Определение № 967 от 17.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 24/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Юробанк България“АД и на П. М. Л. и О. Л. Л. срещу решение № 262464/22.07.2022 г. по гр.д. № 15111/2019г. на СГС. „Юробанк България“АД обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 20.10.2017 г. по гр.д. № 23992/2016 г. на Софийски районен съд, 88 състав, е признато за установено по отношение на банката по предявения от П. М. Л. и О. Л. Л. срещу „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143 ЗЗП, че клаузите на чл.3, ал.5, изр.1 и 2, чл.6, ал.2, изр.2, чл.12, ал.1 и чл.22, ал.1 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № НL 20848/17.08.2007 г., сключен между П. М. Л. и О. Л. Л., в качеството им на кредитополучатели, и от друга страна „Българска пощенска банка“АД, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146, чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, като неравноправни; както и е осъдена банката да заплати на П. М. Л. и О. Л. Л. на осн. чл.55, ал.1 пр.1 ЗЗД сумата от 11 892,29 лв., представляваща заплатена без основание възнаградителна лихва за периода 14.10.2008 г. – 27.04.2011 г., ведно със законната лихва върху тази разлика от подаване на исковата молба в съда на 28.04.2016 г. до окончателното плащане и в частта, с която след отмяна на решение от 20.10.2017 г. по гр.д. № 23992/2016 г. на Софийски районен съд, 88 състав, в частта, с която са оставени без разглеждане предявените от П. М. Л. и О. Л. Л. срещу „Юробанк България“АД искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за размера от общо 30 859,34 лв. (по 15 429.67 лв. за всеки ищец), претендирани като надплатени суми от курсови разлики поради изчисляването на кредита в швейцарски франкове вместо в евро в периода 14.10.2007 г. – 14.04.2016 г., и е върнато делото в същата част за ново разглеждане от друг състав на СРС. П. М. Л. и О. Л. Л. обжалват въззивното решение в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 20.10.2017 г. по гр.д. № 23992/2016 г. на Софийски районен съд, 88 състав са отхвърлени исковете на касаторите срещу „Юробанк България“ АД с правно основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143 ЗЗП за прогласяване за нищожна като неравноправна на клаузата на чл. 3, ал.1, на чл. 3, ал. 5 в частта на изречение трето – „Договорените в настоящия договор надбавки не се променят“ и на чл.6, ал.2, изр.1 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № НL 20848/17.08.2007г., както и исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за разликата над сумата от общо 11 892,29 лв. до размера от общо 17 838,44 лв. (възлизаща на 5 946.15 лв.), представляваща заплатена без основание възнаградителна лихва за периода 14.10.2008 г. – 27.04.2011 г., поради погасяване по давност на вземанията за тази разлика. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно в обжалваните от тях части, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Взаимно си оспорват подадените касационни жалби. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационните жалб са редовни - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с договор за кредит от 17.08.2007 г. за покупка на недвижим имот банката е предоставила на касаторите-физически лица кредит в швейцарски франкове в размер на равностойността на 60 000 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита. Посочил е, че на осн. чл. 2 разрешеният кредит се е усвоил по блокирана сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя П. Л., като усвоеният кредит в швейцарски франкове се е превалутирал служебно от банката в евро по търговски курс „купува“ на швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояването и се е превел по открита в банката сметка на кредитополучателя в евро. По отношение на оспорените клаузи от договора е приел следното: Въз основа на събраните по делото доказателства въззивната инстанция е счела, че процесните клаузи от договора за кредит не са били индивидуално уговорени, доколкото са били изготвени предварително от банката и ищците не са имали възможност да влияят върху тяхното съдържание. Презумпцията на чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е била оборена, като от ангажираните по делото доказателства не се е установило ищците да са имали възможност да изразят становище по съдържанието на договора, вкл. по процесните клаузи, и да повлияят върху тях. СГС е посочил, че с клаузата на чл. 3, ал. 1 е бил определен размерът на годишната лихва за усвоения кредит, като този размер е бил ясно посочен и се равнява на 4.95 %, поради което клаузата съдържа конкретизирано по размер задължение на длъжниците и доколкото касае основния предмет на договора - възнаградителната лихва по договора за кредит, и е формулирана по ясен и разбираем начин съгласно изискването на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, тя не следва да се преценява като неравноправна. По същите съображения решаващият състав е приел за неоснователен и иска за прогласяване нищожност на чл. 6, ал. 2, изречение първо от договора, съгласно което погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен – швейцарски франкове. СГС е намерил, че с клаузите на чл. 6, ал. 2, изречение второ („В случай че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства след служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски франкове по курс „продава” на банката за швейцарския франк към евро, за което