Определение № 3774 от 28.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4410/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. Т. К., чрез адв.Б. Б., срещу определение № 424/18.08.2023г., постановено по ч.гр.д.№ 320/23г. от състав на Апелативен съд Варна, с което е потвърдено протоколно определение на първоинстанционния съд за прекратяване на исковото производство в частта по предявения иск по чл. 240 ЗЗД. Жалбоподателят иска отмяна на атакуваното определение, като твърди да е невярно приетото от инстанциите, че не е навел твърдения за съществуването на заемно правоотношение между страните и дори е отрекъл съществуването му. В контекста на цитираното оплакване поставя два процесуалноправни въпроса, за които заявява, че са от значение за изхода на спора и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, включително задължителната такава: 1/ относно задълженията на въззивния съд за установяване на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма и 2/ за задълженията на въззивния съд да се произнесе по всички доводи и твърдения на страните, надлежно въведени в процеса. Сочи се противоречие с постановките на ТР № 1/09.12.2013г. по т.д.№ 1/2013г. на ОСГТК, ВКС; ТР № 1/2001г по т.д.№ 1/2000г. на ОСГТК на ВКС и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Насрещната страна по жалбата – М. В. К., счита жалбата за неоснователна и възразява срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Частната жалба е допустима, а по искането за допускане на касационно обжалване настоящият състав съобрази следното: В исковата молба ищецът е твърдял, че е закупил с изцяло лични средства по време на съвместното си съжителство с ответницата недвижим имот, за Ѕ идеална част от който тя е вписана като собственик в нотариалния акт за покупко- продажба. Първоначално ищецът е твърдял, че сумата за дела на ответницата – 32 000 евро, й е предоставена в заем от него, но не подписали писмен договор за заем, а се договорили тя да върне сумата, след като събери парите. При тези твърдения е поискано присъждане на сумата като обезщетение за изплатената от ищеца за сметка на ответницата сума за нейния дял от придобития недвижим имот. С молба от 16.02.2023г., депозирана в изпълнение указания на съда по чл. 129 ГПК, ищецът е заявил, че уговорката между страните била имотът да бъде на негово име и на името на децата им с ответницата, но след като последната не прехвърлила нейния дял от имота на децата им, се съгласила да изплати цената на този дял на ищеца. Окачествил е тази уговорка като такава за заем и поискал връщане на сумата, като предоставена в заем, а при условията на условията на евентуалност – присъждането й на основание чл. 55, ал.1 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД. Делото е докладвано по реда на чл. 140 ГПК, като такова с предмет иск по чл. 240 ЗЗД и евентуален иск по чл. 59 ЗЗД ( евентуалният по чл. 55, ал.1 ЗЗД е бил прекратен с влязло в сила определение). Дадени са указания на ищеца да индивидуализира кога и при какви обстоятелства е постигната заемната уговорка с ответницата. В тяхно изпълнение, с молба от 06.06.2023г. ищецът е посочил, че уговорката е постигната пред свидетели по време на коледните празници през 2014г., непосредствено преди заплащане на капарото за закупуване на недвижимия имот. В първото по делото заседание, на 27.06.2023г., ищецът е заявил, че няма договор за заем между страните; уговорката им била да купят имота за децата им, като в тази връзка ответницата обещала, че ще прехвърли своя дял на тях; няколко месеца след продажбата ответницата отказала да прехвърли своя дял на децата и обещала през лятото на 2018г., че ще върне сумата за него на ищеца, с чиито средства бил закупен изцяло имота. Като е съобразил изложеното, съдът е приел, че с оглед липсата на твърдения за наличие на заемно правоотношение, не е сезиран с иск по чл. 240 ЗЗД и е прекратил производството по същия. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционния, че фактическите твърдения, обуславящи заявения от ищеца К. петитум за присъждане на сумата 32 000 евро, са изяснени от самия ищец в смисъл, че не съдържат такива за уговорка за предоставяне в заем на сумата на ответницата, от което следва, че иск по чл. 240 ЗЗД не е предмет на исковото производство. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд с обжалваното определение/ решение по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Нито един от поставените от касатора правни въпроси няма отношение към решаващия извод на въззивния съд, който е за правната квалификация на исковата претенция, а не по съществото й. Правната квалификация на иска се определя от съда въз основа на твърденията на страната за фактическото основание на претенцията й и заявения адекватен на същата петитум. При определянето й не се изхожда от доказателствата по делото, те не се обсъждат, както и доводите и възраженията на страните. Задълженията на съда, които жалбоподателят е заявил, че са нарушени, са такива във връзка с решаване на спора, а атакуваният акт не е по съществото му. В случая липсва основният селективен критерий на чл. 280, ал.1 ГПК, поради което касационно обжалване не следва да се допуска. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.