Определение № 439 от 30.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5175/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано по касационната жалба вх.Nо 3424 / 03.04.2015 год. на М. М. М. от [населено място], приподписана от адв. Р. И. - АК В. Т. срещу въззивно Решение No 19 от 13.02.2015 година по гр.възз. д. Nо 498/2014 год. на ОС- Велико Търново с което е потвърдено решение на първата инстанция по отхвърления иск с правна квалификация по чл. 76 ЗС. С касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на процесуалните правила и като постановено при нарушение на материалния закон по преценка на доказателствата по делото и тяхното съобразяване с нормата на чл. 76 ЗС, основания за отмяна по см. на 281 т.3 ГПК. Искането да се допусне касационното обжалване се поддържа на основание чл. 280 ал.1 т.3 ГПК с довод, че по следните правни въпроси: 1./ На кого принадлежи доказателствената тежест да докаже незаконосъобразността на извършените действия по чл. 358 ГПК – на ищеца или на ответника? 2./ Задължен ли е съдът да се произнесе с решението си по въпроса има или извършено нарушение на ответниците по чл. 358 ГПК,тъй като и двата състава / първоинстанционен и въззивен не са направили това според касатора/ следва да се допусне касационното обжалване. В срока по чл. 287 ГПК не е постъпил писмен отговор- становище от ответниците по касация. Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия след преценка наличие на основания по чл. 280 ал. 1 и ал.2 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и с оглед разпоредбата на парагр. 14 от ПЗР на ЗИДГПК/ ДВ. бр.50/2015 год./ и данните за данъчната оценка на недвижимия имот/ л. 52/, чиято посесорна защита се търси, същата се явява процесуално допустима. След преценка на наведените доводи на страните, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките на закона за допускане на касационно обжалване. В процеса на селекция за допускане до касационно обжалване, водим от разясненията на ТР 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, касаторът има задължението да посочи / изведе / онзи правен въпрос, в предметната рамка на спора, чието разрешение според него и защитата му е 1./ в противоречие със задължителна или 2./ незадължителна съдебна или 3./ липсва практика, поради което произнасянето на ВКС би било от значение за развитие на правото и да обоснове нуждата от произнасяне от ВКС с оглед липсата на съдебна практика по въпроса, или недостатъчната такава и в кака насока следва да бъде извършено уеднаквяването на съдебната практика по приложение на конкретната правна норма. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищецът- възивник не е установил основния правно релевантен в спора по чл. 76 ЗС факт- а именно, че е владял имота и че с действията на ответниците не е се цели отнемане на фактическата власт с намерение да установят своя такава, тъй като отстраняването е на база съставен предупредителен протокол като органи на МВР по чл. 56 ЗМВР. Изведените правни въпроси с изложението на касатора М. М. М. не могат да бъдат квалифицирани в етапа на селекция като обуславящи изхода на спора. При решаващ мотив на въззивния съд, че не е доказан факта на владение за да се даде защита на твърдяното нарушение, изводите на същия съд относно законосъобразността на действията на органите на полицията и законосъобразността на съставения препупредителен протокол са за пълнота на изложението. Изведеният правен въпрос би бил обуславящ изхода на спора в хипотеза на безспорно установено владение на ищеца/ касатор/ и отстраняване от фактическа власт към момента на съставяне на протокола. Въпросът на кого принадлежи доказателствената тежест да докаже незаконосъобразността на извършените действия по чл. 358 ГПК – на ищеца или на ответника? принципно касае процесуалното поведение на съда относно изпълнението на задълженията по чл. 146 ГПК и разпределение на тежестта на доказване на правно-релевантните факти. С въззивната жалба оплакванията на въззивника-ищец са единствено насока на неточна и неправилна преценката на събраните доказателства относно осъществения факт на владение от страна на ищеца- жалбоподател, незачетен от първата инстанция, но не и в насока, че поради неправилно разпределена доказателствена тежест изводите на съда са необосновани защото фактите е следвало да се докажат от насрещната страна, в случая от ответника. Ценен в този аспект поставеният правен въпрос за приложение разпоредбата на чл. 154 ал. 1 ГПК не може да се допусне в приложното поле на т.3, след като нейното приложение е безпротиворечиво в практиката на съдилищата. Въпросът з адължен ли е съдът да се произнесе с решението си по въпроса има или извършено нарушение на ответниците по чл. 358 ГПК, тъй като и двата състава / първоинстанционен и въззивен не са направили това според касатора/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване, след като изцяло съставлява оплакване за неправилност на обжалваното решение, и за което оплакване няма обективна база, след като видно от мотивите, решаващия въззивен съд е извършил оценка за законосъобразността на действията по съставяне на предупредителния протокол по ЗМВР. По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС – второ отделение на гражданската колегия