Определение № 517 от 06.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 398/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на М. С. - особен представител на ответницата О. И. Ан срещу решение № 332/16.11.2022г. по в.т.д. № 474/2022г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение на Окръжен съд - Варна в частта му, с която О. И. Ан, в качеството й на кредитополучател, е осъдена да заплати на „УниКредит Булбанк” АД (солидарно с В. Е. Ан- съдлъжник), сумата от 38 072,50 евро представляваща главница по договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 301/0812 от 11.11.2013г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 27.09.2019г. до окончателното погасяване на вземането; сумата от 1625,48 евро, представляваща лихва върху редовна главница за периода 25.04.2018г. - 26.09.2018г.; сумата от 1099,88 евро, представляваща наказателна лихва при просрочие за периода 25.04.2018г. - 26.09.2019г. и сумата от 82,09 евро, представляваща такси по кредита, на осн. чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.430 ТЗ. От името на касаторката, назначеният особен представител атакува въззивното решение като неправилно, поради нарушение на материалния закон. Поддържа възраженията си за нищожност на сключения договор, поради липсата на съгласие за сключването му и поради противоречие с добрите нрави, предвид факта, че същата не владее български език. Сочи за установен само факта на полагането на подпис от нейна страна и обстоятелството, че е разбирала, че става въпрос за придобиване на недвижим имот чрез ипотечен кредит, но не и неизгодните за потребителите условия по кредитния договор, с които банката-кредитор я е обвързала. Ответникът по жалбата и ищец по делото, „УниКредит Булбанк” АД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендира направените разноски в касационното производство, включително присъждане на заплатен адвокатски хонорар в размер на 3002,84 лева (ведно с ДДС). Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По делото не се спори, а и от представените в производството писмени доказателства е установено, че на 11.11.2013г. О. И. Ан и В. Е. Ан са подписали като свои изявления, съставени на български език писмени документи (л.12-32 от дело на ВОС) със съдържание, съответно обозначено изрично като договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 301/0812 от 11.11.2013г., погасителен план към него и разписка за връчени общи условия за този банков продукт, както и договор за залог на вземания (л.381). Няма спор, че подписите за „кредитополучател“ и „солидарен длъжник“, нанесени на всяка от общо 22-те отпечатани страници са били изпълнени именно от тези две лица, като спор за автентичността им не е повдиган своевременно. Съдът е кредитирал свидетелските показания на С. Р. и О. Е.. Първата свидетелка е участвала в съставянето на посочените документи и обяснява, че като служител на кредитора е удостоверила, че клиентите, които са потърсили кредитна услуга по повод предстоящо плащане на цена на закупуван от тях имот, са положили своите подписи, след като са одобрили предложен от банката продукт, налаган на пазара именно като предназначен за улеснение на търсещи български имоти руснаци. Свидетелката описва проведената предварителна среща с двамата чужденци, които не говорили български, но били придружавани от друга рускиня, пребиваваща постоянно в България, ползваща се с тяхното доверие и владееща български език, която им съдействала с превод по време на разговорите и разясняване на условията, които банката принципно предлагала за този вид кредит и нужните документи, които кандидатите за кредитиране следвало да представят, за да бъде одобрено искането за финансиране. Същата свидетелка разпознала като свой почерка на ръкописно попълнени бланкети в искане за отпускане на кредит на физическо лице от 25.10.2013г, в което са посочени параметри на искан кредит за „сума“ от 42 000 евро с цел покупка на имот, еднократно усвояване и връщане на анюитетни вноски за 20 години, декларирани са лични данни на „кредитоискател“ О. Ан и нейния съпруг В. Ан, и източниците на доходи на семейството(л.377). Самата свидетелка, макар и да разбирала руски език, не го владеела до степен сама да превежда на клиентите писмените документи и след като нужните доказателства за доходите били представени и искането било одобрено, на финалното посещение в банката преводачката О., която била и пълномощник и връзка с продавача на имота, присъствала и съдействала на чужденците да се запознаят с конкретното съдържание на вече изготвените писмени документи, като им разяснявала текста на одобрените от банката основни параметри (срока, лихвата), с които чужденците вече били запознати при предварителните разговори при избора на продукта. Съдът е констатирал, че тези