Определение № 397 от 21.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 103/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Стройкерамика“ АД срещу решение №2300 от 19.08.2022 г. по в.гр.д.№11419/2021 г. на СГС. С обжалваното решение след отмяна на решение №20152222 от 06.07.2021 г. по гр.д.№59507/2020 г. на СРС е отхвърлен предявеният от „Стройкерамика“ АД срещу Държавно предприятие „Фонд затворно дело” иск по чл.59 от ЗЗД за сумата 24 000 лв., обезщетение за ползване на имот Керамична фабрика, включваща сгради с разгърната застроена площ 1140 кв.м., с идентификатор 12259.776.2 по КК на [населено място], за периода 01.08.2015 г. - 31.01.2016 г. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване на решението е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК: 1. След като с влязло в сила съдебно решение между същите страни е признато, че ответникът ползва имот на ищеца без правно основание през определен времеви период, установен ли е този факт със СПН в последващ процес между същите страни за обезщетение за неоснователно обогатяване за период, непосредствено следващ съдебно установения и ако е, чия е доказателствената тежест да установи, че ползването на имота от ответника е преустановено. 2. Следи ли въззивният съд служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото и може ли без да е приел, че дадената от първата инстанция правна квалификация е неправилна и без да даде указания относно променената доказателствена тежест, да приеме, че ищецът не е доказал факти, които са извън доказателствената тежест, определена в доклада на първата инстанция. 3. Процесуален субституент на държавата ли е ДП „Фонд затворно дело“ и може ли то да участва като процесуален субституент на държавата по граждански спорове по чл.59 от ЗЗД. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация Държавно предприятие „Фонд затворно дело” заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните е спорен въпросът, ползвал ли е ответникът имотите през процесния период и съществувало ли е основание за това. Изложил е съображения, че влязлото в сила решение между същите страни по отношение ползването на същия имот, но за различен предходен период, не създава сила на пресъдено нещо спрямо обстоятелството, ползвал ли е ответникът имота и през процесния период - решението установява със сила на пресъдено нещо ползването на имота от ответника за предходния период, но не и за периода 01.08.2015 г. - 31.01.2016 г. Намерил е, че в случая от приетите по делото доказателства, вкл. показанията на разпитаните свидетели, не се установява ответникът да е ползвал имота през процесния период – едната група показания са относно обект в [населено място], а показанията от другата група са общи и не е ясно за кой обект се отнасят. Посочил е, че дейността на Държавно предприятие „Фонд затворно дело“ е насочена към повишаване обхвата на трудовата заетост и квалификацията на лишените от свобода, подобряване на битовите и производствените условия в местата за лишаване от свобода и изграждане на нови места за лишаване от свобода, като то осъществява дейностите, свързани с упражняване правото на труд от лишените от свобода. Приел е, че откриването на работен обект, на който работят лишени от свобода, не обуславя извод, че ответникът ползва имота по начин, по който да възпрепятства ищецът да упражнява правото си на собственост, респ. ответникът да се е обогатил за сметка на обедняването на ищеца, тъй като охраната и контролът за спазване на трудовата дисциплина е ангажимент на работодателя, а ответникът не участва в охраната, контрола на трудовия процес, извеждане и прибиране на лишените от свобода. С оглед изложеното е счел, че не е налице общ правопораждащ факт между обедняването на ищеца и ползването на имота от ответника, като дори и да се приеме, че в процесните сгради се е помещавало затворническо общежитие от открит тип, в който случай действително би била налице хипотезата на ползване по начин, по който собственикът да е възпрепятстван да упражнява правото си на ползване, то ответникът не е пасивно материално легитимиран да отговаря по предявения иск. Позовавайки се на разпоредбите на чл.37 и чл.38 от ЗИНЗС и чл.2 и чл.4 от Правилника за устройството и дейността на ДП „Фонд затворно дело“ /според които Държавно предприятие „Фонд затворно дело“ осъществява управление на дейностите, свързани с упражняване правото на труд от лишените от свобода, с подобряване на условията за изпълнение на наказаният, като дейността му е насочена към повишаване обхвата на трудовата заетост и квалификацията на лишените от свобода, подобряване на битовите и производствените условия в местата за лишаване от свобода и изграждане на нови места за лишаване от свобода/, е достигнал до извод, че стопанисването на местата, лишени от свобода не се осъществява от ответника, което води до неоснователност на иска и неговото отхвърляне. Настоящият състав намира, че обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Не съществува съмнение в практиката на ВКС, че влязлото в сила решение по иск по чл.59 от ЗЗД между същите страни, по отношение ползването на същия имот, но за различен предходен период, не се ползва със сила на пресъдено нещо спрямо обстоятелството, ползвал ли е ответникът имота и през последващия период, за който се претендира заплащане на обезщетение по чл.59 от ЗЗД – последното обстоятелство не е и не може да бъде обхванато от обективните предели на силата на пресъдено нещо, а следва да бъде установено от ищеца. В този смисъл по отношение първия от въпросите не се установява наличие на поддържаните селективни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК и спрямо него касационно обжалване не може да бъде допуснато. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по останалите въпроси, тъй като същите не са обусловили решаващата воля на съда, поради което липсва наличие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК. Както бе посочено, за да отхвърли иска, въззивният съд е посочил, че дори и да се приеме за установено, че в процесните сгради се е помещавало затворническо общежитие от открит тип, в който случай действително би била налице хипотезата на ползване по начин, по който собственикът да е възпрепятстван да упражнява правото си на ползване, то ответникът не е пасивно материално легитимиран да отговаря по предявения иск, с оглед разпоредбите на чл.37 и чл.38 от ЗИНЗС и чл.2 и чл.4 от Правилника за устройството и дейността на ДП „Фонд затворно дело“. Т.е. изводът за неоснователност на иска е направен предвид анализ на приложимите в случая правни норми, а не с оглед липсата на осъществено от ищеца доказване на факти, които според доклада на първата инстанция са извън неговата доказателствена тежест. Също така в решението на въззивния съд не се съдържа произнасяне по третия от въпросите, още повече, че в случая не са налице и поддържаните селективни основания – цитираното решение №71 от 06.04.2019 г. по гр.д.№3804/2019 г. на ВКС, ГК, касае хипотеза, нямаща общо с настоящата, а и касаторът по никакъв начин не е обосновал наличието на правна норма, предвиждаща възможност търговец – публично предприятие да бъде процесуален субституент на държавата по отношение водените срещу нея искове за обезщетения по чл.59 от ЗЗД за ползване на имот частна собственост. В този смисъл и тъй като в случая не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,