Определение № 317 от 16.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1203/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 2497 от 14.11.2019 г. по в. гр. д. № 2298/2019 г. на Софийски апелативен съд са потвърдени решенията от 07.11.2017 г. и 17.12.2018 г. по гр. д. № 403/2014 г. на Софийски градски съд, в частта, с която предявеният от П. А. Ш. срещу В. В. М. иск по чл.31, ал.2 ЗС е бил уважен за периода 01.11.2010 г. - 09.10.2013 г. до размер на сумата от 11 243,25 лв., а искът по чл.86 ЗЗД – уважен за периода 01.11.2010 г. – 09.01.2014 г. до размер на 3688,45 лв.

Въззивният съд е приел, че страните по делото са бивши съпрузи, а процесният имот, представляващ първи етаж от жилищна сграда и дворно място в [населено място], местност П. Б., е съсобствен между тях. В отговор на изходяща от ищеца покана за заплащане на обезщетение за ползването на имота ответницата е изпратила нотариална покана на 08.10.2013 г., с която го уведомила, че имотът е освободен от дъщеря им М. от преди 3 години и го поканила да го ползва, за което му осигурила ключове на 07.03.2014 г. През април 2014 г. страните са договорили освобождаването на помещенията от багажа в тях, като в началото на месец май 2014 г. те били свободни. Прието е също, че от 2001 г. ответницата живее на втория етаж от къщата, когато се е омъжила малката ѝ дъщеря, която заедно със семейството си живяла на първия етаж до 2011 г., когато заминали да работят в друг град, но оставили вещите си в необитавания първи етаж 2-3 години. През времето, когато на първия етаж живеела дъщерята на страните М., ищецът е посещавал имота и е преспивал там.

При тези данни от правна страна съдът приел, че искът по чл.31, ал.2 ЗС е основателен за периода 01.11.2010 г. - 09.10.2013 г. През това време в имота е живяло трето за съсобствената вещ лице – пълнолетната дъщеря на страните и семейството ѝ, което е било допуснато от ответницата на безвъзмездно основание, а това съгласно разрешението на ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС означава, че ответницата е използвала имота лично по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС. Ищецът не е имал възможност да го използва като съсобственик, а го е посещавал като гост на дъщеря си, т.е. бил е лишен от правото да ползва общата вещ.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответницата В. М.. Тя се позовава на установеното по делото обстоятелство, че от 2001 г. е освободила изцяло съсобствения имот, който е бивше семейно жилище, предоставено с бракоразводното решение за ползване на нея и ненавършилите пълнолетие две дъщери на страните. При изнасянето си тя и по-голямата дъщеря се установили в жилището на втория етаж от сградата. При навършване на пълнолетието си по-малката дъщеря е останала в жилището и живяла там със семейството си и ответникът видимо одобрявал така установеното положение на ползване, като при пребиваване в София отсядал при дъщеря си. Заедно с втората си съпруга той е присъствал на семейни тържества в имота – дипломиране на дъщерите, сватби, раждане на внучетата, извършвал ремонти на оградата и покрива, правил мебели за обзавеждане. Счита, че при тези данни съдът неправилно е приложил чл.31, ал.2 ЗС и ТР № 7 от 02.11.2012 г. на ОСГК на ВКС. Позовава се на влязлото в сила решение за делба на имота, в което претенцията по чл.31, ал.2 ЗС, предявена по реда на чл.344, ал.2 ГПК, е била отхвърлена. Счита, че част от периода по настоящото дело покрива периода, за който претенцията за привременни мерки е отхвърлена и че има формирана сила на пресъдено нещо в тази част. Затова за част от периода производството по настоящото дело е процесуално недопустимо. Освен това счита, че искът е недоказан по размер, тъй като вещото лице по делото не притежава необходимата компетентност. Решението е неправилно и в частта за лихвата – освен заради неоснователността на иска за главното вземане, но и защото е присъдена мораторна лихва върху неликвидно вземане, което не е определено по размер.

В изложението към касационната жалба се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Представлява ли лично ползване, респ. ограничаване на възможността за ползване на другия съсобственик, ползването на съсобствения имот от трето лице, което в конкретния случай е дъщеря на двамата съсобственици. 2. При твърдение в исковата молба на ищеца съсобственик, че е имал възможност и достъп да ползва съсобствения имот в определен период, не следва ли да е в негова доказателствена тежест извършването на такива активни действия от ответника съсобственик, които са довели до промяна чрез прекратяване на така установеното фактическо положение на ползване на съсобствения имот.

По тези въпроси въззивното решение влизало в противоречие с ТР № 7 от 02.11.2012 г. на ОСГК на ВКС. Счита, че това тълкувателно решение е приложено неправилно от въззивния съд, тъй като дъщерята на страните, която е родена и израснала в процесния имот, след навършване на пълнолетие има право на ползване на семейното жилище въз основа на неформален договор за заем за послужване, който е противопоставим еднакво на двамата собственици, затова не може единствено на жалбоподателката да се вменяват неблагоприятните последици от това, че имотът е ползван от пълнолетната дъщеря.

Ответникът в производството П. А. Ш. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането ѝ до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол, независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

На първо място – не възниква съмнение за допустимостта на въззивното решение за част от периода, за който е присъдено обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС, въпреки че с решение от 28.05.2010 г. по гр. д. № 25381/2009 г. на Софийски районен съд, имащо в тази част характер на определение, е оставено без уважение искането на П. Ш. за осъждане на В. М. да му заплаща обезщетение по чл.31, ал.1 ЗС за същия имот по реда на чл.344, ал.2 ГПК като привременна мярка по предявения иск за делба на имота. Трайна е практиката на ВКС, че определението по чл.344, ал.2 ГПК не е преграждащо, не създава сила на пресъдено нещо и по естеството си е привременна мярка до приключване на делбата. С него не се решава спор по същество и затова обжалването, съгласно изричната разпоредба на закона, се изчерпва само в рамките на една по-горна инстанция – в този смисъл определение № 37 от 17.01.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 599/2012 г., II г. о. и цитираната в него практика, определение № 36 от 28.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6738/2013 г., I г. о. и цитираната в него практика; определение № 475 от 17.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2258/2013 г., IV г. о., определение № 261 от 16.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4029/2014 г., I г. о. След като определението по чл.344, ал.2 ГПК, вр. чл.31, ал.2 ЗС не създава сила на пресъдено нещо, при отхвърляне на тази претенция в делбеното производство няма пречка за разрешаване на същия спор със съдебно решение чрез предявяване на самостоятелен иск, какъвто е настоящият случай. Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените въпроси, тъй като въззивното решение не противоречи, а е в съответствие с ТР № 7 от 02.11.2012 г. на ОСГК на ВКС. Според това тълкувателно решение, когато един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху цялата вещ по начин, че препятства достъпа на друг съсобственик и се ползва /или при необходимост може да се ползва/ от нейните полезни свойства съобразно предназначението ѝ за задоволяване на свои нужди или потребности, той ползва лично по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС общата вещ. За личното ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта - чрез непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от член на неговото семейство или чрез трето лице, на което безвъзмездното той я е предоставил. От значение е само обстоятелството, че с действията си засяга правата на другите съсобственици, като им пречи да ги реализират. В настоящия случай след бракоразводното решение ищецът П. Ш. е бил лишен от личното ползване на процесния имот и това ползване е било предоставено изцяло на ответницата В. М., на която е предоставено и упражняването на родителските права върху ненавършилите пълнолетие деца. На 18.04.1991 г. е съставен протокол за въвод във владение, с който съдебният изпълнител е овластил взискателката В. В. М. да смени бравата на патрона на вратата на семейното жилище, както и да отстрани катинара от бравата на стаята на длъжника П. Ш., при което неговите лични вещи са били пренесени в мазето. От тази дата - 18.04.2001 г., до 07.03.2014 г. П. Ш. не е имал ключ от съсобственото жилище и не е могъл да го ползва. След навършване на пълнолетието на децата е изтекъл законният срок, за който жилището е предоставено за ползване на В. М., затова тя е следвало да предостави на ищеца ключове от имота, с което да му осигури ползването съобразно притежаваните права. Изнасянето ѝ от имота не е достатъчно, за да бъде изпълнено задължението ѝ към другия съсобственик, тъй като личното ползване по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС и посоченото тълкувателно решение е продължено от нея чрез дъщерята на страните, която е останала да живее в имота със семейството си. За да се освободи от задължението си по чл.31, ал.2 ЗС жалбоподателката е трябвало да предостави ключове на ищеца и да не допуска в заеманите от нея помещения да се настани трето за съсобствеността лице. Предоставянето на ключовете е станало едва през 2014 г., което е след процесния период на търсеното обезщетение. Ето защо приетото от въззивния съд не противоречи, а е в съответствие с ТР № 7 от 02.11.2012 г. на ОСГК на ВКС. От значение е и обстоятелството, че като е освободила през 2001 г. заеманата от нея част от това жилище, тя е сторила това в полза на дъщеря си, която към този момент е била омъжена – „за да остави младите да живеят на първия етаж“ /св.В./. С тези действия жалбоподателката е допуснала в целия имот дъщерята на страните, която към този момент е била пълнолетна и за нея бащата П. Ш. вече не е имал задължение да осигурява жилище. По този начин се обосновава и личното ползване на имота от жалбоподателката посредством трето за съсобствеността лице, което тя е допуснала в целия имот, макар това трето лице да е дъщеря и на двамата съсобственици. Обстоятелството, че ищецът П. Ш. е ходел на гости на дъщеря си в периода 2001 г. – 2011 г., не означава нито че той е могъл да ползва имота според правата си, нито пък тези действия могат да се възприемат еднозначно като допускане на дъщерята в имота и оттам – като лично ползване от негова страна по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС и ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС. Няма данни по делото той да е участвал като съсобственик при вземане на решението за допускане на дъщерята в неговата част от жилището при изнасяне на майката от него през 2001 г.

