Определение № 2726 от 26.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 2553/2024 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищците С. С. С., действащ лично за себе си и като пълномощник на Гюлбеаз С. С., Е. Д. С. и З. С. Р., всички от [населено място], чрез Адвокатско съдружие „К., П., А., З.“, представлявано от адвокат Д. М. А., срещу решение № 186 от 24.06.2024 г. по в. т. дело № 685/2022 г. на Апелативен съд - Варна, Търговско отделение, II състав, с което след отмяна на решение № 264 от 01.07.2022 г. по т. дело № 344/2021 г. на Варненския окръжен съд са отхвърлени исковете, предявени от С. С. С., З. С. Р., Гюлбеаз С. С. и Е. Д. С. срещу UNIQA Towarzystwo Ubezpieczen SA, със седалище Варшава, Полша, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, емоционален стрес и негативни психически изживявания, причинени на ищците вследствие на ПТП, настъпило на 06.06.2016 г. в Република Румъния, в размери, както следва: на С. С. С. - 250 000 лв. със законната лихва върху главницата, считано от датата па уведомяването на застрахователната компания /11.02.2019 г./ до окончателното изплащане, на З. С. Р. - 200 000 лв. със законната лихва върху главницата, считано от датата на уведомяването на застрахователната компания /11.02.2019 г./ до окончателното изплащане, на Гюлбеаз С. С. - 200 000 лв. със законната лихва върху главницата, считано от датата на уведомяването на застрахователната компания /11.02.2019 г./ до окончателното изплащане, на Е. Д. С. - 250 000 лв. със законната лихва върху главницата, считано от датата на уведомяване на застрахователната компания /11.02.2019 г./ до окончателното изплащане, като неоснователни. С въззивното решение ищците са осъдени да заплатят в полза на UNIQA Towarzystwo Ubezpieczen SA, със седалище Варшава, Полша на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата 56 891,75 лв., представляваща направени съдебни разноски пред двете съдебни инстанции.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд незаконосъобразно е приел, че следва да се приложи чл. 4, параграф 1 от Регламент /ЕО/ № 864/2007 г. и приложимото право е румънското материално право, както и че застрахователят е лицето, чиято отговорност се търси, като не е разграничил лицето, чиято отговорност се търси /деликвента, водача на МПС, виновното лице за ПТП/ от неговия застраховател и не е съобразил, че от значение при определяне на приложимото материално право е обичайното местопребиваване на увредените лица и лицето, чиято отговорност се търси - делинквента, а не седалището и адреса на управление на неговия застраховател.

Касаторът излага доводи за неправилност на извода, че исковете са погасени по давност, предвид приложимо правото на Република България и пет-годишната давност съгласно разпоредбата на чл. 378, ал. 2 КЗ, евентуално поради противоречие с разпоредбата на чл. 16 от Постановление № 167/21.04.1958 г. на Народното събрание на Република Румъния.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Когато увредените лица /ищците по делото/ от ПТП, настъпило на територията на Република Румъния и лицето, чиято отговорност се търси /делинквентът, виновното лице за ПТП, водачът на автомобила/, имат обичайно местопребиваване в една и съща държава в момента на настъпване на вредата, а именно Република България, разпоредбата на чл. 4, параграф 1 от Регламент /ЕО/ № 864/2007 г. ли е приложима /както е приел въззивният съд, че е приложимо румънското материално право/ или е приложимо изключението, предвидено в разпоредбата на чл. 4, параграф 2 от Регламент /ЕО/ № 864/2007 г. /както е възприел първоинстанционният съд, че е приложимо българското материално право/? На коя държава правото следва да се приложи при решаването на настоящия конкретен правен спор, като е установено по делото, че и деликвентът и пряко пострадалите са с обичайно местопребиваване в Република България към датата на ПТП, настъпило на територията на Република Румъния?

2. Правилно ли Апелативният съд - Варна е приел, че застрахователят е лицето, чиято отговорност се търси, а не деликвентът /водачът на МПС, виновното лице за ПТП/, при положение, че законодателят в чл. 18 от Регламент /ЕО/ № 864/2007 г. и в целия Регламент /ЕО/ № 864/2007 г. ги е разграничил?

Касаторът поддържа също, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като е налице явно противоречие с Регламент /ЕО/ № 864/2007 г.

