Определение № 2836 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4835/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 217 от 28.07.2023 г. по в. гр. д. № 273/2023 г. на Смолянски окръжен съд, след частична отмяна на решение № 154 от 22.03.2023 г. по гр. д. № 363/2022 г. на Смолянски районен съд, е признато за установено по отношение на Р. Т. Щ.-С., че Й. Т. Щ. е изключителен собственик по давностно владение, считано от 1990 г. - 1991 г., на следните недвижими имоти, които се намират в ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място] от 2004 г.: втори етаж на жилищна сграда с идентификатор [№] със застроена площ 107 кв.м., тавански етаж с площ от 107 кв.м., западната част на избения етаж от същата сграда с площ от 60 кв.м. и едноетажна стопанска сграда с идентификатор [№] със застроена площ 10 кв.м. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е отхвърлен предявеният от Й. Т. Щ. иск да се признае за установено по отношение на Р. Т. Щ.-С., че ищцата е изключителен собственик по давностно владение на вътрешно стълбище и стълбищна клетка в жилищната сграда с идентификатор [№] и другите преградени и обособени по-ниски помещения под стълбището и стълбищната площадка от западната страна на сградата, последните без самостоятелен идентификатор.

Въззивният съд е приел, че процесните обекти се намират в жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица]. Сградата се състои от избен етаж /приземен етаж/, два жилищни етажа и тавански етаж. Достъпът до избения етаж се осъществява от дворното място с входна врата на северната фасада и по стълби от вътрешна стълбищна клетка с достъп през площадка с входна врата на западната фасада. Достъпът до първия етаж се осъществява през площадка с входна врата на западната фасада по стълби от вътрешна стълбищна клетка и през площадката с входна врата на северната фасада. За втория жилищен етаж достъпът се осъществява по стълби от вътрешната стълбищна клетка. Достъпът до таванския етаж се осъществява по стълби от вътрешната стълбищна клетка; в таванския етаж са изградени две помещения, едното с височина 2.20 м. и второто с височина 2.15 м., като в двете помещения са изпълнени довършителни работи – дюшеме и мазилка по стени и тавани, а останалата част от подпокривното пространство е без настилка на пода и тавана – дървената покривна конструкция на сградата.

Прието е, че жилищната сграда е била собственост на родителите на страните Т. Щ. и В. Щ.. С нот. акт № 667/17.11.1994 г. В. А. Щ. е дарила на дъщерите си Р. Щ. и Й. Щ. 1/2 идеална част от дворното място и от процесната жилищна сграда; с нотариален акт № 677/1994 г. Р. Щ. и Й. Щ. са признати за собственици по наследство /от баща им Т. Щ./ на останалата 1/2 идеална част от дворното място и от жилищната сграда.

Прието е, че ищцата Й. Щ. е придобила втория жилищен етаж по силата на давностно владение с начало 1990 г. Твърденията на ищцата за извършена неформална делба на двата жилищни етажа между страните през 1990 – 1991 г. са приети за установени на първо място от показанията на свидетелите Н. Щ. и Д. П.. Свидетелят Н. Щ., 79-годишен и първи братовчед на бащата на страните, установява, че разбрал за извършената делба между Р. и Й. през 2004 г. От майката на страните разбрал, че първият етаж е за Р., а на втория живеели майката на страните и Й.. При събиране на роднините след 4 – 5 години Р. нагрубила Й. и тогава една от роднините обяснила конфликта с това, че майка им е разделила къщата чрез жребий, но Р. не е доволна и искала да вземе другия етаж; при жребия на Р. се паднал първият етаж; от самото начало Й. живеела на втория етаж, сега още живее на втория етаж. Свидетелката П., бивша колежка на ищцата, дава показания за споделени й от ищцата обстоятелства – че са теглили жребий, при който първият етаж се паднал на Р., а вторият на Й.; Р. извършила промени в първия етаж при ремонта му, а Й. живеела и поддържала втория етаж; Й. съхранявала свои вещи на тавана, както и в западната част на избата. В заградено под стълбището помещение ищцата съхранявала дърва, стопански инвентар и др. През 2020 г. в автобуса за [населено място] свидетелката разговаряла с Р., която й споделила, че Й. “е заключила всичко”.

Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелите Н. Щ. и Д. П., независимо че свидетелката П. е дала показания най-вече въз основа на споделени й от ищцата обстоятелства, тъй като те кореспондират с останалите доказателства по делото. Такова доказателство е писмената кореспонденция между страните, на която се позовават и двете страни, като никоя не оспорва нейната достоверност. От тази кореспонденция се установява, че от 2016 г. между тях се водят преговори за делба на жилищната сграда. Освен изявленията на ищцата в тази кореспонденция, които подкрепят твърденията в исковата молба, съществени в случая са изявленията на ответницата Р. Щ., чрез които тя признава за извършената неформална делба през 1990 г. и за упражняваното от ищцата владение на претендираните от нея обекти. Така в писмо “Крайно предложение на Р.” с дата 07.07.2016 г. на две места Р. е заявила, че тъй като Й. е завладяла и първия етаж и не допуска Р. в него, “категорично отпада уговорката от 1996 г. Й. да вземе втория етаж, а Р. – първия етаж“. От това писмо на Р. е видно, че тя не оспорва извършената неформална делба след 1990 г., като излага аргументи защо вторият етаж следва да бъде за Р., а първият за Й..

Специално е коментирано писмото на Й. Щ. от 26.02.2016 г. Въпреки посоченото от ищцата в него, че може да декларира, че ответницата е упражнявала правата си на собственик в целия недвижим имот на [улица], от останалата кореспонденция на страните всъщност се установява, че написаното касае първия жилищен етаж и искането на Р. да й бъде освободен първият етаж. Направена е съпоставка с писмото от 11.09.2018 г. на Р. до Й., в което Р. е възразила, че Й. ползва “моя етаж” /на Р./ и би следвало да й заплаща наем, както и да й го освободи, ведно с частите от тавана и избата. Обсъдено е и установеното по делото обстоятелство, че ищцата държи свои вещи в първия етаж. В предложените “Три варианта за разпределение на наследството между Р. и Й.”, изготвени от Р. с дата 16.08.2016 г., е записано от Р., че разрушенията във втория етаж са за сметка на Й., тъй като са по нейна вина – “получила е отличен етаж през 1996 г.”. В “Крайно предложение на Р.” с дата от 07.07.2016 г. Р. е записала: „През всичките години след смъртта на майка ти упражняваш фактическа власт в двата етажа. Напълни първия етаж с мебели по свое усмотрение. Изобщо не ме допускаш. С това твое поведение в първия етаж след смъртта на майка категорично отпада уговорката Й. да е на втория етаж, а Р. на първия етаж”.

Прието е, че ответницата Р. Щ. неколкократно е признала, че между страните през 1996 г. /според нея/ е извършена неформална делба, според която първият жилищен етаж се пада на Р., а вторият на Й.. Освен това ответницата Р. Щ. в писмата си до сестра си неколкократно е отправяла искане Й. да й освободи първия етаж, в който последната е сложила свои мебели и други вещи, както и неколкократно заявява, че няма достъп до къщата, тъй като Й. не я допуска. С оглед на така установеното въззивният съд е приел, че ищцата Й. Щ. не е била държател на другата половина от спорния втори етаж за сметка на Р.. Отблъскването на владението на другия съсобственик безспорно съставлява демонстриране на владение за себе си, а не държане на имота за другия съсобственик. Ответницата Р. Щ. не се е дезинтересирала от жилищната сграда – тя е декларирала 1/2 идеална част от съсобствеността, заплащала е за нея данъци, предприемала е и е участвала в различни административни процедури относно уреждане на придаваеми части, прокарване на ВИК и други. Недвусмислено обаче е установено, че въпреки че се смята ощетена от жребия, тя е действала със съзнанието, че е собственик на първия жилищен етаж, а сестра й Й. е собственик на втория жилищен етаж.

Прието е, че ищцата Й. Щ. единствено има достъп до втория жилищен етаж, като намерението да го владее единствено за себе си е демонстрирала и с недопускането на другия съсобственик в имота, което е видно от писмата на Р. от 2016 г. и от 2018 г. Ищцата не е позволила на сина на Р. да подмени разбитата врата към вътрешното стълбище, за да не му даде ключ от новата брава, а от старата брава само Й. има ключ, като по този начин, както тя сочи, цели да установи, че само тя ползва вътрешното стълбище. т. е. Й. се стреми да запази едно установено от нея фактическо положение, при което само тя има достъп до имота. Уточнено е, че към първия етаж има реализиран вход от северната фасада, има монтирана входна врата, но подредените до нея дърва пречат да се ползва този вход. Поради това в момента подходът към първия етаж е единствено от вътрешното стълбище, ключ от което има единствено ищцата. Въпреки че отказва да предостави ключ от вътрешното стълбище на сестра си и на племенника си, ищцата е заявила, че не оспорва собствеността на сестра си върху първия жилищен етаж.

Въззивният съд не е кредитирал показанията на свидетеля И. С., че до 2022 г. същият е имал достъп до цялата къща, тъй като съвсем друго заявява в писмата си от 2016 г. до ищцата майка му Р. Щ. – тя категорично сочи, че е лишена от достъп до имота, както и че следва да претендира наем от ищцата, тъй като е лишена от възможността да ползва първия етаж. Налице е и противоречие в показанията на свидетеля С. – твърди, че е имал достъп до цялата къща до март 2022 г., а в същото време е търсил съдействие от полицията за поставяне на нов патрон, от който той и майка му да получат ключове.

Прието е, че началото на давностното владение на ищцата е от 1990 г., когато по волята на майка им е теглен жребий между страните и което обстоятелство се свързва с извършен тогава ремонт на първия жилищен етаж и необходимостта да се знае на кого е този етаж, за да се решава как да се извършват ремонтите. Майката В. Щ. е дарила своята 1/2 идеална част от дворното място и от къщата на дъщерите си през 1994 г. и до 1996 – 1997г. е живяла заедно с Й. на втория етаж, но след като по нейна воля дъщерите й теглили жребий за разпределяне на етажите, тя е приемала Й. за собственик на втория етаж и Р. за собственик на първия етаж. След 1996 – 1997г. майката В. е заживяла на първия етаж, а Й. е установила самостоятелно владение на втория жилищен етаж. Поради това дори и да се приеме, че давност в полза на ищцата тече не от 1990 г., а от 1996 г., 10-годишният срок по чл.79 ЗС е изтекъл в полза на ищцата; този срок е изтекъл и ако за начало на давностно владение се приеме 2006 г., когато е починала майката на страните. И двата жилищни етажа отговарят на изискванията за самостоятелни жилища – имат отделни входове и необходимите помещения, както и фактически са се ползвали като отделни жилища след ремонта на първия етаж през 1990 г. Поради това, въпреки че не са заснети като самостоятелни обекти в КККР с отделни идентификатори, първият и вторият жилищни етажи са самостоятелни обекти на правото на собственост. Затова ищцата е могла да придобие втория етаж по давност.

По отношение на таванския етаж е прието, че той представлява обща част по предназначение и е придобит от ищцата по давност.

Стълбищната клетка, стълбищата и входа на западната фасада осигуряват достъп до сутерена, първия и втория жилищен етаж. Те представляват общи части по естеството си и не могат да се придобиват по давност, освен след промяна на предназначението им по волята на етажните собственици, каквото в случая няма.

Другите преградени и обособени по-ниски помещения под стълбището и стълбищната площадка от западната страна на сградата нямат самостоятелен характер и не представляват годен обект на право на собственост.

Избеният етаж се състои от четири избени помещения. За всеки от самостоятелните обекти – първи и втори жилищен етаж има избено помещение, поради което останалите могат да се придобиват по давност. Ищцата е установила владение с намерение за своене на избените помещения в западната част на избения етаж, които са със самостоятелен вход от север /източната половина от избения етаж също има самостоятелен вход/, поради което претенцията в тази част е намерена за основателна.

Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени от двете страни.

