Определение № 664 от 12.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3720/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по касационна частна жалба, подадена от А. Л. С., против определение № 10465 от 03.07.2024 г. по ч. гр. дело № 2948/2024 г. на Софийски градски съд, ГО, ЧЖ - IA състав, с което е потвърдено определение от 20.12.2023 г. по гр. дело № 56965/2022 г. на Софийски районен съд, ГО, 82-ри състав, по чл. 130 ГПК за връщане на исковата му молба и прекратяване на образуваното въз основа на нея производство, като недопустимо. Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е неправилно поради необоснованост и погрешно прилагане от въззивния съд на закона при извеждане на извода за липса на правен интерес от отрицателен установителен иск за факта, изразяващ се в несъществуване на сграда с площ от 59 кв.м в негов собствен поземлен имот поради събарянето й през 1998 г. Иска отмяна на определението. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на определението на въззивния съд, жалбоподателят навежда наличие на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след преценка на данните по делото и доводите на страната, приема следното: Частната касационна жалба е редовна и допустима. Подадена е в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна - с правен интерес да обжалва определението на въззивния съд, въз основа на надлежно учредена представителна власт, и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Първоинстанционното производство е образувано по подадена от ищеца А. С. (сега частен жалбоподател) против Л. С. искова молба, уточнена в изпълнение на указания по чл. 129, ал. 4 във вр. с ал. 2 ГПК с молба от 05.09.2023 г. и с която е направено искане за установяване несъществуването в негов собствен поземлен имот на сграда (постройка) от 59 кв.м. Последното е обосновано с наведени фактически твърдения за: придобиване през 1993 г. от ответника Л. С. – негов баща, на собствеността върху поземления имот заедно с построена в имота жилищна сграда (постройка) от 59 кв.м, съборена през 1998 г. и с построена на нейно място от ответника авторемонтна работилница, офис и склад без строителни книжа, признати за незаконен строеж с констативен протокол от 2001 г. на РДНСК; непосочване на сградата, поради несъществуването й, в сключения между тях договор за покупко-продажба по нотариалния акт № 69 от 03.02.2004 г., по силата на който ответникът му е прехвърлил собствеността върху поземления имот, запазвайки пожизнено право на ползване, и липса на отразяване на премахването на посочената сграда, което ограничавало правото му на собственост. Ответникът Л. С. е оспорил така предявената искова претенция. Първоинстанционният съд на основание чл. 130 ГПК е върнал исковата молба и прекратил производството поради недопустимост на иска, изведена от липсата на правен интерес за ищеца А. С. от предявяването му, преценена от обстоятелствата, които го обосновават, и търсенето на защита от установяване на факт, възможността за която не е предвидена в закон. За да потвърди така постановеното първоинстанционно определение, въззивният съд е изложил съображения, че предявеният по производството иск за несъществуване на сграда в собствен недвижим имот е иск за несъществуване на факт, който не попада в изрично регламентираните съгласно чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК изключения да бъде установен със съдебно решение и за предявяването на който ищецът не разполага с правен интерес, предвид и липсата на спор за несъществуването й като годен обект на право на собственост към момента на прехвърлителната сделка между страните. Намерил е за неоснователно оплакването на частния жалбоподател за наличие на правен интерес, обосновано с липса на достъп до имота поради запазено от ответника пожизнено право на ползване върху поземления имот, с правата на носителя на ограниченото вещно право по чл. 56 ЗС, свеждащи до използване на вещта по предназначение според фактическото му положение, в което приобретателят го е придобил и с възможността му да реализира защита чрез друг иск, в случай че построената от ответника, на място на разрушената сграда, автоработилница със склад и офис, за която се твърди, че не е предмет на прехвърлителната сделка, накърнява или ограничава правата му на собственик. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е обусловено от посочване от страна на касатора – частен жалбоподател, на конкретен правен въпрос, с ясна и точна формулировка, който е от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като едновременно с него е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС; да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Липсата на поставен въпрос, отговарящ на изискванията за общо основание, е достатъчна, за да не се допусне касационна проверка на обжалвания съдебен акт, без да се разглежда наличието на допълнителни предпоставки. Върховният касационен съд не е длъжен да го извежда от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната частна жалба до разглеждане не са налице. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател не е формулирал ясно и точно конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, въведен в предмета на спора, а формално е посочил, че въззивният съд се е произнесъл по „съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси“, което съобразно изложените в тълкувателното решение разрешения е достатъчно основание за недопускане на въззивното определение до касационен контрол. Не са налице и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Липсва противоречие с посоченото в изложението ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, чийто предмет на тълкуване е допустимостта на отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право, какъвто в случая дори и не е предявен. Съгласно дадените в тълкувателното решение задължителни разрешения правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, различно от спорното върху същия обект, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Фактическите състояния, които тълкувателното решение разглежда, са владението и държането, за които е предвидено в закона, че са правно защитими за търсещия защита. Даденото разрешение обаче не изключва приложимостта на императивното правило на чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, според което иск за установяване съществуването или несъществуването на други факти с правно значение се допуска само в случаите, предвидени в закон. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с дадените разрешения за преценката на правния интерес като предпоставка за допустимост на иска и с процесуалния закон е извел извод за недопустимост на исковата претенция на ищеца А. С., съобразявайки именно както направеното искане за установяване със сила на пресъдено на факт за несъществуване на недвижима вещ, така и липсата на обосновани фактически твърдения, а и на искане за отричане със сила на пресъдено нещо (въпреки дадените от първоинстанционния съд указания по чл. 129, ал. 4 във вр. с ал. 2 ГПК) на неоснователно претендирано от ответника право, с отричането на което ищецът би постигнал защита на твърдяното негово право на собственост върху поземления имот. Даденото от въззивния съд разрешение за недопустимост на иск по чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, извън тези изрично предвидени в закон, е изцяло в съответствие с установената практика на ВКС. Според приетото в нея факт с правно значение е всеки факт, релевантен за дадено гражданско правоотношение, който обаче може да бъде установен в производството относно това правоотношение, но не и в самостоятелно производство по реда на чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК при условие, че това не е предвидено изрично в закон. За наведения в настоящото производство факт (несъществуването на недвижима вещ), чието установяване по формулирания в исковата молба и уточнения към нея петитум се иска по производството, не съществува позитивна правна норма, която да допуска предявяване на иск за неговото установяване в самостоятелно производство. Допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК също не са налице, тъй като жалбоподателят не е посочил практика на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, на която въззивното определение да противоречи. А и съгласно даденото разрешение в т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно определение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая освен липсата на правен въпрос, жалбоподателят не е посочил съдебната практика, за която да твърди, че е налице противоречиво разрешаване, и такава, която да се нуждае от осъвременяване. Липсват аргументи и за наличие на необходимост от изясняване съдържание на конкретна правна норма, и в какво се състои нейната непълнота, неяснота или противоречивост. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното определение, които и не се релевират от жалбоподателя. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.