно основание, което произтича от правото му да си служи сам с общата вещ. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси: 1. Може ли съсобственици да ревандикират целите имоти от трето лице – арендатор, който се позовава на валидно правно основание – договор за аренда, сключен при действието на чл. 3, ал. 3 /ред., ДВ, бр. 61 от 5.08.2016 г./ с минотарен собственик, или правата им се простират само до притежаваните идеални части от имотите; 2. Получаването на рента от част от ищците, платена от касатора, представлява ли изрично или мълчаливо приемане на сключения договор за аренда; 3. Задължен ли е въззивният съд да даде вярната правна квалификация на предявения иск и обвързаността му от посочената от ищците такава, както и за задължението му в мотивите на решението да обсъди всички обстоятелства относно правнорелевантните факти и по материалноправния въпрос за приложението на правилата досежно ревандикационен иск, който изисква установяване: че ищците са титуляри на правото; фактическата власт се упражнява от ответника; без наличието на правно основание за това; 4. Следва ли да има общо решение на собствениците на вещта, притежаващи повече от половината от нея; какво трябва да бъде съдържанието му предвид нормата на чл. 32, ал. 1 ЗС. Твърди се противоречие с решение № 14/20.03.2015 г. по гр. д. № 5426/2014 г. на ВКС, второ г. о. и решение № 12/01.03.2018 г. по гр. д. № 1251/2017 г. на ВКС, второ г. о. Не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Първият въпрос е намерил разрешение в обжалвания съдебен акт, което е изцяло в съответствие с трайната съдебна практика. В същата, обективирана в решение № 119/08.10.2018 г. по гр. д. № 4819/2017 г. на ВКС, І г. о., решение № 28/09.03.2021 г. по гр. д. № 2623/2020 г. на ВКС, І г. о., решение № 174/19.02.2018 г. по гр. д. № 4982/2016 г. на ВКС, І г. о., решение № 179/08.06.2013 г. по гр. д. № 1241/2011 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 392/21.06.2024 г. по гр. д. № 1259/2023 г. на ВКС, ІІ г. о., се приема, че съсобственик на недвижим имот може да ревандикира целия имот от всяко трето за съсобствеността лице, което го владее без правно основание; касае се за действие на обикновено управление, което може да бъде предприето от всеки съсобственик за защита на общата вещ. Съсобствеността дава право на съсобственика да упражнява фактическа власт върху цялата обща вещ /чл. 31 ЗС/, при съобразяване със същото право на останалите съсобственици. Това означава, че ограничаването на правомощието владение е в рамките на вътрешните отношения между съсобствениците. Когато ревандикационната претенция е насочена към трето за съсобствеността лице, то съсобственикът може да отстрани напълно от общата вещ такова лице, което владее без правно основание. Обуславящите изхода на делото материалноправни въпроси са разрешени в съответствие с установената и непротиворечива практика на ВКС /решение № 115/21.11.2017 г. по гр. д. № 997/2017 г. на второ г. о., решение № 12 от 01.03.2018 г. по гр. д. № 1251 от 2017 г. на второ г. о., решение № 73 от 08.12.2020 г. по гр. д. № 2929/2019 г. на второ г., решение № 50237/10.01.2023 г. по гр. д. № 3443/2021 г. на четвърто г. о. и решение № 77/06.02.2024 г. по гр. д. № 2015/2023 г. на четвърто г. о./. В цитираните съдебни актове е даден отговор на въпроса за действието на договора за аренда, сключен от съсобственик, който не притежава повече от половината идеални части от съсобствения имот, по отношение на останалите съсобственици. Посочено е, че договор за аренда, сключен от съсобственик, който не притежава повече от 50 % от общия земеделски имот, е непротивопоставим на останалите съсобственици, освен ако същите са го приели изрично или мълчаливо /например получавайки припадащата се на дела им част от арендните плащания/. Прието е, че когато договорите за аренда са били сключени от съсобственици с различни по обем права в съсобствеността, следва да се отдаде превес на този арендатор, сключил договор за аренда със съсобствениците, притежаващи повече от 50 % в съсобствеността, като проявление на общото правило на чл. 32, ал. 1 ЗС, според което общата вещ се управлява от мнозинството от съсобствениците съобразно притежаваните от тях дялове в общността. Следователно, дори когато договорът за аренда, сключен със съсобственик с по-малко от 50% идеални части, е вписан, същият не е противопоставим, както на последващ арендатор, така и на наемател, на когото мнозинството от съсобствениците са предоставили облигационното право на ползване върху имота. Именно в съответствие с възприетото в тази практика е направен извод за непротивопоставимост на ищците на договора за аренда, сключен с ответника. Действително, получаването на арендно плащане сочи на неговото приемане, но от фактите по делото не се установяване получаване на рента от ответника, а от „ДВ осем“ ЕООД, с което ищците са сключили договор за аренда. Представените във въззивното производство пощенски записи, които са обсъдени в обжалваното решение, не доказват получаването на парични суми от ищците. Поставеният процесуалноправен въпрос /под номер три в изложението/ е свързан с излагането на собствени мотиви от въззивния съд при обосноваване на фактическите му и правни изводи. В настоящата хипотеза такива мотиви са изложени, като е обоснован извод, че ответникът – касатор не разполага с противопоставимо на ищците право да държи процесните имоти. При така установената съдебна практика е изключено допускане на касационното обжалване в релевираната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото не може да се приеме, че поставените правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на дадените разяснения в т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК. В обобщение следва да се приеме, че не следва да се допуска касационно обжалване. С оглед изхода на делото касаторът дължи на ответниците по касация разноски за касационното производство в общ размер на сумата 1 200 лв. /за адвокатско възнаграждение/. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.