Ищцата Й. Щ. обжалва решението в отхвърлителната част. Излага оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателката счита за неправилен извода на въззивния съд, че западният вход и стълбищната клетка представляват общи части по естеството си. Развива оплаквания, че в доклада по чл. 146 ГПК не й е указано, че не сочи доказателства за твърдения от нея факт, че изградените и обособени ниски помещения под стълбището и стълбищната площадка от западната страна на сградата представляват стопански сгради, както и че в нарушение на процесуалните правила въззивният съд не е допуснал поисканата във въззивното производство съдебно-техническа експертиза.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. След като първият етаж от жилищна сграда на два етажа има самостоятелен вход от север, предвиден в архитектурния проект, който вход е построен още при строителството на тази сграда от едноличния тогава собственик и след като западният вход и стълбищната клетка /вътрешното стълбище/ осигуряват достъп освен до втория етаж, още до таван и западната част на избата, които като общи части по предназначение са придобити по давност от собственика на втория етаж, то това стълбище и западният вход представляват ли обща част и ако представляват такава, то тя е такава по естеството си или по предназначение, респ. може ли тези части от сградата да се придобиват по давност;

2. След като съдът счита, че съществуването на определен факт или обстоятелство не са изяснени и след като не е съдействал за изясняването им, то това води ли до съществен порок на постановеното решение в тази част и следва ли то да бъде отменено в тази част; Обстоятелството, че определени помещения нямат изискуемата за жилище височина води ли до ограничение, че същите могат да бъдат отделен обект на право на собственост.

Твърди се, че въззивното решение влиза в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 27 от 23.09.2022 г. по гр. д. № 2665/2021 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 26 от 11.06.2020 г. по гр. д. № 3226/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., определение № 227 от 02.05.2018 г. по гр. д. № 3557/2017 г. на ВКС, I г.о., решение № 40 от 25.03.2016 г. по гр. д. № 4994/2015 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 546 от 15.03.1997 г. по гр. д. № 2896/1976 г. на ОСГК на ВС.

Ответницата Р. Щ.-С. обжалва решението в частта, с която е уважен предявеният от ищцата Й. Щ. иск за собственост на втория, таванския и част от избения етаж. Касационната жалба съдържа оплакване за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане на договор от 20.03.1998 г. и писмо от 02.03.2016 г., както и неправилна преценка на обсъдените по делото доказателства. С договора от 1998 г. Р. Щ. предоставила на майка си В. Щ. правото на ползване върху своята 1/2 ид. част от имота и майката упражнявала тава право за сметка на Р. до момента на смъртта си. Ако страните по делото са били съгласни с неформалната делба, то Р. щеше да предостави на майка си ползването на своя етаж – първия, докато всъщност майката е приела да ползва дела на Р. от целия имот, а не само от първия етаж. С писмото от 2016 г. ищцата Й. признала правото на жалбоподателката Р. върху 1/2 ид. част от целия недвижим имот, което изключвало възможността тя да е преобърнала държането на тази 1/2 ид. част от имота във владение. Но дори да се допусне, че преди това е имало такова преобръщане на държането във владение, с признанието от 2016 г. на правата на Р. върху 1/2 ид. част от целия имот се прекъсвала придобивната давност. Съдът не изложил мотиви защо счита, че Й. е владяла за себе си повече от 10 години таванския етаж, западната част от избения етаж и стопанската сграда. Таванът и избата били общи части на сградата и като такива не могли да се придобиват по давност.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следния въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да основе изводите си при обсъждане на всички, а не на избрани доказателства, доводи, становища и възражения, като обсъди всички относими и допустими доказателства, съобразно наведените от страните доводи и възражения. Твърди се, че по поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 50169 от 02.12.2022 г. по гр. д. № 2939/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о., ТР № 1/2001 г. на по тълк. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Поставянето на въпроса е обосновано с тезата, че съдът не обсъдил договора от 20.03.1998 г. и писмото от 02.03.2016 г., както и обстоятелството, че Й. Щ. е преговаряла с жалбоподателката във връзка с една бъдеща делба на имота, като не е заявила, че счита втория етаж за свой. Освен това жалбоподателката счита, че таванът и избата са общи части, които не могат да се придобиват по давност.

Всяка от насрещните страни е депозирала писмен отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба на насрещната страна.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са подадени в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

По касационната жалба на ищцата Й. Т. Щ.:

Първият въпрос е свързан с виждането на жалбоподателката, че след като е придобила собствеността върху втория жилищен етаж, таванския етаж и част от избения етаж на процесната сграда, то тя може да придобие по давност и вътрешното стълбище, осигуряващо достъп до тези обекти, при положение, че достъпът до първия етаж и до избата, които принадлежат на друг собственик, се осъществява и от други входове. По този въпрос не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Вътрешното стълбище има предназначение да осигурява достъп до всички етажи – жилищни и обслужващи. По него се осъществява единственият достъп до таванския етаж, част от който според заключението на вещото лице представлява незастроено подпокривно пространство и при възникване на етажна собственост придобива характер на обща част по естеството си, до която достъп трябва да имат всички етажни собственици. Етажната собственост възниква с признаването на ищцата за собственик на втория жилищен етаж по силата на изтекла придобивна давност, което става с решението по настоящото дело, а не с решението по висящия иск за делба, което все още не е постановено. Отделно от това – обстоятелството, че през вътрешното стълбище се осъществява единственият достъп на жалбоподателката до придобития по давност втори жилищен етаж не отменя обстоятелството, че през същото стълбище е предвидено осъществяване на достъп и до първия жилищен етаж, т.е. при възникване на етажна собственост стълбището има характеристиката на обща част по естеството си, която може да бъде използвана и от собственика на първия етаж и която не може да бъде придобивана по давност.

Въззивното решение не противоречи на посочената практика на ВКС, т. е. не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Според жалбоподателката тази практика разглежда случаи, в които стълбището може да не бъде обща част или да бъде обща част по предназначение. Решение № 27 от 23.09.2022 г. по гр. д. № 2665/2021 г. на ВКС, ІІ г.о., обаче, не подкрепя тази теза. В него е прието, че към момента на възникване на етажната собственост едно избено помещение е било обособено чрез отделянето му от останалата изба, която е обща част, и е било ползвано само от един от етажните собственици, като е придадено към неговия жилищен обект. Настоящият случай е друг, тъй като независимо от това, че само Й. Щ. е ползвала вътрешното стълбище за достъпа си до втория жилищен етаж, избата и тавана, то реално стълбището има предназначение да служи за достъп и до първия етаж, както и до тавана, част от който е обща част по естеството си според данните, които се съдържат в заключението на вещото лице. Стълбището продължава да има функцията да обслужва всички етажни собственици и да има характер на обща част. Решение № 26 от 11.06.2020 г. по гр. д. № 3226/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., разглежда хипотеза, при която едно стълбище може и да не бъде обща част, но при условие, че съобразно строителните книжа или по волята на собственика на сградата то е обслужвало само единия от самостоятелните обекти. В настоящия случай строителните книжа предвиждат общ достъп на първия и втория жилищен етаж през въпросното стълбище, а освен това преди да възникне етажната собственост /с решението по настоящото дело/ сградата е била съсобствена и не е имало решение на съсобствениците това стълбище да обслужва само втория жилищен етаж. В решение № 40 от 25.03.2016 г. по гр. д. № 4994/2015 г. на ВКС, ІІ г.о., е посочено, че при определяне дали даден елемент от сграда в режим на етажна собственост е със статут на обща част или не следва да се има предвид неговото предназначение да служи за задоволяване на общи нужди на етажните собственици с оглед строителните книжа или след извършено преустройство от собственика /съсобствениците/ на сградата, като меродавният момент, към който се преценява статутът, е моментът на възникване на етажната собственост. Обжалваното въззивно решение не противоречи на това разяснение, тъй като в случая предназначението на стълбището е да служи за общи нужди /собственикът на първия етаж може да влиза и през двата входа до етажа/ и няма извършено преустройство от съсобствениците, което да преустановява достъпа от това стълбище до първия етаж. Решение № 546 от 15.03.1997 г. по гр. д. № 2896/1976 г. на ОСГК на ВС няма отношение към настоящото дело. В него е прието, че съсобствениците на мястото – бъдещи етажни собственици на сградата, която ще се построи, могат да решат дворът да не се ползва като обща част, а по друг начин. Това решение не може да бъде отнесено и по аналогия към настоящия случай, тъй като съсобствениците на процесната сграда не са вземали решение вътрешното стълбище да не е обща част. Определение № 227 от 02.05.2018 г. по гр. д. № 3557/2017 г. на ВКС, I г.о., е постановено в производство по чл.288 ГПК и не представлява практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, която може да послужи за допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 2 е свързан с виждането на жалбоподателката, че съдът не е извършил дължимите процесуални действия по изясняване на статута на помещенията под стълбищата, които нямат самостоятелен идентификатор, поради което неправилно е приел, че те не представляват обекти на правото на собственост. Това виждане не кореспондира с приетата по делото експертиза, която сочи, че това са затворени пространства под стълбищни площадки на западната и северната страна на сградата. Едното от тях е с площ от 830 кв. м., а другото с площ по проект от 6,45 кв. м., преградено с дървени колове и мрежа. Статутът на тези площи е изяснен и въз основа на данните по делото съдът е направил извод, че не се касае за обекти на правото на собственост. Въпросът не кореспондира с данните по делото, затова не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2023 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване.

По касационната жалба на Р. Щ.-С.:

Не е налице противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по поставения процесуалноправен въпрос за формиране на изводите на въззивния съд и за задължението му за обсъди всички допустими и относими доказателства, доводи, становища и възражения на страните. През 1998 г. Р. Щ.-С. е била собственик на 1/2 ид. част от цялата сграда и затова не би могла да учреди на майка си с договора от 20.03.1998 г. право на ползване само върху първия етаж, който при неформалната делба през 1990-1991 г. се е паднал в неин дял. От своя страна майката е живяла първо на втория етаж, а след това на първия етаж и от този факт също не следва, че тя е владяла за Р. 1/2 ид. част от втория етаж. Отделно от това – данните по делото сочат, че майката е зачитала извършената между сестрите неформална делба. Затова от договора за учредяване на право на ползване не може да се направи извода, който жалбоподателката навежда, затова необсъждането на това доказателство в посочения контекст не съставлява отклонение от практиката на ВКС по посочения процесуалноправен въпрос. Другото доказателство – писмото от 08.03.2016 г., е обсъдено от въззивния съд и той изрично е посочил, че изразената в него готовност на Й. да признае права на Р. в сградата важи за първия етаж, макар това да не е изрично изразено, тъй като от цялостната кореспонденция между двете сестри проличава последователната воля на Й. да задържи за себе си втория етаж, който й се е паднал при неформалната делба, като признава на сестра си права върху първия етаж, макар че тя реално не го е ползвала. Неформалната делба е поставила началото на давностното владение на Й. върху втория етаж, вследствие на тази делба тя е владяла за себе си целия етаж, като е зачитала правата на сестра си върху първия етаж. За да признае правата на ищцата върху таванския и част от избения етаж съдът е изложил лаконични мотиви, като е стъпил на показанията на свидетелката П. за съхранявани от ищцата лични вещи в тях. Обстоятелството, че ищцата е преговаряла със сестра си за делба на процесната сграда, не отменя възможността й да се позове на последиците на изтеклата придобивна давност, след като не се е стигнало до подписване на договор за доброволна делба. Владелецът, в чиято полза е изтекъл срокът на придобивната давност, може да се позове на това придобивно основание, ако не е придобил преди това имота на друго правно основание или придобивната сделка е порочна или няма вещен прехвърлителен ефект – в този смисъл решение № 31 от 15.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 21/2023 г., I г. о. и цитираното в него решение № 50160 от 20.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 504/2022 г., I г. о.

Съставът на ВКС обаче счита, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е признато право на собственост на ищцата върху таванския етаж и върху западната част от избения етаж. По отношение на тавана касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК, доколкото според възпроизведеното от въззивния съд заключение на вещото лице част от тавана представлява незастроено подпокривно пространство, т. е. обща част по естеството си /“в таванския етаж са изградени две помещения, едното с височина 2.20 м. и второто с височина 2.15 м., а останалата част от подпокривното пространство е без настилка на пода и тавана – дървената покривна конструкция на сградата“/, а съдът е приел, че целият таван е обща част по предназначение, която може да се придобива по давност. По отношение на избения етаж касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за преценката дали съдът се е произнесъл по редовна искова молба, тъй като ищцата претендира право на собственост върху западната част на избения етаж от същата сграда, която част е с площ от 60 кв.м., и съдът е признал това право, а същевременно данните по делото сочат, че избеният етаж се състои от малко южно помещение с площ от 8,47 кв. м.; югозападно помещение с площ от 15,48 кв. м.; западно помещение от 6,68 кв. м., стълбищна клетка с площ от 15,14 кв. м. и коридор между стълбищната клетка и североизточната изба с площ от 2 кв. м.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,