обстоятелства се потвърждават от показанията на св. О. Е., която обяснила, че действително е придружавала семейството по повод отпускането на кредита, които я потърсили като контакт в страната, препоръчан им от познати руснаци. Свидетелката посочила, че тогава се запознала с О. и В. и друго семейство Калашникови, които имали общ ресторантьорски бизнес в П., но търсили да закупят апартаменти в България, за да ги ползват с децата си. Според тази свидетелка, те сами избрали банката и получили предварително документите, като ползвали нейните услуги за контакти и съдействие, когато възникнели въпроси, но според нейните впечатления нямали нужда от постоянен превод, защото се разбирали със служителите. Свидетелката е категорична, че е присъствала на финалното договаряне на кредита, тъй като е била посочена от чужденците като местно лице за контакт с тях и по този повод е предоставила и своите лични данни, но и при тази среща присъстващите двама ответници са оставили впечатление у нея, че са изцяло наясно с естеството на уговаряния кредит, водили са свободен диалог със служителите в банката, които разбирали руски и английски, ползвани и от руснаците, и не са търсили специално превод, за да си изясняват някакви неясни за тях въпроси по текста на документите. По делото са кредитирани два писмени документа, в които ответниците са изявили лично воля за съгласие със съдържание на български език, като В. Ан е упълномощил представител за деклариране на придобития имот (л.426 -гръб), а О. Ан е заявила пред нотариус молба за заверка на дата на представен от нея документ (л.385). Същевременно при придобиване на уговорения в предварителния двуезичен договор имот, пред нотариуса двамата купувачи са декларирали, че не разбират български, но са потвърдили след превод от назначен от нотариуса лицензиран преводач, съгласието си да закупят имота чрез заплащане на цена, отпусната на съпругата като ипотечен кредит за сума от 42 000 евро по изрично индивидуализиран с номер и дата договор за банков кредит (л.37), съвпадащ с данни, възпроизведени върху страниците на подписания на същата дата в банката документ. Както първоинстанционният, така и въззивният съд са заключели, че съвкупната преценка на тези доказателства налага извода за потвърдено писмено съгласие на клиентите на банката да получат предлагания по стандартизирани условия целеви кредит за покриване на последната вноска от цена на закупуван от тях имот. Съдът е отчел, че основният параметър на търсената от тях услуга е бил обвързан с уговорено в предварителния договор от 27.08.2013г. задължение за плащане на 42 000 евро с банков кредит до 1.11.2013г.(л.374), като волята им за такова финансиране е изявена както на български, така и на руски в двуезичен текст. Затова и търсенето на доставчик на такава услуга, приключило с процесното писмено съглашение е изцяло логично продължение на безспорно планираната покупка. Съдът е приел, че чужденците не са владеели български език и не са го ползвали лично, но са разполагали с достатъчно възможности за свободна комуникация в преговори, водени на език, който е бил достатъчно разбираем за тях (говорим на битово ежедневно ниво руски) със служителя, който ги е консултирал при избор на продукта. Затова, макар и да не са ползвали професионален превод на текста на подписания от тях комплект от документи, те са демонстрирали недвусмислено съгласието си за обвързване с банката по кредитна сделка, чийто съществени параметри са били изяснени по повод кандидатстването им за одобрение на целево финансиране и възприети като отразени в текст на макар и неразбираем в детайли за тях език. Посочил е за съществена за този извод съпоставката на несъмнено преведения текст на нотариалния акт, препращащ именно към индивидуализацията на договора, подписан от ответницата като „кредитополучател“, а от ответника - като „солидарен длъжник“, както и данните за погасителния план, който в табличен вид е възпроизвел с цифрово изражение основните параметри на кредитната сделка (сума на кредит, валута, начална и крайна дата на ползване, падежни дати, общ сбор на елементи, формиращи части от месечни вноски за главница, лихва и такса), като думите на българския език, обозначаващи тези параметри са сходни по звучене със съответни думи със същото значение на езика от същото езиково семейство, роден за клиентите на банката (кредитозаемщик, солидарный должник, сумма кредита, валюта, даты начала и окончания использования, сроки погашения, общая сумма, основная сумма, проценты и плату). Съдът е отчел посоченото от свидетелката, която е подпомагала чужденците именно за контактите им с местни лица, че те не са потърсили нейна конкретна помощ за разясняване на непознат за тях български текст на подписвания от двамата съпрузи комплект от документи, а напротив