Определение № 3925 от 05.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4269/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Й. И. Н. срещу въззивно решение № 99/17.06.2024 г. по в.гр.д. № 156/2024 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение на Варненския окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от Й. И. Н. срещу община |В. искове за заплащане на обезщетение за вреди под формата на претърпяна загуба от погиване на подробно индивидуализирани движими вещи (общо 91) за горницата над уважения размер 999 лева до претендираните 12 413 лева, ведно със законната лихва, и с което е отхвърлен иск за неимуществени вреди в размер на 27 587 лева, ведно със законната лихва.

Ответникът по касационната жалба [община] оспорва основанията за допускане на касационно обжалване, както и основателността на касационната жалба.

Касационната жалба e процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в установения срок срещу решение на въззивен съд, за което не е предвидено ограничение за касационно обжалване и е редовна.

За да постанови решението, въззивният съд е приел следното:

Спорът във въззивното производство е бил за стойността на вещите (дрехи, лични вещи, мебели, покъщнина) и за основателността на иска за неимуществени вреди.

Въззивният съд е приел за правилен извода, че вещите са били предоставени на безвъзмезден влог. След прекратяване на договор за наем на общинско жилище с ищцата и след принудително опразване на жилището ищцата е поискала от служители на общината вещите да останат за пазене в склада на общината и служителите са се съгласили с това, от което следва изводът за сключен между страните договор за безвъзмезден влог. По-късно ищцата е посетила склада, но е отказала да си прибере вещите, на което не е последвала реакция от служителите на общината. Така вещите на ищцата са престояли в склада на общината от 2012 г. до 2018 г., когато са повредени.

Договорът за влог е неформален и реален договор, той се счита за сключен при предаване на вещите на влогоприемателя въз основа на постигнато между страните съгласие влогоприемателят да пази вещите и да ги върне в уговорения срок или след поискване без възнаграждение.

Въззивният съд е приел, че в случая така е сключен неформален и реален договор. Предаване е извършено от ищцата с изявлението вещите да останат за пазене в склада и съгласието на насрещната страна. За действителността на такъв договор не се изисква форма.

Поради това е неоснователен доводът на жалбоподателката за неправилна квалификация на иска, предвид липсата на сключен от нея договор (такъв е сключен и той е за влог). Отношенията между страните се уреждат от сключения между тях договор за влог съгласно чл.250 ЗЗД. Задължението на влогоприемателя е уредено в чл.253, ал.2 ЗЗД, съгласно който влогоприемателят е длъжен да пази поверените му вещи с грижата на добър стопанин. Поради неизпълнението на това задължение общината отговаря за причинените на ищцата вреди съгласно чл.82 ЗЗД. Имуществените вреди се изразяват в стойността на погиналите вещи на ищцата към лятото на 2018 г. и обезщетението се равнява на сумата, необходима за закупуването на вещи от същия вид и качество към този момент.

Въззивният съд е приел за неоснователно оспорването на заключението на вещото лице, с което са съобразени годините на закупуването на вещите, годините на използването им и стойността им на пазара за употребявани вещи през 2018 г. Дрехите са купувани през 70-те и 80-те години на 20 век, с отдавна излезли от мода модели и кройки. От тогава до предаването им в склада вещите са били ползвани. Вещото лице е определило оценки (оценило е паричната равностойност) на всяка една вещ по цени на дрехи от свободния пазар от магазини за втора употреба, мебели и покъщнина. Оплакванията срещу заложения процент амортизация са неоснователни.

Въззивният съд е приел, че не са представени никакви доказателства за твърдените негативни преживявания на ищцата, поради което искът за неимуществени вреди е неоснователен.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

В изложението на основания за допускане на касационно обжалване касационният жалбоподател поставя следните правни въпроси, за които твърди, че осъществяват основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване:

1. Длъжен ли е съдът да даде защита на претендираното от ищеца право и да се произнесе по предявения иск в рамките, очертани от основанието и петитума и в тази връзка какви са предпоставките за недопустимост на произнасянето?

Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с установената практика по доводите за пороци на първоинстанционното решение и по предявения иск в рамките, очертани от основанието (фактическите твърдения, на които е основан искът) и петитума (искането да съда).

2. Налице ли е процесуално нарушение на съда, когато с доклада по чл.154 ГПК правната квалификация на иска е определена по чл.49 ЗЗД и доказателствената тежест е разпределена в съответствие с това основание, а в съдебния си акт съдът променя правната квалификация на иска, като сочи разпоредбата на чл.82 ЗЗД?

Във въпроса е визирано процесуално нарушение на първоинстанционния съд. А за настоящото производство е от значение как въззивният съд е разрешил обуславящи правни въпроси.

Проверката започва с преценката дали посочените въпроси са обусловили въззивното решение.

Видно от изложеното за мотивите му, въззивният съд е приел, че във въззивната жалба се съдържа оплакване за неправилната правна квалификация на иска и се е произнесъл по него, като е обосновал извода си за неговата неоснователност и че отговорността е договорна.

Въззивният съд не е приел, че във въззивната жалба се съдържа оплакване за процесуални нарушения в доклада на първоинстанционния съд по делото, нито е приел, че с въззивната жалба се съдържат доказателствени искания (приел е, че такива не са направени), поради което не е обсъждал дали е допуснато процесуално нарушение.

И както беше отбелязано, не е установил, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна (а е установил, че е правилна).

Това е в съответствие с приетото в т.2 от тълк.р. № 1/19.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Към това може да се добави и че въпросът би имал значение, ако и двете инстанции по същество бяха приели, че искът е неоснователен поради това, че ищцата не е посочила доказателства за някое свое фактическо твърдение, което има значение за спора (за релевантен за спора факт), за което не и е било указано, че носи доказателствена тежест.

В случая с проекта за доклад (л.-108) и с доклада на първоинстанционния съд (в 1 с.з. на 02.06.2023, л. 187) са дадени указания, че ищцата носи тежестта да докаже, че е собственик на вещите, които са предадени за пазене на ответника и са повредени в склада на ответника през 2018 г., че в резултат на бездействие на служители на ответника, изразяващо се в невземане на мерки за опазване на повереното имущество, служителите на ответника са причинили на ищцата вреди, както и техния (на вредите) вид и размер.

Първоинстанционният съд е уважил всички доказателствени искания на ищцата за събиране на доказателства за причинените вреди и за допускане на СТЕ със задачи, поставени в исковата молба, включително за стойността на повредените вещи, заключението е прието в с.з. на 26.01.2024 г. (л.234), ищцата не е направила искане за допускане на тричленна СТЕ. С въззивната жалба ищцата нее направила доказателствени искания.

В случая е прието и от двете инстанции, че ищцата не е доказала твърдяната от нея стойност на погиналите вещи, но не поради това, че не са събрани доказателства, а поради това, че приетото заключение определя по-ниска пазарна цена.

3. Нарушено ли е правото на защита и и правото на възможност да събере нужните доказателства, когато производството е водено при една правна квалификация на иска и при разпределяне на доказателствената тежест в съответствие с правното основание (с дадената квалификация) а решението е постановено при друга?

Въпросът не е обуславящ поради изложеното по предишния въпрос.

Въззивният съд не е приел, че във въззивната жалба се съдържа оплакване за процесуални нарушения в доклада на първоинстанционния съд по делото, нито е приел, че с въззивната жалба се съдържат доказателствени искания (приел е, че такива не са направени), поради което не е обсъждал дали е допуснато процесуално нарушение. И както беше отбелязано, не е установил, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна (а е установил, че е правилна).

Това е в съответствие с приетото в т.2 от тълк.р. № 1/19.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Или: във въззивното производство не е определена друга правна квалификация, не е установено първоинстанционният съд да не е указал на ищцата, че носи тежестта да докаже правнорелевантен факт, нито да е следвало да допусне, но да не е допуснал относими и необходими доказателства за такъв факт.

4. При определяне на размера на обезщетението за повредени и погинали вещи следва ли да се вземе предвид годината на закупуването или на произвеждането им, както и възрастта на собственика им, ако се вземе предвид тяхното отлично експлоатационно състояние?

Доколкото се отнася до вида и състоянието на всяка вещ, включително овехтяването и вследствие на времето и употребата и (годините на закупуването на всяка вещ, годините на използването й и стойността й на пазара за употребявани вещи през 2018 г., както е приел въззивният съд) въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, тъй като вещото лице, а въз основа на заключението му и съдът са взели предвид тези обстоятелства и стойността на вещи от същия вид на пазара за употребявани вещи. Определена е пазарната стойност на всяка вещ към момента на повреждането и.

Възрастта на собственика на тези вещи няма значение за тяхната стойност. Всеки (на всяка възраст) може да купува и продава и следователно да притежава употребявани вещи, дори и да не са подходящи за употреба от него с оглед на възрастта му. Въпросът не е обуславящ, няма общо с правилата за отговорността за имуществени вреди и с установената съдебна практика. Затова и жалбоподателката (нейната процесуална представителка) не твърди противоречие по този въпрос с установена практика.

Също така, въпросът не е обуславящ, т.к по делото не е установено повредените вещи да са били в отлично експлоатационно състояние, а е установено, че са придобити преди повече от 30 години и че са били ползвани и амортизирани (овехтели).

5. Допустимо ли е актуализиране на дължимото обезщетение за непозволено увреждане не към момента на настъпването на вредата, а към настоящия момент, съобразно с инфлацията, настъпила през 2020 г.?

Въпросът не е обуславящ, няма общо с правилата за отговорността за имуществени вреди и с установената съдебна практика. Затова и жалбоподателката (нейната процесуална представителка) не твърди противоречие по този въпрос с установена практика.

Стойността на обезщетението се определя към момента на увреждането. А за забавено плащане на определеното обезщетение може да се търси обезщетение за забава.

Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени наведените основания за допускане по касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.

С оглед на този изход от производството касационният жалбоподател няма право на разноски. Ответникът не претендира разноски и не представя списък на разноски и доказателства за направени разноски. Поради това и на него разноски не следва да бъдат присъдени.

Воден от изложеното съдът