Ответникът UNIQA Towarzystwo Ubezpieczen SA, със седалище Варшава, Полша чрез процесуален представител адвокат Г. П. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като излага следните съображения: по правния въпрос няма спор относно неговото разбиране и приложение и фактическата обстановка по делото не предпоставя съмнение как следва да се определи приложимото право; обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Ответникът поддържа и становище за правилност на въззивното решение и на извода за приложимост на румънското право, като се позовава на обстоятелството, че лицата нямат обичайно местопребиваване в една и съща държава, предвид установяването на делинквента Р. М. в Полша, поради което приложение намира разпоредбата на чл. 4, параграф 1 от Регламент Рим II, а именно че е приложимо е правото на държавата, в която е настъпила вредата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да направи извод, че приложимо към настоящия казус е румънското материално право, въззивният съд се е аргументирал с обстоятелството, че процесното ПТП е настъпило на 06.06.2016 г. в Република Румъния - държава-членка на Европейския съюз, съответно след присъединяването на Република България към Европейския съюз и след влизане в сила на Регламент /ЕО/ № 864/2007 г. на Европейския парламент и на Съвета от 11.07.2007 г. Позовал се е на разпоредбата на чл. 4, параграф 1 от посочения Регламент, съгласно която приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт/непреките последици от този факт /като не е налице изключението на параграф 2/. Изложил е, че Регламентът се прилага за вредоносни събития, настъпили след влизането му в сила на 20.08.2007 г., при условие, че претенциите за обезщетяване на вредите са заведени на или след 11.01.2009 г. Поради тези съображения съдебният състав е заключил, че въпросите за обезщетяване на претърпените от пострадалите неимуществени вреди, техния обем, съпричиняването и давността следва се уреждат в съответствие с румънското материално право съгласно чл. 15, б. „б“ от Регламента.

В определение № 191 от 13.03.2023 г. по т. дело № 685/2022 г. въззивната инстанция е изложила съображения, че не възприема извода на първоинстанционния съд за приложимост на българското материално право по чл. 4, параграф 2 от Регламент /ЕО/ № 864/2007 г., тъй като съобразно разпоредбата на чл. 35 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. системата на представители за уреждане на претенции в държавата-членка на пребиваване на увреденото лице не засяга нито приложимото за всеки отделен случай материално право, нито компетентността на съдилищата. Аргументирала се е и със следните обстоятелства: телесните увреждания на ищците са причинени при ПТП, настъпило на територията на Република Румъния; застрахователят, чиято отговорност се търси, е със седалище и адрес на управление в [населено място], Република Полша; увредените лица имат обичайно местопребиваване в Република България.

Въззивният съд е констатирал настъпването на процесното ПТП, участниците в него, вината на управлявалия МПС водач Р. Р. М., наличието на валидна застраховка по риск „Гражданска отговорност“ за процесния лек автомобил марка „Опел“ и рег. № TOD28539, сключена с полския застраховател UNIQA Towarzystwo Ubezpieczen SA, валидна към момента на произшествието, с представител за уреждане на претенцията за България „Застрахователна компания Уника“ АД. От представения легализиран превод на гражданска присъда № 117/С/2020 от публично заседание на 06.10.2020 г. на Съда в Б., Г.О., Румъния съдебният състав е установил, че ищците са предявили претенциите си за обезщетение за понесените от тях морални щети вследствие на процесното ПТП срещу UNIQA Towarzystwo Ubezpieczen SA като застраховател на Р. М. и впоследствие са оттеглили предявените от тях искове. Констатирал е, че ищците са предявили претенция за заплащане на застрахователни обезщетения пред „Застрахователна компания Уника“ АД като представител за България на UNIQUA Towarzystwo Ubezpieczen SA, със седалище Полша, на 14.05.2021 г., като липсват данни застрахователят да е изплатил на ищците обезщетения.

Въззивният съд е определил правната квалификация на исковете по чл. 18 от Регламент /ЕО/ № 864/2007 г. връзка с чл. 57, ал. 1 от Закон № 136/1995 г. за застраховането и презастраховането в Румъния връзка с чл. 1357 от Румънския граждански кодекс, съгласно които разпоредби този, който причини вреда другиму чрез противоправен акт, извършен умишлено или виновно, е длъжен да заплати обезщетение /чл. 1357, ал. 1 от Румънския граждански кодекс/, като пострадалото лице може да предяви иска си директно срещу застрахователя /чл. 57, ал. 1 от Закон № 136/1995 г. за застраховането и презастраховането в Румъния/. Посочил е, че са налице предвидените в приложимото материално право на Република Румъния кумулативни предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя към пострадалите при ПТП: превозното средство, участвало в произшествието, е идентифицирано и валидно застраховано; налице са причинени щети и телесната неприкосновеност на трети лица – ищците. Позовал се е и на разпоредбата на чл.2б от Нормативен акт № 23/2014 на Органа на финансов надзор, съгласно която застрахователят по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е длъжен да обезщети пострадалото лице за вреди, причинени от застрахованото МПС, съгласно претенциите, посочени в исканото обезщетение, които следва да бъдат доказани посредством всякакви доказателствени средства, като покритието на застраховката включва обезщетение за претърпени неимуществени вреди, което е релевантно за случая.

За да направи извод за неоснователност на предявените искове, въззивната инстанция се е позовала на изтекла тригодишна погасителна давност съгласно чл. 2517 от Гражданския кодекс на Румъния, която не е била прекъсната. Въз основа на представения отговор на Орган за финансов надзор - Дирекция „Правна“, Румъния по искането за информация по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация въззивният съдебен състав е приел следното: общият давностен срок съгласно чл. 2517 от Гражданския кодекс е с продължителност три години; давността започва да тече от „датата, на която пострадалият е признал или е трябвало да признае, както щетата, така и този, който отговаря за нея - чл. 2528 от ГК“; съгласно чл. 1394 от Гражданския кодекс по изключение, когато ощетяващото деяние обедини състава на престъпление, се удължава давностният срок на гражданския иск до изтичането на давностния срок на наказателната отговорност, а съгласно чл. 155 от Гражданския кодекс давностният срок на наказателната отговорност е между 3 - 15 години.

Предвид установената фактическа обстановка, като е съобразил постановление за прекратяване от 26.11.2018 г. на дело № 490/Р/2016 г. от прокуратурата при съда в Алешд /стр. 34, делото с предмет престъпление телесна повреда по вина, предвидено в чл. 196, ал. 2, 3 и 4 от НК на Румъния/ и т. 15 от отговора на Орган за финансов надзор - Дирекция „Правна“, Румъния, че на основание чл. 2517 от Гражданския кодекс в случай, че в резултат на произшествието са нанесени телесни повреди, независимо от тяхната тежест, правото на обезщетение отново се погасява след период от 3 години, въззивният съд е приел, че посоченият срок е бил спазен при сезирането на съда в Б., Румъния при предявяване на 11.02.2019 г. на граждански искове от ищците за обезщетение за понесените от тях неимуществени вреди, причинени при процесното ПТП, срещу UNIQA Towarzystwo Ubezpieczen SA като застраховател на Р. М. - дело № 387/111/ 2019, с което давността е била прекъсната съгласно чл. 2537, т. 2 от Румънския Граждански кодекс.

Поради оттегляне на исковете пред съда в Б., Румъния и неговото десезиране /легализиран превод на гражданска присъда № 117/С/2020 от публично заседание на 06.10.2020 г. на съда в Б., Гражданско отделение, Румъния, която не е обжалвана и е влязла в сила, удостоверено на 28.01.2021 г./ с обратна сила отпадат материалноправните последици на предявения иск, една от които е прекъсването на давността. Предвид датата на процесното ПТП - 06.06.2016 г., и с оглед датата на предявяване от ищците впоследствие на искове за обезщетение за неимуществени вреди, причинени при процесното ПТП, пред Окръжен съд – Варна на 04.06.2021 г., т. е. в период по-дълъг от предвидения в румънското законодателство тригодишен срок, съдебният състав е направил извод, че възражението за изтекла погасителна давност е основателно. Въззивната инстанция е съобразила и посоченото в чл. 16 от Постановление № 167/21.04.1958 г. относно правото на загуба за давност /стр. 137/, че „давността не се прекъсва, ако е постановено прекратяване на делото, ако предявеният иск или принудителното изпълнение са отхвърлени, отменени или изтекли, или ако лицето, което ги е направило, се е отказало от тях“. Приела е, че след като давността не се счита за прекъсната, ако искът бъде отхвърлен, на още по-голямо основание това би следвало да важи за случая, когато искът е оттеглен.

Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касаторите твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

По отношение на първия формулиран от касатора въпрос не е осъществена основната предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като в мотивите на въззивното решение не е прието, че делинквентът /прекият причинител/ има обичайно местопребиваване към момента на настъпване на вредата в Република България. Основните аргументи за неприложимост на българското материално право по чл. 4, параграф 2 от Регламент /ЕО/ № 864/2007 г. са, че телесните увреждания на ищците са причинени при ПТП, настъпило на територията на Република Румъния, застрахователят, чиято отговорност се търси, е със седалище и адрес на управление в [населено място], Република Полша и увредените лица /ищците/ имат обичайно местопребиваване в Република България.

С оглед правомощията на касационната инстанция и съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС настоящият съдебен състав уточнява втория правен въпрос по следния начин:

Дали при предявен иск от увредените от ПТП лица срещу застраховател по застраховка Гражданска отговорност на прекия причинител употребеното в член 4, параграф 2 от Регламент /ЕО/ № 864/2007 г. на Европейския парламент и на Съвета от 11.07.2007 г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения /Рим II/ понятие „лицето, чиято отговорност се търси“ следва да се тълкува в смисъл, че лицето, чиято отговорност се търси, е застрахователят, а не деликвентът /водачът на МПС, виновното лице за причиненото ПТП/?

Уточненият правен въпрос е релевантен, тъй като е от значение за изхода на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Предвид липсата на константна практика на ВКС по релевантния правен въпрос и възможността за противоречивото му решаване от гражданските съдилища, е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание посочената разпоредба.

С оглед допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК настоящият състав не следва да се произнася по довода за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като преценката за правилността на въззивното решение ще бъде извършена в решението по чл. 290 ГПК.

Касаторите са освободени от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение