Определение № 3887 от 31.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4099/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 20 890/15.08.2024 година, подадена от З. А. Т., срещу решение № 787/10.07.2024 година на Окръжен съд Варна, ІV-ти състав, постановено по гр. д. № 638/2024 година в частта му, с която след частично изменение и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 264/22.01.2024 година на Районен съд Варна, 35-ти състав, постановено по гр. д. № 13 021/2022 година е определен режим на лични отношения на бащата Б. М. Б. с детето В. Б. М., предвид общото съжителство на двамата родители в съсобствено жилище с детето. В касационната жалба на З. А. Т. се излагат доводи за това, че въззивното решение на Окръжен съд Варна в обжалваната му част е постановено при допуснати нарушения на материалния закон, както и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което съсобственото между Б. М. Б. и З. А. Т. жилище с административен адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. № 4, ет. 2, ап. 6 да бъде предоставено за ползване единствено на майката З. А. Т.. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба Б. М. Б. е подал отговор на същата с вх. № 25 636/14.10.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 787/10.07.2024 година на Окръжен съд Варна, ІV-ти състав, постановено по гр. д. № 638/2024 година в оспорваната му част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. З. А. Т. е била уведомена за обжалваното решение на 16.07.2024 година, като подадената от нея против същото касационна жалба е с вх. № 20 890/15.08.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: В обжалваното решение съставът на Окръжен съд Варна е приел, че изборът на родител за непосредствено упражняване на родителските права бил детерминиран от редица конкретни за всеки отделен случай фактори, които следвало да бъдат преценявани в духа на водещия принцип за максимална защита на интересите на детето (чл. 59, ал. 4 от СК, във връзка с чл. 3, т. 3 от ЗЗДет и КЗПД), при зачитане на заложените в ППВС № 1/12.11.1974 година критерии, сред които били родителските качества и индивидуалните особености на родителите, битовите условия в домовете им, установеното положение във връзка с отглеждането на детето и отражението му върху него, наличието на подходяща подкрепяща среда при всеки от родителите, възрастта и пола на детето, неговите личностови, физиологични и емоционални характеристики и потребности, изразеното му желание и причините за него, данните за пряко или непряко поведение на някой от родителите, причиняващо негативна промяна на отношението към другия родител, и други. В този процес всяка от страните следвало да докаже пълно и главно въведените от нея твърдения досежно релевантните обстоятелства и ефекта на същите върху детето. А интересите на детето, преценявани в конкретиката на случая, били винаги първостепенния и решаващ за съда фактор. При разглеждане на посочените предпоставки първоинстанционният съд бил изложил подробни и обосновани правни изводи, които се споделяли изцяло от въззивният съдебен състав, като законосъобразни, правилни и съответни на смисъла и на целта на закона, въз основа на коректно установена фактическа обстановка по делото и правилно приложение на материалния и процесуалния закон, поради което и на основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препращал към тях. Независимо от това в изпълнение на задължението да даде разрешение на възведените пред него с въззивната жалба въпроси (относно по-подходящия родител за титуляр на родителски права) въззивният съдебен състав намирал, че по този най-спорен за производството въпрос било изяснено на първо място от писмените доказателства и от социалния доклад, а и не било спорно, че въпреки „раздялата“ им родителите продължавали да живеят заедно в съсобственото им жилище „като съквартиранти“, заедно с детето им. В това жилище момчето В. Б. М. било отраснало с родителите си, това жилище то определяло за негов дом; в него страните (чрез процесуалните им представители) заявявали и че ще продължат да живеят. Тези обстоятелства били важни за случая, доколкото преценката за „по-подходящия“ родител за непосредствено отглеждане на детето се свеждала до този, който щял по-добре за детето да взема важните за него решения занапред при спор с другия, на фона на паритетно присъствие и на двамата в ежедневието му и на фона на фактическо местоживеене на детето с двамата родители, независимо от избора на титуляр на родителските права. При това положение от приетата, неоспорена от страните и кредитирана от съда съдебно-психологична експертиза се установявало, че макар в момента на обследването емоционалната връзка и привързаността на детето В. Б. М. с баща му Б. М. Б. да били по-силни, детето било привързан и към майка си З. А. Т., а потребността му от нея се проявявала в стремежа да я „върне отново при себе си“. Това заключение кореспондира с показанията на свидетелката К. и свидетелката М., че В. Б. М. бил привързан и към майка си, и към баща си, обичал и двамата; „детето било привързано към майка си, то имало нужда от нея“, също както имало силна връзка и нужда и от баща си; обичало и двамата. Връзката на детето В. Б. М. с майката З. А. Т. била потвърдена и от социалния доклад и не била опровергана от показанията на свидетелката Д., която признавала, че нямала реални впечатления от отношенията на момчето с майката (имала такива само за полаганите от бащата подходящи грижи, когато бил със сина си). По този начин единственото по делото доказателство в подкрепа на тезата на бащата Б. М. Б., че З. А. Т. не била подходяща за родител, „не обръщала внимание на В.“ и между тях нямало привързаност, били чисто декларативните като характеристика и напълно изолираните от процесуална гледна точка показания на свидетеля Т., които поради това изобщо не се кредитирали от въззивния в тези им части. От материалите по делото се установявало, че В. Б. М. бил привързано и към двамата си родители, обичал ги и имал потребността от тях в ежедневието си, противно на въззивните доводи за обратното. Следва да се отбележи, че отдалечаването между самите партньори Б. М. Б. и З. А. Т., както и причините за разрива в личните им отношения нямали значение в производството по чл. 127, ал. 2 от СК, тъй като в него не се разглеждали брачни провинения. Решаващо било дали всеки от родителите бил продължил да изпълнява според възможностите си своята функция в живота на детето след „раздялата“ и към момента на делото, което било налице в случая. Като положителен коректив на така формираните изводи следвало да бъде съобразено изложеното от детето В. Б. М. при непосредственото му изслушване пред въззивния съдебен състав по реда на чл. 15, ал. 1 от ЗЗДет. При него детето откровено споделяло, че: живеело заедно с двамата си родители и си имало всичко необходимо вкъщи; когато имало затруднения в училище търсело помощ и от двамата си родители; в свободното си време обичало да ходи на плаж и с майка си, и с баща си; ако го заболи нещо се обръщало за помощ и към двамата си родители, в зависимост от това кой в момента се намирал по-близко до него; за съвети се обръщало и към двамата си родители; чувствало се спокойно „и с мама, и с тате“; разказвало за времето, което щяло да прекара през лятото с всеки от родителите и с техни близки, с очевидно настроение от общите им планове; не си пожелавало нищо друго, освен родителите му да се карат по-малко. Така споделеното по откровен и непосредствен начин (без затваряне в себе си, без видимо блокиране и без индиция за влияние върху разказаното) онагледявало по несъмнен за въззивния съд начин потребността и полезността от присъствието и на двамата родители в живота и ежедневието на В. Б. М., като гаранция за неговото спокойствие и увереност, установени и от съдебно-психологичната експертиза. Както разяснявал съдебният психолог основният проблем в случая бил между родителите, а не бил в родителската несъстоятелност на някой от тях спрямо детето. Поради това най-пълноценно спорът можел да бъде разрешен от самите родители, при договорености и компромиси между тях в името на водещата ценност-спокойствието и защитата на детето им, което на този етап те отказали да направят. Изразеното пред социалните работници в рамките на производството пред първоинстанционния съд желание на детето В. Б. М. да живее само с баща си Б. М. Б. от една страна не се потвърдило, а дори се и опровергавало при изслушването на детето пред въззивната инстанция. От друга страна то можело да бъде донякъде обяснено с по-разнообразните и приятни преживявания, осигурявани от бащата. Без в последното да имало нещо негативно, то било от значение относно мотивацията на детето при формиране на родителското му предпочитание, в който смисъл била и трайната съдебна практика. Поради това и макар да било несъмнено полезно за детето да прекарва достатъчно време с баща си, както и да били изцяло положителни пълноценното общуване между тях и общите им занимания, формиран с оглед на тях избор на детето с кого от родителите си да живее не можел да бъде поставен в основата на решението на съда по въпроса. Приетото от първоинстанционния съд в този смисъл било правилно и обосновано, противно на въззивните оплаквания. По отношение на възпитателския капацитет на двамата родители от съдебно-психологичната експертиза се установявало, че те притежавали приемлив такъв, но и при двамата същият бил дефицитен и сам по себе си не способствал за създаване на сигурност и на увереност в детето. При майката З. А. Т. дефицитът се проявявал главно в несигурност и неувереност, че „ще се справи“ след смъртта на майка й (силна нейна опора), в съчетание с влошените и конфликтни отношения с бащата; непродуктивен бил и установеният от съдебно-психологичната експертиза защитен механизъм у нея на „пренасяне на вината за положението“ на другия партньор. При бащата Б. М. Б. обаче дефицитът се проявявал чрез несъзнателно поведение, манифестирано метакомуникативно (в скрития смисъл и в подтекста на комуникацията и на действията му), което се проявявало в негативни внушения в детето по отношение на майка му, разколебаващи ролята и значимостта й в живота му. Съгласно съдебно-психологичната експертиза (противно на доводите във въззивната жалба) последното било продиктувано от подсъзнателната му потребност да се представи като по-надеждният и покачественият родител, а това водело и занапред щяло да води до смут, безпокойство, повишаване на невротичността и до негативни последици за психоемоционалното състояние на детето, индикации за каквито се съдържали в показанията на свидетелката К. и свидетелката М. (поведенчески прояви в училище, агресия към децата, включително и към дъщерята на едната свидетелка, обидни думи и други). От тази гледна точка потенциалните рискове при предоставяне на родителските права на бащата биха били по-големи, както защото щяло да стимулира (макар не целенасочено) отчуждаване от майката и влошаване на отношението и на връзката с нея, така и защото щяло да доведе до продължаващо поставяне на В. Б. М. в състояние на вътрешно безпокойство и несигурност. Подобни последици при предоставяне на правата на майката З. А. Т. не били установени в случая. Затова като съпоставял потенциалните рискове, които криел всеки от двата варианта на титулярство на родителските права, въззивният съд следвало да предпочете този, при който възможните негативи били сведени до минимум, а именно-отглеждане от майката З. А. Т., съчетано с трайно присъствие на бащата Б. М. Б. в ежедневието, обусловено и от продължаващото общо съжителство. Във връзка с това следвало да се съобрази и че по свидетелски данни тя била положила усилия за стабилизирането й, организирала била ежедневието си за да прекарва повече време с детето, закупила била и автомобил за целта, което се потвърждавало и при изслушването на детето В. Б. М. пред въззивната инстанция-от разказаното, че прекарвало свободно време и с майка си, с която имали и приятни общи планове за лятото, като всичко това сочело на положителни тенденции в поведението на майката по повод сина й. Освен това по разглеждания въпрос, съобразно посочените причини и съображения въззивният съд преценявал, че твърденията за естествено възникнала попълноценна връзка на детето В. Б. М. с баща му Б. М. Б., за сметка на дискредитираната такава с майката З. А. Т. по причини единствено у нея, останали недоказани и опровергани както от съдебно-психологичната експертиза, така и от изслушването на детето пред въззивния съд. Поради това доводите срещу избрания от първоинстанционния съд титуляр на родителските права не можели да бъдат споделени. Майката следвало да осъществява непосредствените грижи за детето, при което потенциалните за него рискове щели да бъдат по-малки, в съчетание с трайното присъствие на бащата в живота на детето, постижимо както чрез максимално разширения режим на лични отношения, така и чрез продължаващото общо съжителство. При така приетото първоинстанционното решение относно родителските права следвало да бъде потвърдено. Съгласно чл. 126, ал. 1 от СК ненавършилите пълнолетие лица живеели заедно с родителите, съответно с този от тях, на когото било предоставено упражняването на родителските права, освен ако важни причини не налагало друго. В конкретния случай както избраният от съда родител, така и другият, живеели от години и щели да продължават да живеят заедно в тяхното съсобствено жилище, поради което при майката и именно там следвало да бъде определено и местоживеенето на детето В. Б. М.. Видно от съдържанието на въззивните жалби било, че липсвали каквито и да било оплаквания за срещу решението на първоинстанционния съд относно определения режим на лични отношения между бащата Б. М. Б. и детето В. Б. М., поради което по аргумент от чл. 269 от ГПК въззивния съд не следвало да разглежда такива. Независимо от това, предвид необходимостта да предоставил оптимална защита на интересите на детето, въззивният съд съобразявал, че била безспорна нуждата на всяко дете от системен контакт с двамата му родители и в частност с този, на когото не било предоставено упражняването на родителските права, при липса на вредоносно спрямо детето поведение, както било в случая. От съвкупния анализ на гласните и експертни доказателства и от социалния доклад въззивният съдебен състав не поставял под съмнение ангажираността на бащата Б. М. Б. към отглеждането на неговия син В. Б. М., привързаността и топлата връзка между тях, както и способността на бащата да задоволява ежедневните нужди на детето. Всичко това обосновавало категоричната нужда от разширен режим на лични отношения с детето, който режим щял да способства за запазване и дори за надграждане на пълноценната връзка на детето с баща му и щяло да гарантира необходимия баланс на отношенията на детето и с двамата му родители. Във връзка с това първоинстанционният съд правилно бил преценил нуждата от разширен режим на лични отношения, като той следвало да бъде само допълнен от въззивния съд, чрез: добавяне на време за лично общуване в една седмиците от месеца, през работните (учебните) дни на детето, както и чрез увеличаване на времето през лятната ваканция-в интерес на детето. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК З. А. Т. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това нарушено ли е прилагането на закона в обжалваното решение при тълкуването на „най-добър интерес на детето“, след като се разширяват личните контакти с бащата при условие, че детето реално живее в едно двустайно жилище с него и ползват общи помещения-коридор, кухня, баня и тоалетна, както и, че са в постоянен контакт?, както и за това налице ли е пропуск на съда да се произнесе в решението си, като предостави ползването на жилището единствено на родителя, комуто е предоставено упражняването на родителските права?. По отношение на тези два въпроса се излагат съображения за наличието на предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване като се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 64/08.03.2013 година, постановено по гр. д. № 396/2012 година, решение № 217/27.05.2015 година, постановено по гр. д. № 6851/2014 година и решение № 149/01.11.2023 година, постановено по гр. д. № 638/2023 година, трите на ВКС, ГК, ІV г. о. Освен това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК З. А. Т. поставя и въпроса длъжен ли е съдът да се произнесе служебно, като уреди въпросът за ползването на съсобствено жилище, когато родителите нямат сключен граждански брак, но отношенията им са нетърпими при иск за разрешаване на спор относно родителските права?, като твърди, че по отношение на този въпрос е налице допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Така поставените от З. А. Т. въпроси следва да бъдат тълкувани във връзка с направеното с касационната жалба искане, а именно да бъде постановено решение, с което съсобственото между Б. М. Б. и З. А. Т. жилище с административен адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. № 4, ет. 2, ап. 6 да бъде предоставено за ползване единствено на З. А. Т.. Въпросите са формулирани по такъв начин, че да обосноват посоченото искане, поради което не обосновават допускането на въззивното решение на Окръжен съд Варна до касационен контрол в оспорваната от Т. част. Страните по делото-Б. М. Б. и З. А. Т. не са били в граждански брак, поради което за тях не е приложима разпоредбата на чл. 56 от СК, доколкото същата урежда последица от прекратяването на брака и се прилага както в случаите когато семейното жилище е било собственост на двамата съпрузи, така и когато е собственост на един от тях или на трето лице. Това прави неприложима и разпоредбата на чл. 56, ал. 1, изр. 2 от СК, съгласно която когато от брака има ненавършили пълнолетие деца, съдът служебно се произнася за ползването на семейното жилище. Правилото на чл. 56 от СК е приложимо в производствата по унищожаване или прекратяване на брака поради развод. Същото обаче е неприложимо в случаите когато страните (независимо дали са настоящи или вече бивши съпрузи) са предявили иск по чл. 127, ал. 2 от СК. Предметът на този иск е посочен ясно в закона, като при него съдът се произнася относно местоживеенето на детето, упражняването на родителските права, личните отношения с детето и издръжката му, съгласно разпоредбите на чл. 59, чл. 142, чл. 143 и чл. 144 от СК. От това е видно, че в предмета на производството не се включва въпросът за ползването на семейното жилище, което произтича от това, че разпоредбата предвижда, предявяването на такъв иск в случаите, когато страните по него не живеят заедно, т. е. не представляват едно общо домакинство. Това важи и в случаите когато двамата родители не са били в граждански брак, а са били във фактическо съжителство преди раздялата, както е в конкретния случай. В настоящето производство е предявен само иск по чл. 127, ал. 2 от СК и съдът не може да се произнася по отношение на разпределението на ползването на съсобственото между страните жилище. Разпределението на същото може да бъде извършено в отделно производство по чл. 32 от ЗС, но не и в това по повод предоставянето на упражняването на родителските права върху роденото от съвместното съжителство дете. Затова направеното с касационната жалба на З. А. Т. искане излиза извън предмета на производството по чл. 127, ал. 2 от СК, по което е постановено обжалваното решение на Окръжен съд Варна и поставените във връзка с това искане въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не могат да обосноват искания от Т. касационен контрол. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 787/10.07.2024 година на Окръжен съд Варна, ІV-ти състав, постановено по гр. д. № 638/2024 година, по подадената срещу него от З. А. Т., касационна жалба с вх. № 20 890/15.08.2024 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение