Определение № 3030 от 17.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4563/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. К. Г., чрез процесуален представител адв. С. Н. от САК, срещу въззивно решение № 100/13.07.2023 г., постановено по възз. т. д. № 104/2023 г. на Апелативен съд – Велико Търново в частта, с която е потвърдено решение № 28/02.03.2023 г. по т.д. № 48/2022 г. по описа на Окръжен съд – Плевен, в частта му, с която е отхвърлен предявения от Т. К. Г. срещу ЗД „Бул Инс“АД гр.София, с ЕИК 831830482, иск с правно основание чл.432 ал.1 от КЗ за разликата над 4750 лв. до размера 30000 лв., за обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на ПТП, настъпило на 10.06.2021 г. и в тежест на касатора са възложени разноски по делото. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В същата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост, като се твърди, че въззивният съд неправилно е приел, че е налице съпричиняване от страна на пострадалата. Изразено е и несъгласие с размера на присъденото обезщетение, тъй като в нарушение на чл. 52 ЗЗД, съдът не бил отчел в достатъчна степен характера и вида на телесните увреждания, както и характера и степента на физическите и психическите страдания, търпени от ищцата. Претендира се отмяната на въззивното решение в обжалваната му част и присъждане на обезщетения в пълния му предявен размер, претендират се разноски по делото. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правен въпрос – общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен въпроса относно приложението на чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, основан на твърдения, че е бил нарушен принципа за справедливост. По въпроса се сочи наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: ППВС № 4/1968 г. В изложението за допускане на касационно обжалване се поддържа също, че въззивният съд неправилно е приел наличие на съпричиняване при липса на доказателства за принос на пострадалата за настъпилото ПТП. Ответника по жалбата ЗД „Бул Инс“АД [населено място] е депозирал отговор в законоустановения срок, в който изразява становище за неоснователност на касационната жалбата. Претендира присъждане на разноски пред настоящата инстанция. Третото лице- помагач на ответника В. Л. П., в писмен отговор оспорва жалбата като неоснователна и претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите касаещи: естеството на ПТП от 10.06.2021 г. като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновността на водача В. Л. П., предизвикал ПТП /установена с влязла в сила присъда по НОХД № 95/2022г. по описа на РС- Червен бряг/, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка с травматичните увреждания на ищцата. Позовавайки се на заключенията на съдебно-медицинската експертиза и съдебно- психологическата експертиза, и на събраните по делото гласни доказателства, и отчитайки установените по делото обстоятелства, релевантни за определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди- характера на уврежданията на ищцата: дълбоко контактно термично изгаряне на дясно бедро на площ 2%, 2В - 3 степен, довело до трайно затрудняване на движенията на десния долен крайник за период, по-голям от 30 дни от настъпването на ПТП и контактно изгаряне на ляво бедро, което й е причинило временно разстройство на здравето, неопасно за живота; претърпените две операции; продължителността на възстановителният процес за срок около 8 месеца, и че ищцата е следвало да носи стягащ клин в продължение на една година; продължителността и интензивността на претърпените от нея болки и страдания, търпените неудобства; наличието и към момента на белег- цикатрикс на дясното бедро, въззивният съд е приел, че паричният еквивалент на претърпените от ищцата неимуществени вреди, е в размер на 19000 лв. За да определи размера на обезщетението въззивния състав е посочил също, че в резултат на произшествието на пострадалата не са причинени травматични увреждания, че лечението е протекло без усложнения, че рехабилитационният процес е протекъл нормално, гладко и без усложнения, и че интензивността на негативните емоционални преживявания на ищцата към момента не е в степен, нарушаваща психосоциалното й функциониране, и психическото й състояние е относително стабилизирано. Прието е от въззивния съд, с оглед заключенията на САТЕ /основно и допълнително/, относно механизма на ПТП, че водачът на лекият автомобил не е възприел лежащата на пътното платно Г., както и че при своевременни действия с органите за управление с максимална ефективност, би спрял на разстояние от 2,50 м - 3,90 м преди краката на пострадалата и въпреки, че произшествието е настъпило в тъмната част на денонощието, съобразно пътните условия /валеж на дъжд, мокра асфалтова настилка, параметри на платното за движение по [улица]/, водача на автомобил "Ауди" е имал техническа възможност да забележи присъствието на паднал човек върху платното за движение на не по- малко от 35 - 40 метра преди мястото на произшествието. От друга страна съдът е приел, че ищцата като пешеходец обективно способствала за вредоносния резултат, нарушавайки чл.108, ал.1 от ЗДвП - престоявала е в средата на пътното платно, за да провежда разговор, в тъмната част на денонощието, при намалена видимост поради валеж. Приносът на пострадалата бил надлежно релевиран от застрахователя и доказан по категоричен начин от събраните по делото доказателства. Прието е, че в случая, поведението на пострадалата ищца към момента на произшествието сочи на обективна причинно- следствена връзка с настъпилия за нея неблагоприятен резултат, тъй като тя е участвала като пешеходец в движението и е престоявала на платното за движение, в областта на мислената осева линия, което е място за движение на пътните превозни средства. Направен е извод, че е налице степен – 75% на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата, с оглед на което е приложена разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД и е приет дължим размер на обезщетението - 4750 лв. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване, без да е посочен конкретен правен въпрос от значение за изхода по делото или на основания, различни от формулираните в касационната жалба. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В случая, във връзка с приложението на нормата на чл.51 ал.2 ЗЗД касаторът не е формулирал правен въпрос, съобразно разясненията на цитираното по-горе Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. Изложението преповтаря съдържанието на касационната жалба, като наведените доводи представляват оплаквания за възприетите фактически констатации и правните изводи на съда, поради нарушаване на материалния закон и необоснованост. Тези доводи са касационни основания за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и като такива са неотносими към производството по чл. 288 ГПК. Те подлежат на преценка в касационното производство по основателността на касационната жалба, само в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Повдигнатият въпрос свързан с приложението на въведения с чл. 52 от ЗЗД принцип за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е обусловил правните изводи на съда, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост- аргумент от чл.52 ЗЗД. В т.ІІ от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието "справедливост". Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В случая въззивният съд при определянето му е съобразил вида и характера на полученото увреждане, периода на възстановяване, интензитета на търпените болки и страдания, битови и психологически и неудобства, обстоятелството, че и към момента е налице белег- цикатрикс на дясното бедро на пострадалата. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика на ВКС. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата разноски в размер 3240 лв. съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение с включен ДДС. В полза на третото лице - помагач разноски не следва да се присъждат съгласно чл. 78, ал. 10 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.