Определение № 151 от 29.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3798/2018 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК във връзка с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Т. Т. и Л. П. Т. срещу решение от 02.07.2018 г. по в.гр.д.№ 147 по описа за 2018 г. на Окръжен съд- Монтана, с която е отменено решение № 138 от 19.03.2018 г. по гр.д.№ 2149 от 2016 г. на Районен съд- Монтана и вместо него е постановено друго решение за допускане до делба на поземлен имот с идентификатор № ...... по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-29 от 05.04.2006 г. на Изпълнителния директор на АК, с адрес: [населено място], [улица], с площ 412 кв.м., бивш имот пл.№ ...., кв....., част от УПИ .... по действащия регулационен план на [населено място], заедно с построената в него сграда с идентификатор № ....., с предназначение: жилищна еднофамилна, 1 етаж, със застроена площ 63 кв.м., между В. Г. Ф. и М. В. Д. (правоприемници на първоначалната ищца Ц. Н. Т., починала в хода на делото) с права 2/4 ид.ч., Н. Т. Т. и Л. П. Т.-1/4 ид.ч. и Р. Т. Т.- 1/4 ид.ч. С решението е отменен на основание чл.537, ал.2 ГПК нотариален акт № ....., том ...., рег.№ ...., нот.д.№ .... от 03.09.2015 г. за частта над 3/4 ид. ч. от удостовереното право на собственост върху имота. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост-основания за касационно обжалване по чл.281, ал. 1,т. 3 ГПК. Твърди се, че не са обсъдени всестранно и в пълнота изложените от касаторите в първоинстанционното производство и пред въззивния съд възражения и доводи по същество на спора относно липсата на съсобственост и че въззивният съд не е посочил въз основа на кои конкретни факти и доказателства основава решаващите си изводи. Не са изложени мотиви относно изводите за квотите на съделителите. Не са съобразени представените доказателства, които сочат, че допуснатата до делба сграда обективно не съществува. В изложението към касационната жалба, като основания за допускане на касационно обжалване сочат чл. 280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК. Твърди се противоречие на обжалваното решение с посочена от касаторите практика на ВКС /решение № 54 от 08.09.2014 г. по гр.д. № 3035 от 2013 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 36 от 24.03.2014 г. по гр. д. № 2366 от 2013 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр.д.№ 196 от 2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 7 от 08.02.2013 г. по гр.д.№ 510 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 57 от 02.03.2011 г. по гр.д.№ 1416 от 2010 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 2 от 09.02.2017 г. по гр.д.№ 2947 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 101 от 28.10.2016 г. по гр.д.№ 853 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр.д.№ 4265 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 77 от 30.05.2017 г. по гр.д.№ 2956 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о. / по въпроса: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани доказателства и всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи и възражения, а други не приема и да обоснове крайните си изводи, като посочи доказателствата за тях. Необсъждането на доводите и възраженията на страните и на събраните по делото доказателства и непосочване на доказателствата за крайните изводи по решението представлява ли съществено процесуално нарушение ? Поставя се и въпросът: при изграждане на своите фактически и правни изводи, ограничен ли е въззивният съд от твърденията и възраженията на страните и от събраните по делото допустими доказателства и допустимо ли е да приеме за доказан даден факт, без такъв факт да се твърди от страните, респективно без да са събрани доказателства за него, като съдът да основе решението си на предположения вместо на доказателствата по делото, по който въпрос, според касаторите, въззивното решение противоречи на решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 230 от 11.02.2013 г. по т.д.№ 1090 от 2011 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр.д.№ 196 от 2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 1163 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 3 от 20.01.2010 г. по гр.д.№ 2749 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 58 от 12.05.2014 г. по гр.д.№ 7025 от 2013 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 156 от 24.11.2016 г. по гр.д.№ 1214 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 10 от 17.05.2017 г. по гр.д.№ 3248 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 173 от 15.07.2013 г. по гр.д.№ 1131 от 2012 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 473 от 20.01.2012 г. по гр.д.№ 263 от 2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 184 от 11.10.2016 г. по гр.д.№ 1147 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о.. По въпроса дали сграда с частично липсваща покривна конструкция представлява годен обект на правото на собственост, респективно дали представлява годен обект, подлежащ на делба, се твърди противоречие на решението с решение № 1319 от 24.11.2008 г. по гр.д.№ 5677 от 2007 г. на ВКС, ГК, II г.о., т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2011 г. на ОСГК на ВКС, решение № 29 от 01.03.2018 г. по гр.д.№ 1865 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 98 от 16.02.2010 г. по гр.д.№ 291 от 2009 г. на ВКС, ГК, III г.о. Твърди се противоречие на решението с решение № 261 от 22.01.2014 г. по гр.д.№ 2354 от 2013 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 90 от 08.07.2009 г. по т.д.№ 3 от 2009 г. на ВКС, ТК, I т.о. и по въпроса: Длъжен ли е съдът да посочи в своето решение защо не кредитира дадено доказателство ? По следващите посочени от касаторите въпроси /Действията по подобряването на една вещ демонстрират ли намерение за своене ? и Записването в разписния лист на представлява ли доказателство за правото на собственост ?/, допускането на касационното обжалване се обосновава с противоречие на решението със следните решения на ВКС: решение № 409 от 28.02.2013 г. по гр.д.№ 59 от 2011 г. на ВКС, I г.о., т. 1 от ППВС № 6 от 1974 по гр. д. № 9 от 1974 г. и решение № 195 от 23.02.2009 г. по гр.д.№ 4951 от 2007 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 783 от 10.08.2009 г. по гр.д.№ 3221 от 2005 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 690 от 19.04.1999 г. по гр.д.№ 74 от 1999 г. на ВКС, ГК, V г.о. Твърди се и че от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по въпроса: Процесуално допустими ли са свидетелски показания относно факти и обстоятелства, които са били поверени на свидетеля в качеството му на адвокат от негов клиент ? В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е постъпил отговор от останалите съделители. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на касационното обжалване приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /съделители/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение по иск за съдебна делба, което подлежи на касационно обжалване. За да постанови решението си за допускане на делба на процесния имот, при посочените квоти, въззивният съд е приел, че от представените по делото писмени и гласни доказателства безспорно е установено възникнала между страните съсобственост на основание на наследствено правоприемство. Делбеният имот е принадлежал на общата наследодателка на страните И. З. К. /по мъж К./, починала на 07.01.1997 г., а след смъртта й е преминал в патримониума на съделителите, които са нейни наследници по закон. За неоснователни са приети възраженията на ответниците по иска (сега касатори), че по силата на неформална делба, извършена приживе от общите наследодатели Н. К. и И. К. владението върху имотите е придобито от бащата на ответника Н. Т.- Т. Т., което те след неговата смърт са продължили. Според съда, макар и да са налице свидетелски показания в тази посока, те са опровергани от представените две декларации по чл.14, чл.27 и § 2 от ПЗР на ЗМДТ- от 1998 г., подадена от Т. Н. Т. и от 2002 г., подадена от съпругата му Т. А. Т. (родители на ответника Н. Т.), в които Ц. Н. Т. (първоначална ищца по иска за делба, починала в хода на делото) е посочена като съсобственик на имотите. Прието е, че макар и от назначената съдебно-графологическа експертиза да се установява, че само подписите, а не и ръкописните текстове принадлежат на деклараторите, приложените документи не са неистински, понеже е възможно предвид възрастта на деклараторите, декларациите да са попълнени от трето лице. В съвкупност с останалите доказателства по делото е прието, че както родителите на ответника, така и самите ответници по иска за делба са зачитали правото на собственост на ищцата върху делбените имоти. За неоснователно е прието и възражението на ответниците, че след като Ц. Т. е напуснала имота през 1984 г., родителите на ответника са установили владение изключително за себе си, което впоследствие те са присъединили към своето владение. Прието е за недоказано превръщането на държането във владение чрез извършване на действия, с които е отблъснато владението на ищцата и е установено изключително владение от наследодателите на ответниците или от самите тях. Съобразно събраните гласни доказателства е прието за установено, че първоначалната ищца Ц. Т. и след напускане на имота е продължила да го счита за свой собствен- посещавала го е, ползвала е стая от къщата, в която е държала свой личен багаж, която впоследствие е предоставила за ползване на майката на ответника. Съдът е приел, че действията, които ответниците са извършили в имота, изразяващи се в подобрения върху същия, не съставляват преобръщане на владението, както и че не е установен периода, в който са извършени подобренията, за да се установи началото на срока на придобивната давност, а оттам изтекъл ли е към 03.09.2015 г. /датата на снабдяване на ответниците с констативния нотариален акт/ изискуемият от закона десетгодишен давностен срок. Така постановеното решение следва да се допусне до касационно обжалване по съмнение за неговата недопустимост поради следното: Видно от исковата молба, първоначалната ищца Ц. Н. Т. /починала в хода на делото и заместена от наследниците си по закон В. Г. Ф. и М. В. Д./ е претендирала за делба на имота, оставен в наследство от родителите й. От представения по делото нотариален акт № .... от 29.08.... г., том ..., нот.д.№ .... от 19.... г., находящ се на лист 87 от първоинстанционното дело, се установява, че нейната майка И. З. К., по мъж К. е притежавала едноетажна къща с място с площ от 360 кв.м., представляващо парцел ..... в кв.... по действащия към 1949 г. регулационен план на [населено място] /тогава [населено място]/. Видно от удостоверение изх.№ 94-Н-615 от 13.10.2009 г. на Община Монтана, находящо се на лист 91 от първоинстанционното дело, описаният в нотариален акт № .... от 19.... г. имот към настоящия момент представлява част от УПИ ..... от кв..... по действащия регулационен план на [населено място], отреден за жилищно строителство. Същото е видно и от отбелязаното в извадката от кадастралната карта на [населено място] за имот с идентификатор ......, който освен това е с друга, по-голяма от посочената в нотариалния акт № .... от 19.... г. площ- 412 кв.м. Предвид изложеното налице е съмнение относно допустимостта на решението на Окръжен съд-Монтана като постановено по нередовна искова молба, в която процесният имот не е описан съобразно актуалния му регулационен статут: парцел по действащия регулационен план на [населено място] /УПИ по действащия подробен устройствен план/ или имот в границите му по последния приложен дворищно- регулационен план на града, ако се установи, че последният действащ дворищно- регулационен план на [населено място] е имал отчуждително действие, но не е бил приложен в сроковете по пар.6, ал.2 и ал.4 ПР на ЗУТ и поради това неговото отчуждително действие е прекратено съгласно пар.8 ПР на ЗУТ. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо гражданско отделение