По втория въпрос също няма противоречие между въззивното решение и ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС. Достъпът на единия от съсобствениците до общия имот, когато е осъществен само по повод отиване на гости в него, реално не представлява възможност на този съсобственик да ползва имота според неговото предназначение. Затова не може да се счете, че другият съсобственик, който ползва имота лично, включително и чрез допуснато трето лице, е освободен от отговорност по чл.31, ал.2 ЗС, респ. че за да носи такава отговорност следва да е извършил някакви активни действия по промяна в начина на ползване. Такъв извод не може да бъде направен от ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, затова по този въпрос също не може да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По поставените въпроси въззивното решение съответства на практиката на ВКС по идентични дела, по които семейното жилище при развода е предоставено на единия съпруг, а за периода на претенцията по чл.31, ал.2 СК в него е живяло само пълнолетно дете на съсобствениците - решение № 74 от 01.07.2015 г. по гр. д. № 4695/2014 г. на ВКС, II-ро г.о., както и на влезли в сила въззивни решения – решение № 553 от 20.12.2017 г. на ОС - Русе по в. гр. д. № 813/2017 г., недопуснато до касационно обжалване с определение № 594 от 30.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1403/2018 г., II г. о., както и на решение № 2052/12.11.2014 г. по гр. д. № 2676/2014 г. на Софийския апелативен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение № 208 от 26.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 919/2015 г., II г. о., ГК което е по спор между същите страни със същия предмет, но за различен период от време.

При този изход на делото на ответника по касация следва да бъдат присъдени сторените разноски в размер на 800 лв. по договор за правна защита и съдействие от 17.02.2020 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,