изявили са съгласие със съдържание, което им е било вече известно, тъй като е било обсъждано при предходни срещи, а цялостното им поведение преди и след подписването на договора индикира съгласието им за обвързване с банка, предоставяща финансиране на покупка срещу лихва. В тази връзка съдът е ценил действията по документиране на допълнителното обезпечение от кредитополучателката, осигурила заверка на достоверната дата на залога на вложените по банкова сметка парични средства, и засвидетелстваните от пълномощницата им действия по редовно информиране за хода на обслужването на кредита, извършвано с преводи от чужбина на дати, близки до падежите по погасителния план и в размери съпоставими с валутното месечно задължение(отразени в извлечението от разплащателна сметка и потвърдени при проверката от вещото лице). При така установеното съдът е намерил оплакванията на двамата ответници срещу валидността на договарянето за неоснователни. За пълнота в мотивната си част е изложил, че документирането на съгласие има диспозитивен характер и затова дори и да са подписали непреведен документ, без волята за това да е била опорочена по друг начин (чрез измама, грешка или насилие), чужденците са изявили недвусмислено съгласие за поемане на последиците от така фиксирана сделка с известно им съдържание (определение № 88/2008 г. по т. д. № 593/2008 на ВКС). Същевременно въззивният съд е намерил, че обстоятелствата по начина на обвързване на клиентите на банката индикират друго основание за недействителност, което дори и да не е въведено с надлежно възражение от страните следва да бъде преценявано при всеки случай на договор с потребителски характер (чл.7 ГПК). В тази връзка макар и лаконично представителят на кредитополучателката е посочил, че банката като търговец не е съобразила поведението си с изискуема от доставчик на потребителски кредит грижа за интереса на потребителя, чрез предоставяне на преддоговорна информация. По-подробно от името на солидарния длъжник е била обоснована неравноправност на клаузите на кредитния договор, съдържащи уговорките за съществените параметри на сделката, които в нарушение на изискванията за добросъвестно преговаряне, търговецът наложил с текст, изготвен предварително и без изрично разясняване до степен, позволяваща на конкретните потребители да вземат информирано и благоразумно решение за избрания от тях продукт на този доставчик. Съдът е счел, че тези обстоятелства съответстват на фактическата хипотеза на недействителност, уредена като специална форма на закрила на по-слаба страна в икономически неравнопоставени отношения и затова следва да се разгледат като отделно основание на нищожност, предвидено в закон (ТРОСГТК № 1/2020г.). Въззивният съд е намерил за приложима само най-общата рамка на закрила, изразена в императивни правила на чл.143 ЗЗП, приложими за всички сделки между неравнопоставените търговци и клиентите им потребители, които изискват от доставчика да се въздържа при предлагане на своя продукт от условия, с които се нарушава баланса на права и задължения на насрещните страни под заплаха от санкциониране с недействителност (чл.146 ал.1 ЗЗП). В конкретния случай въззивният съд не е намерил основание за прилагане на ограничението по чл.145, ал.2 ЗПК на договорната свобода. В мотивната си част е изложил, че няма съмнение, че и двамата съпрузи са били наясно, че се обвързват с банка, финансираща срещу възнаграждение под форма на лихва плащането на цена по покупка на жилището им в България. Съществените параметри за такава банкова услуга, освен специфичното обезпечение, което двамата са потвърдили официално, че учредяват пред нотариуса, са именно стойностите, чието цифрово изражение е посочено в погасителния план. Намерил е, че той е оформен таблично по начин, изключващ каквото и да е неразбиране от страна на средно подготвен и търсещ банково кредитиране потребител, тъй като ясно фиксира със символи с универсално значение стойности на главница, ясно разпознаваема като съвпадаща сума с дължимата цена по нотариалния акт и общ сбор от 95784.14евро, който кредитополучателката и задължилия се солидарно с нея съпруг следва да заплатят в края на посочения срок 11.11.2033г. Счел е, че дори и да не е запознат по какъвто и да е начин с останалата част от писмения договор и общите условия, всеки разумен и добросъвестно влязъл в преговори с доставчик потребител, не може да не съобрази, че се задължава да върне не само гавницата от 42 000 евро, но и разходи по кредита, които формират самостоятелни компоненти на лихва 50 969.03 евро и такса 2815.11 евро, разсрочени заедно с главницата на части и обобщени във вноска, дължима на съответната дата. В този смисъл съдът е приел, че поне тази част от съдържанието на договора за кредит не е неравноправна, а тя е достатъчна за да покрие съдържание на сделката по чл.430 ТЗ и чл.58 ал.1 ЗКИ, съответно включващо поне задължение за изпълнение на така възприетия между страните план. Относно останалата част от съдържанието на договора за кредит, съдът е установил, че в чл.4 от договора страните са се съгласили кредитът да се олихвява по два различни начина според това дали погасителния план се изпълнява или е допуснато просрочие, като в първия вариант е посочен двукомпонентен сборен лихвен процент, формиран от променлив БЛП(пазарен индекс EURIBOR и премия, отчитани по правила в общи условия) и фиксирана надбавка 8.976, а във втория, освен двата компонента е добавена и трета фиксирана надбавка като „рискова“ премия от 2 пункта, прилаган по редовния дълг и допълнително олихвяване на просрочената главница със завишения лихвен процент и добавка от още 10 пункта. Посочени са началните измерения на всеки от сборните лихвени проценти, като в пункт 4а е обозначен размер от 9.2% за годишно събирана лихва върху т. нар. „редовна“, т.е. неизискуема поради разсрочване главница, включена в анюитетни месечно дължими вноски; в пункт 4.1 същата лихва е увеличена до 11.2%, при допуснато просрочие, а в пункт 4.2 е посочен сборен размер от 21.2% като лихва върху просрочена главница, начислявана само за период на просрочие. В чл.5 са посочени и четири такси, като само две от тях са приложими след усвояване и ползване на кредита, съответно в глобален размер на 0.95% за първоначалния ангажимент на кредитора по администриране и отпускане на кредита и 0.043% месечно за управлението на текущия кредит. Прието е, че от всички тези задължения в погасителния план са възпроизведени само тези, които са свързани с редовно обслужване на вноските (т.нар. „редовна“ главница, лихвата от 9.2% и таксите). Затова с оглед на вече изяснения начин на запознаване на потребителите със съществените параметри на търсен и получен от тях кредит, съдът е намерил, че може да приеме за несъмнено разяснени и разбираеми за клиентите (независимо на какъв език са ги възприели) само тези клаузи. Счел е, че уговорките за увеличението на лихвената тежест при промяна на размера на лихвения процент, независимо дали тя се дължи на запазени от кредитора в общите условия права да актуализира променлив компонент или да санкционира текущо пропускане на уговорени падежи, изискват по-детайлно запознаване на чужденците с конкретното съдържание на текстовете, както от договора, така и от общите условия, а според свидетелката - служител на банката, тя не е владеела руски до такава степен, че да поясни по-сложно текстово съдържание и се е убедила само, че вече одобрените от банката клиенти са познавали условията на типичния за банката продукт и са ползвали своя консултант за превод на документацията. Също така е посочил, че именно местното лице, придружило чужденците свидетелства, че тъй като самите потребители не са търсили разяснения по българския текст, такива не са били дадени с изключение на устната информация в свободния разговор на руски език. В заключение съдът е приел, че само по себе си това поведение на специализирания търговец не манифестира полагане на изискуема от закона добросъвестност към потребителите и затова макар и да са приели изрично цялостното текстово съдържание, клиентите не могат да се обвързват с клаузи, които биха нарушили баланса на правата и задълженията. В този смисъл не е налице индивидуално договаряне. Съдът е приел, че така формулирана, уговорката за приложимия годишен лихвен процент е неравноправна, но само в частта, включваща право на доставчика да завишава текущата лихва (чл. 143 ал.1 т.12 вр. чл. 144 ал.4 ЗПК) и следва да се прилага в смисъл, който е най-благоприятен за кредитополучателя и съдлъжника, като съхрани изгодното за тях ползване без допълнително оскъпяване по инициатива на кредитора(чл. 146 ал.5 и чл. 147 ал.2 ЗЗП). В този смисъл се е позовал на установената съдебна практика (решение № 146/01.11.2017г. на ВКС по т.д. № 2615/2016г., I т.о; решение № 198/18.01.2019г. на ВКС по т. д. № 193/2018г., I т.о.; решение № 299/15.02.2019г. на ВКС по т. д. № 2023/2017г., II т.о и др.). По сходни съображения съдът е счел за неравноправни и клаузите, позволяващи актуализиране на първоначално обявени на клиентите такси чрез прилагане на Тарифа, действаща към момент на начисляването (чл.10 от ОУ). Изключването на валидността на тази уговорка налага определяне на задълженията за такси само в размерите, ясно разпределени в погасителния план като изискуеми части от месечни вноски. По отношение на уговорките, увеличаващи разходите на потребителите в случай на допусната забава, въззивният съд е зачел вече стабилната част от първоинстанционното решение, с която между страните е отречено основанието за дължимост на лихвата, начислявана от кредитора върху просрочена част от главницата (формирана от вноски с пропуснати падежи). Затова при преценка на обема на правата и задълженията въззивният съдът е съпоставил само размера на новото плащане, наречено в договора „ценова рискова премия“, което потребителите биха дължали като горница над основната лихва в случай на просрочие. Като санкция за допуснатата забава, тази добавка позволява на кредитора да прилага във всеки месечен период между две падежни дати, допълнителна „наказателна“ лихвена надбавка ако има пропуснат падеж. Размерът на надбавката е договорен като 2 процента в чл. 4.1. и пояснен в преамбюла и чл. 9.6.4. от ОУ и несъмнено се прилага не върху просрочения дълг, а върху неизискуема ползвана главница, като увеличава със съответна горница посочена в плана месечна вноска. Обезщетение за забава от този вид е съпоставимо с вредите, които кредиторът би понесъл поради забавено плащане на очакваните по плана оборотни приходи, които могат да препятстват планирани разходи по обслужването на текущи банкови операции. За такъв вид вреди законът гарантира обоснован размер от поне 10 процентни пункта като законна лихва, която се дължи без каквато и да е уговорка от всеки неизправен длъжник по парични вземания(чл. 86 ЗЗД вр. ПМС № 426/18.12.2014г.). Макар, че основата върху която се прилага олихвяването е различна, съдът е констатирал че с натрупване на забава общата тежест на уговорената от кредитора надбавка намалява, докато при прилагане на диспозитивна законова норма ще се увеличава. Това обстоятелство, наред с по-ниския номинален лихвен процент, уговорен от кредитора, убеждава съда, че сама по себе си надбавката „ценова рискова премия“ като обезщетение за забавено плащане не е прекомерно и не е в ущърб на потребителите, доколкото ги освобождава от по-обременителна законна лихва. Съдът е намерил за неоснователни оплакванията на ответниците срещу зачитането на валидността на уговорките за погасяване на разсрочените части от главницата, договорената лихва в размер не повече от 9.2 % годишно, такса от 0.95% месечно и мораторната надбавка от още 2% при допусната забава. Позовал се е на заключението на счетоводния експерт, назначен от първата инстанция, съгласно което кредиторът е усвоил от постъпилите по разплащателна сметка и предоставените му в залог от кредитополучателката депозирани средства от общо 3927.50 лева за изискуема главница по падежирали вноски (приложение 2, л. 404) до 5.04.2018г, след което наличности не са осигурени от длъжниците и е останал дълг от 38 072.50 евро. Констатирал е, че за целия период на администриране на този дълг, макар че кредиторът се е възползвал от принципно неравноправна клауза да актуализира текущата редовна лихва като определя БЛП, събираните от него лихви периодично са намалявали, като от 9.2 % годишната лихва е спаднала до 8.632%. Според проверката, която експертът е извършил, след осчетоводяване на последното плащане към изискуеми вноски, до момента на подаване на исковата молба са останали неплатени общо 38 072.50 евро, 82.09 евро такси, начислени само до 25.09.2018г. и лихви върху ползваната разсрочена главница, включена в падежирали от 25.04.2018г до 25.09.2018г вноски в размер на 1896.62 евро. Същевременно вещото лице е изчислило и надбавката за забава от 25.04.2018г. (падежа на първата пропусната вноска) до предявяване на иска на 26.09.2019г. в размер на 1099.88 евро. За пълнота относно предпоставките за упражняване на правото на кредитора да търси предсрочно изпълнение на задължението за разсрочените части от главницата, въззивният съд е посочил, че такова право е предвидено в чл.60 ал.2 на ЗКИ и банката може да го упражни спрямо неизправните си длъжници, дори и да не е разяснила подробно съответната уговорка, като се спазят посочените в закона условия за това. В случая решаващият състав е споделил констатацията на първоинстанционният съд, че изявлението на кредитора не е било доведено до знанието на ответниците преди началото на съдебния процес, но доколкото назначените особени представители са приели адресираното със самата искова молба изявление, то преобразуващия му ефект следва да бъде зачетен по отношение на представляваните като настъпил факт в хода на процеса на осн. чл. 235, ал. 3 ГПК (Решение № 10/25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. на ВКС, II т. о.). Затова и въззивният съд е споделил изводът за доказано като изискуемо в цялост задължението за остатъчна главница, независимо че разсрочването на падежи е отпаднало след подаване на исковата молба. С оглед гореизложеното въззивният съд е потвърдил изцяло първоинстанционното решение. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1.1/ Следва ли да се приеме, че потребител по банков кредит, който не е български гражданин и не владее български език, е бил запознат в достатъчна степен на „ясен и разбираем“ език с елементите на договор за кредит и достатъчно ли е да се приеме, че потребителят по такъв договор е бил запознат с тях, ако основните параметри на кредитната сделка са възпроизведени с цифрово изражение в табличен вид?; 1.2/ Как следва да се докаже, че потребител е бил запознат с елементите на договор за банков кредит, ако същият не е български гражданин, не говори български език и при сключването на договора за кредит не е участвал преводач?; 1.3/ Може ли да се приеме, че лице което не е български гражданин и не говори български език, е дало съгласие за сключване на банков кредит, ако при сключването на договора не е присъствал сертифициран преводач?; 2/ Следва ли да се приеме, че не е налице накърняване на добрите нрави, ако при сключване на договор за банков кредит между банка - кредитор и потребител, който не е български гражданин и не говори български език, не е присъствал сертифициран преводач, който да преведе пълния текст на сключвания договор за кредит?“ Касаторката се позовава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, предл. 3-то ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Въпрос 1.1. не покрива основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението в обжалваната му част до касационен контрол, тъй като, за да достигне до извод, че кредитополучателката, която не владее български език, е била запозната със съществените параметри на договора за кредит, съдът не се е позовал само на погасителния план и намерилите в него цифрово изражение стойности на погасителните вноски, вкл. главница, лихви и такси, но е извършил съвкупна преценка на доказателствата, вкл. на съдържанието на двуезичния нотариален акт за продажба на недвижим имот, във връзка с който е сключен договора за кредит, и използваната в продажния договор близка терминология на български и руски език, както и установените по делото преддоговорни отношения и показанията на свидетелката, подпомагала чужденците при сключването на договора за кредит. Въпрос 1.2. също не може да обуслови допускане на въззивния акт до касация, тъй като доказването, че потребителят, който не владее български език, е запознат с основните елементи на кредитен договор, чието съдържание е на български език, става така, както съобразно разпоредбите на ГПК се извършва всяко доказване в гражданския процес - с всички доказателствени способи (при липса на законоустановени ограничения), при извършване на преценка от съда на ангажираните по делото конкретни доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, въз основа на която съдът прави своите фактическите, а от там и правните изводи. Решението в атакуваната му част е постановено в пълно съответствие с практиката на ВКС относно дължимата от съда преценка на доказателствения материал по делото и формирането на неговите фактически и правни изводи. Въпроси 1.3. и 2 изразяват тезата на касатора, че единствено при присъствието на серцифициран преводач може да се изрази съгласие от лице, подписало договор за кредит, което не знае езика, на който е възпроизведено съдържанието на договора, съответно, че липсата на превод води до накърняване на добрите нрави. Тези въпроси не осъществяват предпоставката по чл.280, ал.1 ГПК с оглед следното: Първо, въпрос 1.3 не обхваща решаващия извод на съда, че страната изразява съгласие за договора с подписването му, доколкото не се твърди наличие на порок на волята – измама, грешка или насилие. Второ, съдът, в пълно съответствие с практиката на СЕС, служебно е приложил потребителската защита по отношение на касаторката относно клаузите, за които е приел, че тя, поради липсата на превод, не е могла да разбере към момента на преговорите и сключването на договора, като за съществените клаузи от кредита (вкл. за първоначалната такса) е изведено на базата на конкретните доказателства по делото, подробно обсъдени от съда, знание за същите, изводът за което не е намерил отражение във въпросите. Предвид липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, съобразно Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, безпредметно е обсъждането на наведения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. На последно място, настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване не трябва да бъде допуснато и на основание чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед изложеното, въззивното решение в обжалваната част не може да бъде допуснато до касационно обжалване. Предвид изхода на спора, ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касацията разноски за настоящото производство в размер на 3002,84 лева с вкл. ДДС – заплатено адвокатско възнаграждение, а по сметката на ВКС – държавна такса в размер на 1599,08 лева. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд