Определение № 2451 от 12.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2976/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ю. Х. Х. и З. Х. Х. срещу въззивно решение № 247 от 01.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2044/2022 г. на Бургаския окръжен съд, в уважителната му част, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил частично решение № 223 от 21.09.2022 г. по гр. д. № 1038/2021 г. на Айтоския районен съд, с което е отхвърлен изцяло предявеният от Х. Х. Б. против касаторите установителен иск за собственост, като вместо него е признал за установено, че ищецът е собственик на основание чл. 92 ЗС на идеални части от сгради, изградени в дворно място с площ от 761 кв. м, находящо се в [населено място], [улица], съставляващо поземлен имот № *, кв. * по плана на същото село, за което е отреден УПИ * – *72 в кв. 5, целият с площ от 917 кв. м, с неуредени регулационни сметки за 156 кв. м, както следва: 13,72/93 ид. части от едноетажна масивна жилищна сграда, със застроена площ от 93 кв. м, състояща се от жилищен етаж и таван – покривен склад, обслужващ жилището на приземно ниво; 7,84/59 ид. части от едноетажна масивна сграда със застроена площ от 59 кв. м; и 10,78/22 ид. части от едноетажна сграда, представляваща навес със застроена площ от 22 кв. м, като е отменил на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нот. акт № 66/07.05.2019 г., поправен с нотариален акт № 225/2019 г., до размера на горепосочените идеални части от сградите. В останалата му отхвърлителна част първоинстанционното решение е потвърдено. Въззивният съд е приел за установено, че Х. Х. Б., починал през 2009 г., е оставил за свои наследници по закон двамата си сина – Х. Х. Б. (ищец в първоинстанционното производство) и Х. Х. Б. (праводател на ответниците в производството – Ю. Х. Х. и неговата съпруга З. Х. Х.), както и своята дъщеря Х. Х. З. (Х. Х. С.). С нот. акт № 98 от 11.06.2001 г. ищецът е признат за собственик на основание давностно владение на 279/569 кв. м идеални части от поземлен имот № * в кв. 5 по плана на [населено място], за който имот е отреден парцел *-* в кв. 5 по регулационния план на селото Р., целият с площ от 725 кв. м, с неуредени регулационни сметки за 156 кв. м, заедно с полумасивна жилищна сграда, построена в северозападната част на имота. Впоследствие това негово право по отношение на терена е признато с влязло в законна сила решение № 777 от 18.07.2007 г. по гр. д. № 935/2006 г. по описа на ВКС. С договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 93/29.09.2012 г., Х. Х. Б., Н. И. Б., Х. Х. З. и З. К. са продали на Ю. Х. Х., по време на брака му с З. Х. Х., посоченото дворно място, ведно с построените в него полумасивна жилищна сграда със застроена площ от 65 кв. м, полумасивна сграда със застроена площ от 43 кв. м и всички останали подобрения в имота. От заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза от 30.08.2023 г. е установено, че действащият план на [населено място] е одобрен със заповед от 05.08.1976 г. и процесният недвижим имот е отразен като имот с пл. № *, за който е отреден парцел *-*, кв. 5 с придаваеми по регулация части, като през 2008 г. планът е изменен относно южната дворищнорегулационна граница на УПИ *-*, кв. 5, тази с УПИ *-* и УПИ *-* в кв. 5 и с тази промяна площта на процесния имот става 917 кв. м, с неуредени регулационни отношения за 156 кв. м с УПИ *-*, кв. 5. Съгласно удостоверение за търпимост № 62 от 18.03.2019 г., изд. от община Руен, по отношение на масивна жилищна сграда със застроена площ от 59 кв. м, двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 93 кв. м и навес със застроена площ от 22 кв. м, находящи се в УПИ *-*, кв. 5 по плана на [населено място], са налице условията за приложение на § 16, ал. 1 ПР на ЗУТ. В удостоверението е посочено, че годината на построяване на двуетажната масивна жилищна сграда и навес е 2000 г. съгласно декларацията на собственика от 12.03.2019 г. С договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 65 от 07.05.2019 г., Н. И. Б. и Х. Х. Б. са продали на Ю. Х. Х. (техен син) двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 93 кв. м и разгърната застроена площ от 186 кв. м, едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 59 кв. м, едноетажна полумасивна сграда второстепенна постройка със застроена площ от 22 кв. м и едноетажна сграда – навес, със застроена площ от 22 кв. м, построени в поземлен имот № * в кв. 5. С нот. акт № 66 от 07.05.2019 г., поправен с нот. акт № 109 от 29.08.2023 г. Ю. Х. Х. е признат за собственик по силата на покупко-продажба на поземления имот и посочените сгради. От заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза е установено, че в южната част на УПИ *-*, кв. 5 по ПУП на [населено място] са изградени двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 93 кв. м и разгърната застроена площ от 186 кв. м, едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 59 кв. м, едноетажна полумасивна сграда (навес) със застроена площ от 22 кв. м и външна масивна тоалетна със застроена площ от 2,5 кв. м, за които не са открити строителни книжа, издадени в периода от 2016 г. до 2019 г. Вещото лице е посочило, че не може да установи точно годините, в които тези сгради са построени, както и че таванският етаж на жилищната сграда се ползва като склад и до него се достига чрез външно стълбище. От заключението на приетата пред въззивния съд съдебно-техническа експертиза е установено, че няма идентичност между постройките, предмет на сделката, обективирана в нот. акт № 93/29.09.2012 г., и изградените в поземления имот сгради, предмет на делото. Понастоящем в южната част на имота, която се владее от ответниците, са изградени масивна жилищна сграда със застроена площ от 93 кв. м, състояща се от един жилищен етаж и тавански етаж, разположен в подпокривното пространство, едноетажна масивна сграда със застроена площ от 59 кв. м и навес със застроена площ от 22 кв. м. Вещото лице не може да даде обяснение защо сградите, предмет на сделката през 2012 г., се различават по площ със съществуващите сега сгради в южната част на имота. При изслушването му в съдебното заседание е допълнило, че цялата сграда с площ от 93 кв. м не се покрива със старата сграда, като на място съществуват две сгради – едната е полумасивна жилищна, на едно ниво с площ от 59 кв. м, а другата е масивна жилищна и представлява сграда с един жилищен етаж и подпокривно пространство, в което е разположен склад. В съдебно заседание вещото лице е заявило, че съществува част от старата сграда и има новоизградени пристройки и надстройки и те са пристроявани и надстроявани покрай старите, но не може да отговори с категоричност дали старата сграда е изцяло съборена. От заключението на съдебно-техническа експертиза от 23.02.2024 г. е установено, че сградата е масивна, с носеща конструкция, стоманобетонова плоча над жилищния (първи надземен етаж) и дървен покрив с керемиди. Двете й нива са със самостоятелен достъп, като входът на първия етаж е от площадка – веранда на височина от три стъпала от нивото на терена, а над тази площадка е изградена открита тераса, където е входът за второто ниво, а достъпът до терасата е през външно открито масивно стълбище. Височината на сградата от нивото на терена до стрехата, измерена по западната фасада, е 4,90 м, а височината на сградата от кота 0 до стрехата, измерена по западната фасада, е 4,45 м. В това пространство има колони, няма зидове, но по принцип могат да се оформят вътрешни помещения. Във вида, в който е в момента това помещение, същото не e годно за обитаване като жилищна площ и представлява складово таванско помещение. В него няма изграден водопровод, няма канал, няма оформен санитарен възел, има единствено осветление. От показанията на свидетелите Ю. Б. и Ф. Б. (син и снаха на ищеца) е установено, че в имота е имало две стари къщи и са живели две семейства, като в северната част на имота са живели ищецът и неговата съпруга, а в южната част майката и бащата на ответника. След като е станал собственик на имота, през 2015 г. ответникът Ю. Х., неговият баща и още двама души са махнали оградата, забили са колчета и са излели бетон на земята, като за две седмици са изградили гараж с покрив и плъзгаща врата, а впоследствие – през 2017 г., са започнали да полагат бетон и в долната част на имота, в близост до границата на имота са изградили нова къща – сграда на два етажа, масивна сграда с