Определение № 173 от 31.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1591/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Н. Ц. от [населено място], обл. В. - чрез адв. С. Ч. от САК, срещу решение № 711 от 13.04.2020 г., постановено по в. гр. д. № 2618/2019 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е потвърдено решение № 51 от 05.04.2019 г. по т. д. № 144/2018 г. на Софийски окръжен съд, с което е отхвърлен предявения от С. Н. Ц. против „UNIQA Asigurari” S. A. /Romania/ иск за заплащане на сумата 110 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 21.08.2015 г. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК и за уважаване на иска в пълен размер с присъждане на разноски. Касаторът поддържа, че поради необсъждане в съвкупност на доказателствата по делото и на релевантните за спора факти въззивният съд е определил обезщетение в занижен размер, което не удовлетворява изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД, не кореспондира с нивата на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите по време на проявление на вредите и не е съобразено с практиката на ВКС, както и с практиката на Съда на ЕС. Навежда оплаквания, че при постановяване на решението не са обсъдени в пълнота оплакванията във въззивната му жалба и не са изложени мотиви във връзка с тях. Позовава се и на необоснованост и нарушение на материалния закон - чл.51, ал.2 ЗЗД, при произнасяне по възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия при произшествието - негов баща. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Бланкетно е въведено и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответника по касация „UNIQA Asigurari” S. A. /Romania/ със седалище в [населено място], Румъния - чрез адв. Р. Р., който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба и претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявения от С. Н. Ц. против „UNIQA Asigurari” S. A. /Romania/ иск за заплащане на сумата 110 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от причинената при ПТП на 21.08.2015 г. смърт на Н. Н. - баща на ищеца С. Ц., Апелативен съд - София е приел, че ищецът има право на справедливо обезщетение за претърпените от смъртта на баща си неимуществени вреди в размер на 80 000 лв., но предвид установения по делото принос на пострадалия, предпоставящ намаляване на обезщетението с ½ до сумата 40 000 лв., и доброволно изплатеното от ответника - застраховател обезщетение от 40 000 лв., исковата претенция подлежи на отхвърляне за целия претендиран размер от 110 000 лв. Въззивният съд е преценил като безспорни обстоятелствата, че с влязла в сила присъда по НОХД № 327/2017 г. на Ловешки окръжен съд, е установено по задължителен за гражданския съд начин - чл.300 ГПК, че застрахованият в ответното дружество със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите водач на товарен автомобил К. П. е нарушил виновно и противоправно действащите в Република България правила за движение по ЗДвП и е причинил смъртта на Н. Н.. Според заключението на назначената в първоинстанционното производство комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза, причина за настъпване на произшествието е поведението на осъдения водач, който при максимално разрешена за конкретния пътен участък скорост от 50 км/ч се е движил по първокласен път с предимство от републиканската пътна мрежа, управлявайки товарен влекач с ремарке със скорост 73 км/ч, и поведението на починалия Н. Н., който е управлявал лек автомобил по път без предимство и въпреки наличните в посоката на движение на автомобила знаци „Б1“ - „Пропусни движещите се по пътя с предимство“, „Б2“ - „Спри!Пропусни движещите се по пътя с предимство“, „Б3“ - „Път с предимство“, и „А26“ - „Кръстовище с път без предимство“, не е спрял на кръстовището с главния път и не е пропуснал движещия се по него товарен автомобил. В заключението е посочено, че ако водачът на товарната композиция се е движил със скорост от 50 км/ч до 61 км/ч, той би могъл да предотврати произшествието чрез задействане на спирачните механизми, респ. че независимо от скоростта на товарния автомобил, водачът на лекия автомобил също е имал техническа възможност да предотврати произшествието като пропусне движещия се по пътя с предимство товарен състав да премине през кръстовището. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба на ищеца за нарушение на чл.52 ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели К. И. и З. П.. Въз основа на свидетелските показания съдът е приел за установено, че ищецът и неговият баща са поддържали много добри отношения, без пререкания и неразбирателства; въпреки напредналата си възраст, бащата бил много жизнен и помагал на сина си; ищецът понесъл много тежко смъртта на баща си, изпаднал в тревожно състояние, станал необщителен и неразговорлив, затворил в себе си и не спирал да страда за загубата на близкия си човек. След преценка на свидетелските показания и при съборазяване на критериите, залегнали в ППВС № 4/1968 г., въззивният съд е формирал извод, съвпадащ с извода на първоинстанционния съд - че за обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от ищеца по повод смъртта на баща му, е необходима и достатъчна сумата 80 000 лв. При определяне на справедливия размер на обезщетението въззивният съд е съобразил внезапния характер на увреждащото ПТП, възрастта на ищеца /54 г./ и на починалия /91 г./ към момента на настъпване на произшествието, действителното съдържание на отношенията между сина и бащата, интензитета и продължителността на проявление на понесените от ищеца морални болки и страдания по повод загубата на баща му. Като релевантен за размера на обезщетението въззивният съд е отчел и стадия на обществено - икономическото