кредитополучателят с подписването на настоящия договор дава своето неотменно и безусловно съгласие и оправомощава банката“), чл. 12, ал. 1 (в частта, предвиждаща право на банката по време на действие на договора да променя приложимите лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране), чл. 22, ал. 1 (кредитополучателят декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към евро, както и превалутирането по чл. 20 от договора, може да има за последица, включително в случаите на чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди (включително и пропуснати ползи), произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит) кредитополучателите са поели за своя сметка риска и всички вреди от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към еврото, които могат да имат за последица повишаване на дължимите погасителни вноски по кредита. В тази връзка е изложил, че разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП предвижда клаузите на договорите, предлагани на потребителите, да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин, като съгласно ал. 2 при съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за потребителя начин. Посочените по-горе клаузи относно поемането на валутния риск от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към еврото не отговарят според СГС на изискването за яснота и разбираемост. Посочил е, че банка не е предоставила на кредитополучателя преди сключване на договора за кредит в чуждестранна валута достатъчна информация, която би му позволи да извърши разумна преценка относно икономическите последици от клаузата за валутния риск спрямо задълженията по кредита, т.е. да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите си задължения при евентуално обезценяване на валутата, в която получава доходите си, спрямо чуждестранната валута, в която е отпуснат кредитът. Предоставената от банката информация, че е възможна промяна на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на дължимите погасителни вноски, изразени в евро в посока на повишаването им, не води според съда до извод, че потребителят е бил достатъчно информиран по смисъла на тълкуването на горепосочените правни норми, дадено в практиката на СЕС. Подробно е било разяснено от решаващия състав, че кредитополучателят - потребител е икономически по-слабата страна в преддоговорното и впоследствие в договорното правоотношение спрямо банката от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност. Поради това ответната банка, като икономически по-силната страна в правоотношението, и с оглед на експертната си компетентност и познания относно възможните промени в обменните курсове на швейцарския франк в краткосрочен и дългосрочен план, в посока на значимо поскъпване и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, е следвало при спазване на принципа на добросъвестност да предостави на потребителя достатъчна информация относно прогнозите за промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, с каквато информация банката следва да разполага, предвид професионалната й дейност. Според решаващия състав не са били ангажирани доказателства, че банката е представила на кредитополучателя подобна информация и че му е разяснила реално икономическите аспекти и рискове от предоставянето на кредит в швейцарски франкове. Кредитополучателят не е имал възможност на база на предоставената му от ответната банка информация относно възможните промени в обменните курсове да вземе решение, основано на добра информираност, и да направи разумна преценка какъв договор за кредит да сключи - договор за кредит при по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск, или договор за кредит при по-висока лихва, но да не носи валутния риск. Предвид липсата на информация в дългосрочен план за промяната в обменните курсове на швейцарския франк, той не е могъл да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите си задължения от валутния риск, който поема със сключването на договора за кредит в чуждестранна валута, и се е съгласил с установените предварително от банката условия, без да може да повлияе на съдържанието им, вкл. на изявленията в чл. 22 от договора, че е „запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 20 - 22 от договора“. СГС е счел, че с непредоставянето на необходимата информация на потребителя банката, като икономически по-силна страна, е нарушила принципа на добросъвестност, като впоследствие след сключване на договора в хода на неговото изпълнение посочените по-горе клаузи, вкл. на чл. 6, ал. 2 и чл. 22, са довели до значителна неравнопоставеност между страните. Потребителят не е бил защитен и от клаузата на чл. 20 от договора, тъй като упражняването на правото на превалутиране на кредита е било предпоставено от съгласието на банката, която е имала противоположни на кредитополучателя икономически интереси и би се съгласила на превалутиране единствено при неизгоден валутен курс за кредитополучателя. Налице е значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и задълженията, произтичащи от договора, тъй като ако банката беше постъпила добросъвестно и справедливо с потребителя, не би могло да се очаква, че относително осведомен и обичайно наблюдателен потребител би се съгласил с клаузите за поемане на риска от промяна на посочената чуждестранна валута и понасяне на вредите от него дори и при индивидуално договаряне. Поради това, че с посочените клаузи е бил прехвърлен върху потребителя изцяло валутния