бетонни колони, арматура, тераси, и след като е завършило строителството, ответникът и семейството му са се преместили в новата къща, а в старата живеят майка му и баща му, като само входът е сменен. Свидетелката Е. Л. е посочила, че през 2016 г. ответникът е започнал да ремонтира къщата, в която живеят неговите майка и баща, тъй като покривът им е капел. Тези обстоятелства са подкрепени и от показанията на свидетеля М. И., който е заявил, че в частта на Ю. Х. е имало три сгради – първата едноетажна – към 150 кв. м, втората също едноетажна с таванска стая за компоти, за нужди за съхранение на продукти, и третата се използва като гараж, като тези сгради са били в имота от около 30 – 40 години. През 2017 г. на тези сгради е направен основен ремонт, поставена е изолация, поставени са керемиди и ламарината е подновена. Старата сграда не е разширявана, а само е ремонтирана - покривът е ремонтиран с керемиди и са му поставени улуци. От показанията на разпитаната във въззивната инстанция свидетелка М. О. е установено, че масивната двуетажна сграда, която е измазана, с дограма и със стълби за втория етаж, е построена през 2019 г. и тогава тя е била в завършен вид. В имота има и една стара сграда, като старата къща се е запазила там, а само една стена е била разрушена, като са били изградени допълнително две – три стаи, за да се получи голямата къща. Вторият етаж е голямо пространство, но може да се живее, ако вътре се поставят стени, като вторият етаж не попада върху старата къща, а е изграден изцяло над новото строителство. Свидетелят Ф. А. от своя страна е посочил, че каквото е имало в имота през деветдесетте години, това има и сега – в имота е имало две къщи и сега пак същите къщи са там, имало е и гараж, който сега е подновен. Старите къщи са се ремонтирали, като в едната от къщите е живеел дядото на ответника, а самият ответник, заедно със своя баща са живели в другата къща, но след като дядото на Ю. Х. е починал, бащата на ответника се е преместил да живее в къщата, където преди е живеел дядото на ответника. Свидетелят е помагал на ответника при извършването на ремонта на къщите и знае, че нищо не е събаряно от старите къщи, а само се е ремонтирало – обемът на къщата е същият, но са били подменени електрическата и ВиК инсталации, както и покривът е бил подменен, тъй като е бил в много лошо състояние. Височината на къщата не се е увеличавала и сега къщата е едноетажна, но си има подпокривно пространство и до това пространство се достига чрез външно стълбище. В това подпокривно пространство няма вътрешни стени и се използва за съхранение на зимнина. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че ищецът притежава 279/569 кв. м идеални части от поземлен имот № * в кв. 5 по плана на [населено място], за който имот е отреден парцел *-* в кв. 5. При положение, че поземленият имот е с площ от 761 кв. м (917 кв. м – площта на имота – 156 кв. м – неуредени регулационни сметки = 761 кв. м), то частта на ищеца от процесния недвижим имот – 279/569, съотнесена към площта на имота от 761 кв. м, възлиза на 373/761 ид. части от него. С оглед на това, при продажбата на недвижимия имот от страна на Х. Х. Б., Н. И. Б., Х. Х. З. и З. К. на приобретателя на имота Ю. Х. Х., прехвърлителите не са били собственици на целия недвижим имот и тъй като никой не може да прехвърли повече права отколкото притежава, то те са се разпоредили с частта от имота, която е съществувала в техния патримониум, а именно – 388/761 кв. м ид. части (761 кв. м – 373 кв. м = 388 кв. м) и вследствие на вещнопрехвърлителния ефект на сключения договор за покупко-продажба от 29.09.2012 г. страните по делото са станали съсобственици на поземления имот, като ищецът по делото Х. Б. притежава 373/761 кв. м. ид. части от поземления имот, а ответниците по делото Ю. Х. Х. и З. Х. Х. - 388/761 кв. м ид. части. Анализирайки събраните по делото свидетелски показания, въззивният съд е достигнал до извода, че ответниците са направили ремонт на съществуващата къща, като съществувалите сгради към 2012 г. са послужили като основи и са били въплътени в новоизградените сгради, и след извършения ремонт реално се е достигнало до увеличаване на площта на така съществуващите сгради – по отношение на масивната жилищна сграда – с 28 кв. м, тъй като от сградата с площ от 65 кв. м е станала сграда с площ от 93 кв. м, а по отношение на масивната сграда – площта й се е увеличила с 16 кв. м, тъй като от масивна сграда с площ от 43 кв. м е станала сграда с площ от 59 кв. м. Доколкото изграденото е без строителни книжа и без да е учредявано право на строеж, то на основание чл. 92 ЗС по силата на приращението собственикът на терена е станал и собственик на изграденото, но в конкретния случай – само по отношение на площта, която е допълнително изградена. В този смисъл и предвид притежаваните от страна на ищеца идеални части в поземления имот, въззивният съд е приел, че на основание чл. 92 ЗС ищецът е станал собственик на 13,72/93 кв. м ид. части от масивната жилищна сграда, на 7,84/59 кв. м ид. части от масивната сграда и 10,78/22 кв. м от навеса. Възражението на ответниците за придобиване правото на собственост на процесните сгради на основание давностно владение е прието за неоснователно по съображения, че по делото не е установено да е изтекъл период от десет години, в който те да са ги владели явно и необезпокоявано, тъй като към датата на прехвърляне на недвижимия имот през 2012 г. от страна на родителите на Ю. Х. Х. сградите са били с площ от 65 кв. м за масивната жилищна сграда и с площ от 43 кв. м за масивната сграда, а искът е предявен на 18.11.2021 г. Представеното удостоверение за търпимост от 18.03.2019 г., издадено от община Руен, в което е посочено, че процесните сгради са изградени още през 2000 г., е непротивопоставимо на ищеца, тъй като е направено въз основа на декларация от страна на собствениците и не почива на констатации, които е извършила общинската администрация в рамките на своите правомощия. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с решение № 137 от 17.08.2010 г. по гр. д. № 3954/2008 г. на ВКС, II г. о. и решение № 80 от 27.07.2018 г. по гр. д. № 3114/2017 г. на ВКС, II г. о., но конкретен въпрос не е формулиран. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос: Длъжен ли е съдът на основание чл. 298 и чл. 299 ГПК да зачете силата на пресъдено нещо относно предходно установени с влязло в сила съдебно решение общи факти и обстоятелства между същите страни. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата Х. Х. Б. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, т. 1/. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не са налице, тъй като касаторът не е формулирал правен въпрос, който според него е решен в противоречие с цитираната задължителна и незадължителна практика на ВКС, а вместо това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са направени общи оплаквания за неправилност на постановеното решение, които не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. По отношение на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да се отбележи, че поставеният въпрос е формулиран по начин, непозволяващ даването на принципен отговор, тъй като е свързан с преценка на доказателствата по делото и по своята същност представлява общо касационно оплакване за неправилност на изводите на въззивния съд. Ето защо този въпрос не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване. Отделно от това не са изложени и никакви доводи за наличието на визираните в т. 4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки, а именно за обосноваване на значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането му от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, които в случая не са налице. Независимо от това, касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за проверка на неговата правилност и по-конкретно на направения от въззивния съд извод, че на основание чл. 92 ЗС по силата на приращението съсобственикът на терена е станал и собственик на увеличената площ на съществуващите сгради в поземления имот, индивидуална собственост на другия съсобственик на терена. С оглед изложеното на касаторите следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателства за внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 12,78 евро съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК по сметка на ВКС. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,