развитие в страната към момента на проявление на вредите, чието отражение са нивата на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Предвид установения от заключението на експертизата механизъм на реализиране на увреждащото ПТП, въззивният съд е счел за неоснователни оплакванията във въззивната жалба на ищеца за неправилно прилагане от първоинстанционния съд на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и за намаляване на дължимото обезщетение с ½ поради съпричиняване на вредоносния резултат от починалия Н. Н.. Позовавайки се на констатациите в заключението, че като водач на лек автомобил Н. Н. е имал възможност да предотврати произшествието, ако е спазил предупредителните пътни знаци и е пропуснал движещия се по пътя с предимство товарен състав, въззивният съд е направил категоричен извод, че с поведението си непосредствено преди реализиране на произшествието починалият е допринесъл за собствената си смърт в степен, равна на приноса на застрахования от ответника водач. Обективно установеният принос на починалия е мотивирал въззивния съд да сподели становището на първоинстанционния съд, че определеното по справедливост обезщетение в размер на 80 000 лв. подлежи на редуциране с ½ до сумата 40 000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като значими за изхода на делото следните въпроси, за които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: „ 1. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси /противоречие с практиката в решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ІІ т. о./; 2. Следва ли при определяне на обезщетението съдът да отчита и инфлацията /противоречие с практиката в решение № 1/27.03.2012 г. по гр. д. № 1106/2010 г. на ВКС, IV г. о./; 3. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази и с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки /противоречие с ППВС № 4/1968 г. и с практиката в решение № 149/02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., и решение № 121/09.07.2012 г. по т. д. № 60/2012 г. на ВКС, ІІ т. о./; 4. Освен изброяване на релевантните обстоятелства, при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти /противоречие с решение № 194/18.06.2013 г. по гр. д. № 1100/2012 г. на ВКС, ІV г. о./; 5. Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време /противоречие с практиката в решение №214/08.10.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на ВКС, IV г. о.; 6. Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи, съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока; Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства, възражения и защитни позиции на страните като изложи мотиви в тази връзка; Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва ли да изложи мотиви за това /противоречие с практиката в решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 212/01.02.2013 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и др. решения, постановени по реда на чл.290 ГПК/; 7. При наличие на влязла в сила присъда следва ли съдът да изследва със съответните доказателствени средства в рамките на производството всички останали факти от значение за гражданските последици от деянието, включително съпричиняването; Следва ли възражението за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат, съгласно чл.51, ал.2 ЗЗД, да бъде проведено при условията на пълно и главно доказване/противоречие с ППВС № 17/1963 г. и с практиката в решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 139/29.11.2018 г. по гр. д. № 504/2018 г. на ВКС, II г. о., и решение № 51/03.05.2017 г. по т. д. № 1971/2016 г. на ВКС, II т. о./. Касаторът се е позовал бланкетно и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на следните въпроси, които според преценката му са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: „Какво следва да се има предвид под „стадий на обществено - икономическото развитие на страната“; Следва ли съдът да мотивира в какво се изразява този стадий при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт и това освобождава ли го от задължението да се съобрази със застрахователните лимити“. Първите два въпроса, свързани със значението на нормативно определените лимити на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за размера на обезщетението за неимуществени вреди, са относими към предмета на делото и са от значение за формиране на решаващите изводи на въззивния съд, но по отношение на тях не е изпълнено допълнителното изискване на чл.280, ал.1, т.1 ГПК - да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е посочил изрично, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди отчита стадия на обществено - икономическо развитие в страната към момента на проявление на вредите, а според практиката на ВКС нивата на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите са негово отражение. Съобразявайки обезщетението с икономическата конюнктура в страната и по необходимост - с нивата на застрахователно покритие, въззивният съд се е произнесъл по поставените въпроси в съответствие с практиката на ВКС в решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ІІ т. о. и решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ІІ т. о., с която касаторът е обосновал основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според тази практика при определяне на дължимото застрахователно обезщетение при пряк иск на увреден срещу застраховател по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите следва да се отчитат и конкретните икономически условия в страната, а като ориентир за размера на обезщетението да се вземат предвид и нивата на застрахователно покритие към релевантния за размера на обезщетението момент. Относно значението на лимитите следва да се има предвид и служебно известното на настоящия състав решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, І т. о., в което е възприето разрешението, че в качеството им на ориентир за обществено - икономическата конюнктура към момента на проявление на вредите лимитите по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите подлежат на съобразяване при формиране на размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД, но не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост. С оглед даденото от въззивния съд разрешение на двата въпроса, няма основание въззивното решение да се допуска до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е осъществено и по отношение на третия, четвъртия и шестия въпрос от изложението. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е извършил самостоятелен анализ и преценка на всички факти и доказателства, от които зависи справедливия размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, и е формирал свои собствени изводи относно точния паричен еквивалент на претърпените от касатора неимуществени вреди. От мотивите към решението е видно, че при произнасяне по размера на обезщетението въззивният съд е взел предвид възрастта на пострадалия и на претендиращия обезщетение, действителното съдържание на отношенията помежду им, интензитета и продължителността на търпените неимуществени вреди и цялостното отражение на инцидента върху психоемоционалната сфера на касатора. Размерът на обезщетението е определен при съобразяване на общите критерии по прилагането на чл.52 ЗЗД, указани в ППВС № 4/1968 г., и на всички установени по делото правнорелевантни факти, които в конкретния случай попълват съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД. Твърдението на касатора, че въззивният съд не е обсъдил всички негови оплаквания във въззивната жалба и не е отчел в достатъчна степен всички установени по делото факти, релевантни за правилното прилагане на чл.52 ЗЗД, не кореспондира с мотивите към обжалваното решение, които отразяват извършената от въззивния съд самостоятелна решаваща дейност като инстанция по съществото на правния спор - както по отношение на фактите и доказателствата, така и по отношение на оплакванията във въззивната жалба. По същността си наведеното от касатора твърдение съставлява оплакване за необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение, което не може да се обсъжда в производството по чл.288 ГПК. Съдържанието на мотивите не сочи на отклонение от цитираната по повод на трите въпроса практика на ВКС, поради което касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не следва да се допуска. Критериите, от които изхожда съдът при прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, са изяснени от Пленума на ВС в Постановление № 4/1968 г. и практиката на ВКС се придържа последователно към тях. Справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по всяко дело е обусловен от спецификата на фактите във всеки отделен случай, поради което петият въпрос - дали при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време, не може да се квалифицира като правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и да послужи като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не са осъществени и по отношение на седмия въпрос, свързан с изводите на въззивния съд за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, обуславящо намаляване на определеното по справедливост обезщетение на основание чл.51, ал.2 ЗЗД. За да се произнесе по релевираното от ответника - застраховател възражение за съпричиняване, въззивният съд е съобразил влязлата в сила присъда срещу застрахования при ответника водач и заключението на комплексната съдебна експертиза, с помощта на което са изяснени механизма на реализиране на произшествието и поведението на участниците в него. След преценка на заключението съдът е достигнал до категоричен извод, че произшествието е настъпило по вина на двамата участници /водачи/, които са нарушили правилата за движение и като пряка последица от това са допринесли в еднаква степен за реализиране на произшествието. Намаляването на обезщетението на основание чл.51, ал.2 ЗЗД не е обусловено от предположение за принос на пострадалия, а произтича от базирания на доказателствата по делото извод на въззивния съд за установена по несъмнен начин причинна връзка между поведението на пострадалия като водач на МПС и настъпването на увреждащото ПТП с летален изход. Произнасянето на въззивния съд по възражението за съпричиняване е в съответствие с трайната практика на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, в т. ч. и с посочената в изложението, в която е възприето разрешението, че приносът по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД подлежи на пълно и главно доказване от ответника с всички допустими от процесуалния закон доказателства и доказателствени средства; Принос е налице тогава, когато с поведението си /действие или бездействие/ пострадалият обективно е допринесъл за настъпване на увреждащото събитие и/или за проявлението на произтеклите от него вреди. По изложените съображения решението по в. гр. д. № 2618/2019 г. на Апелативен съд - София не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като формулираните във връзка с него въпроси не носят белезите на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, включени в предмета на делото, и по отношение на тях не е обоснована допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация сумата 3 565 лв. /левова равностойност на сумата 1 822.78 евро/ - разноски за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 17.08.2020 г., платено по банков път с преводно нареждане от 18.08.2020 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,