риск в негова вреда, се е създало значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора за кредит по смисъла на чл. 143, т. 18 (в ред. преди изм. с ДВ, бр. 57 от 2015 г., относима към момента на сключване на договора). По отношение на клаузата на чл. 3, ал. 5, изречение първо и второ от договора - действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните; банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП за жилищни кредити и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони, СГС е посочил, че тази клауза също е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Изложил е съображения, че с нея промяната на стойността на базовия лихвен процент е била предоставена изцяло на преценката на банката, без да е посочена методика за промяната му, обосноваваща извод за наличие на основателна причина по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП или зависимост от външни фактори съгласно чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, поради което по отношение на тази клауза посочените изключения не са приложими. Според въззивната инстанция при липса на обвързаност на изменението на лихвения процент с конкретни обективни показатели, не може да се счете, че кредитополучателят е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, по който банката може едностранно да промени цената на предоставената финансова услуга, и следователно не е изпълнено изискването за добросъвестност. По същите съображения е била счетена за неравноправна и клаузата на чл. 12, ал. 1 от договора за кредит, предвиждаща право на банката да променя дължимите лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл. 20, като измененията в приложимите лихви влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора. СГС е намерил, че клаузата на чл. 3, ал. 5, изречение трето от договора, предвиждаща, че договорените надбавки не се променят, не е неравноправна и в тази част този иск е бил приет за неоснователен. За неравноправна съдът е намерил и клаузата на чл. 12, ал. 1 в частта, предвиждаща право на банката по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си, поради това, че в договора не са посочени никакви критерии, въз основа на които банката има право да изменя Тарифата си. Изложил е съображения, че клаузата в тази част не отговаря на изискванията за яснота и разбираемост и същата е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 11 ЗЗП. С оглед извода за нищожност на клаузата на 3, ал. 5, изр. първо и второ от договора, въззивната инстанция е посочила, че сумата, заплатена от ищците в резултат едностранното изменение на лихвения процент по кредита, се явява платена при начална липса на основание. След съобразяване на заключението на ССЕ, надплатените суми за лихви са били определни в размер на 10 008,88 шв. франка, в левова равностойност 17 838.44 лв. Доколкото банката е била въвела възражение за погасяване по давност на част от вземанията за надвнесени лихви, СГС е счел, че вземането на ищците произтича от неоснователно обогатяване – даване (плащане) на процесната сума без валидно правно основание за това, а не е за лихва, поради което приложима е общата петгодишна давност, установена в чл. 110 ЗЗД, а не тази по чл. 111, б. „в” ЗЗД. Вземането на платилия без основание става изискуемо от момента на плащането и от този момент започва да тече погасителната давност. В случая исковете са били предявени на 28.04.2016 г., поради което погасени по давност към този момент са били вземанията, представляващи надвнесени лихви преди 28.04.2011 г. Въз основа на заключенията на ССЕ и на основание чл. 162 ГПК СГС е приел, че размерът на непогасените по давност вземания за надвнесени лихви за периода 28.04.2011 г. – 14.02.2016 г. е 11 892,29 лв. До този размер и е уважил претенциите на ищците. По касационната жалба на „Юробанк България“ АД: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/ - по дело С-119/17, т. 29 и дело С-186/16: 1/ Възможно ли е банката като професионалист да прогнозира за 30 години напред курса на чуждестранната валута, в която е отпуснат кредитът и какви са доказателствата в тази насока?; 2/ Прехвърлен ли е целият риск на кредитополучателя, при положение, че в процесния договор е предвидено, че рискът от понижаване на курса се поема от банката и видно от извлеченията от счетоводните книги изражението в национална валута на погасителните вноски в швейцарски франкове са по-ниски при понижаване на курса?; 3/Съдържа ли се в договора клауза, според която при понижаване курса на франка, няма да бъдат намалени вноските на кредитополучателя или няма да са по-ниски от нивото при усвояване на кредита?; 4/Следва ли валутният риск да се преценява единствено върху период, който съставлява една трета от 25 годишния договор, без съдът да е изяснил какъв ще е курсът на швейцарския франк за останалите 15 години от договора за кредит?; 5/Следва ли съдът да изясни какви са били доходите на кредитополучателите като източник, вид валута, спестявания и други, за да се направи точен извод, а не предполагаем с какви средства е погасяван кредитът?; 6/ Счита ли се за допълнително услуга между банката и кредитополучателите покупката на валута за погасяване на кредита извън договора за кредит?; 7/ Счита ли се за допълнително услуга между банката и кредитополучателите изпалзването на услуги и заплащането им по тарифата на банката, които не влияят на погасяване на кредита?; 8/ Какво следва да се има предвид под „критерии за промяна на тарифата“?; 9/ По какви критерии съдът е определил, че определени клаузи на договора са индивидуално договорени, а други не и съответно как съдът е определил, че кредитополучателят не е могъл да повлияе върху определени договорни клаузи?; 10/ Каква е погасителната давност за възстановяване на „надвзети суми“ по договор за кредит, в частност лихви при промяна на лихвен процент? Настоящият състав на ВКС намира следното: Поставените в изложението въпроси от № 1 до № 9 включително нямат правна характеристика, съобразно критериите на общо основание за допускане на касационно обжалване, по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са хипотетични, казуистично зададени и са по правилността на решението. Неправилността, на която касаторът се позовава във всеки един от въпросите е ирелевантна за настоящата фаза на производството пред ВКС, тъй като същинската касационна проверка може да бъде осъществена само при доказано наличие на предпоставките за допускане на обжалването. Задължение на касатора е, а не на настоящата инстанция, да изведе правния проблем като общо основание за допускане на факултативния касационен контрол. Първият поставен въпрос, касаещ наличието на способност от страна на банката да прогнозира за 30 години напред курса на чуждестранната валута, в която е отпуснат кредитът, не е правен, а фактически въпрос – за обстоятелство с правно значение по делото, а не за решаващ правен извод. Въпроси № 2,3 и 4 относно понасянето на риска са поставени в смисъл, който не е изложен в мотивите на въззивното решение. Обосновани са в контекста на твърдение, че касаторът-банка не е могъл да предвиди и не е могъл да влияе върху настъпилите в последствие на сключване на договора изменения, които са причина за утежненото положение на кредитополучателите. Във въззивното решение липсва подобен извод, поради което тези въпроси са извън произнасянето на съда. С тях по същество се оспорва правилността на направените в обжалваното решение изводи и възприетите от съда становища по наведените доводи и възражения, която правилност обаче е извън предмета на проверка в настоящия стадий. Отделно от това в практиката на СЕС, и на ВКС - напр. в решение № 168/29.01.2021г. по т.д. № 2184/2019г. на ВКС, II т.о., е прието, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Банката е следвало да разполага, с оглед предмета си на дейност и за да би удовлетворила изискванията на добрите търговски практики, с прогнозни данни относно курса на валутата в средносрочен и дългосрочен план, информация относно възможните фактори и пазарните регулатори, от естество да повлияят на курса на валутата. В евентуалност, същата е следвало да установи по безспорен начин, че дори полагайки грижата на добрия банкер, не би могла да се снабди с такива данни. При сключване на договора, ако е била предоставена само информация, че е възможна промяна на обявения курс на банката купува/продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на дълга в лева, същата се явява недостатъчна, доколкото не е предоставена информация за икономическите последици от подобно трайно обвързване при обезценяване на лева спрямо еврото и швейцарския франк, както и при неразяснени възможности за минимизиране на риска /напр. чрез застраховане/. Пети въпрос, относно наличието или не на задължение на въззивния съд да изясни какви са били доходите на кредитополучателите, т.е. с какви средства е погасяван кредитът, не е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е без значение за крайния изход на конкретния спор, доколкото касае ирелевантно спрямо неравноправността на клаузи в потребителски договор обстоятелство, поради което не е включен в предмета на делото и затова не е обсъждан във въззивното решение. Въпроси № 6, 7 и 8 по отношение сочените от касатора “допълнителни услуги“ също не се явяват обуславящи за изхода на конкретното дело. Отговорът им изисква преценка на конкретни договорни клаузи и същият не би довел до друг краен резултат по спора. Въпрос № 9 също не отговаря на изискванията към общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. По отношение извода за липса на индивидуално уговаряне на процесните клаузи от договора СГС е приложил чл.146, ал.4 ЗЗП, която разпоредба възлага в тежест на кредитора да установи този факт и е констатирал, че банката не е ангажирала доказателства да го докаже. Следователно от значение за спора са събраните по делото доказателства и тяхната оценка – проверка, която не може да се извърши във фазата по чл.288 ГПК. Така посочените правни въпроси не отговарят и на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. С определение на Съда на Европейския съюз от 22.02.2018 г. по дело С-119/17 е дадено следното тълкуване: Член 4, пар.2 от Директива 93/13 на Съвета от 05.04.1993 г., относно неравноправните клаузи в потребителските договори, трябва да се тълкува в смисъл, че клауза като разглежданата в главното производство в договор за кредит, сключен в чуждестранна валута между продавач или доставчик и потребител, попада в обхвата на понятието „основен предмет на договора”, без да е била предмет на преговори и по силата на която кредитът трябва да бъде върнат в същата валута, след като посочената клауза определя основна, характеризираща този договор услуга. Със същото определение е дадено и тълкуването: Членове от 3 до 5 в Директива 93/13 трябва да се тълкуват в този смисъл, че клауза на договор за кредит като разглежданата в главното производство, в резултат на която целият валутен риск се прехвърля на кредитополучателя и която не е съставена прозрачно, така че кредитополучателят не е в състояние да прецени, въз основа на ясни и разбираеми критерии, икономическите последици, произтичащи от подписването на договора, може да се разглежда като неравноправна от националния съд при разглеждането на тази клауза, когато се установи, че въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. Във връзка с това националната юрисдикция трябва да направи оценка, с оглед на всички обстоятелства по делото, предмет на главното производство, и отчитайки по-специално експертната компетентност и познанията на продавача или доставчика, относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, най-напред евентуалното неспазване на изискването за добросъвестност, а след това наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на чл.3, пар.1 от Директива 93/13. В решение №С-186/16 на СЕС е прието, че чл.3, пар.1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че преценката за неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор, при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение. Националната юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба с оглед на всички обстоятелства по делото, предмет на главното производство и отчитайки по-специално експертната компетентност и познания на продавача или доставчика в случая банката, относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута. В съответствие с практиката с решение си СГС е преценил, че клаузите на чл.6, ал.2, изр.2 и чл.22, ал.1 за прехвърляне на валутния риск върху потребителя създават значително неравновесие между правата и задълженията на страните по кредитния договор по смисъла на чл.143,т.19/предишна т.18/ от ЗЗД, че същите са неравноправни, тъй като са неиндивидуално договорени клаузи от кредитен договор в чуждестранна валута. Формирани са и изводи, че цитираните клаузи не са съставени по прозрачен начин, така че кредитополучателите да могат да преценят на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора. С клаузите на чл.3, ал.5, изр.1 и 2 от договора относно действащия БЛП на банката за жилищни кредити и чл.12, ал.1 от договора относно правото на банката по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните са нищожни. Изводът е обоснован с обстоятелството, че тези клаузи регламентират едностранна промяна на уговорената възнаградителна лихва при промяна на БЛП. Всички тези изводи на въззивния съд са в съответствие с цитираната практика на СЕС. Последният десети въпрос е разрешен в съответствие със задължителна практика на ВКС – т.7 от ППВС №1/1979 г.и ТР № 5/2017г. на ОСГТК на ВКС. Според същата задължението за връщане на даденото при начална липса на основание, в хипотеза на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, е безсрочно – правоотношението е с извъндоговорен характер, то не възниква в резултат на съгласуване на волите на правните субекти. Следователно в случая вземането не представлява по същността си „възнаградителна лихва“, тъй като основанието, на което в било извършено плащането /съответната договорна клауза/ е било прието от решаващия съд за нищожно. По касационната жалба на П. М. Л. и О. Л. Л.: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят следните правни въпроси: 1/ Отговаря ли на условията за добросъвестност по смисъла на ЗЗП клауза в договора за банково кредетиране, която предпоставя определянето на лихвения процент при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълно погасяване на кредита?; 2/ Създава ли се неравновесие и неравноправност между правата и задълженията на страните по договора за кредит по смисъла на ЗЗП, когато се налагат едностранно условия, при липса на прозрачност по отношение съдържанието на клаузите, касаещи валутния риск? Налице ли е недобросъвестност от страна на банката, когато прехвърля валутния риск изцяло върху потребителя в негова вреда? Първи въпрос е въведен при позоваване на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради твърдяно противоречие с практика на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК – по гр.д. №4452/2014г. на ВКС, III г.о., по гр.д. № 1899/2015 г. на ВКС, IV г.о., по т.д. № 240/2015г. на ВКС, II т.о. и др. По втори въпрос касаторите се позовават на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въвежда се и хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Първи въпрос е поставен във връзка с коментираната клаузата на чл. 3, ал. 5, изречение трето от договора, но същата не касае променливата компонента от лихвения процент, в който смисъл е въпросът. СГС е установил, че коментираната клауза предвижда, че договорените надбавки не се променят. БЛП е регулиран от клаузата на чл.3, ал.5, изр. 1 и 2 от договора, в която част искът на касаторите е бил уважен. Вторият въпрос е решен в съответствие с цитираната по-горе във връзка с касационната жалба на банката практика на СЕС и на ВКС, съществуването на която изключва приложението на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не е налице и хипотеза на „очевидна неправилност“ по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. При постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната от касаторите очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Страните не са представили доказателства за извършени разноски по защита срещу жалбата на насрещната страна. Водим от горното, състав на Първо търговско отделение на ВКС