Определение № 1858 от 03.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1052/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Фиоре“ ЕООД срещу решение № 3 от 10.01.2023г. по в.гр.д. № 436/2022г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 902 от 30.09.2022г. по гр.д. № 1105/2022г. на Окръжен съд – Бургас за осъждане на касатора да опразни и предаде, на основание чл. 233, ал. 1 от ЗЗД, на „Болеро ВИП“ ЕООД подробно индивидуализиран недвижим имот, представляващ обект за търговска дейност (магазин за хранителни стоки) с площ от 768. 93 кв.м. на адрес [населено място],[жк][жилищен адрес].

Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е недопустимо. Апелативен съд – Бургас се е произнесъл при наличие на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 1 от ГПК. Налице е връзка на обусловеност между спора по гр.д. № 511/2022г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с предмет ревандикационен иск по чл. 108 от ЗС (обуславящ) и предмета на настоящата претенция по чл. 233, ал. 1 от ЗЗД като обусловена. Производството по ревандикационния иск е образувано по-рано от това по чл. 233, ал. 1 от ЗЗД. Въззивното решение е и неправилно. Неправилни са изводите на съда за валидност на договора за наем. Съдът не е обсъдил възраженията за съществени пороци на договора (чл. 26, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 29, чл. 30 и чл. 31 от ЗЗД) и не е допуснал поисканите доказателства за установяването им. Първоинстанционният съд не е направил надлежен доклад – относно въведените възражения за нищожност и унищожаемост, не е дадена квалификация и разпределена доказателствената тежест. Във въззивната жалба са били направени оплаквания и в тази връзка Апелативен съд – Бургас е следвало да даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на доказателства. Изводът за наличие на предпоставките на чл. 35, ал. 2 от ЗЗД е направен в противоречие с процесуалните правила. Съдът е основал решението си на порочно приобщени доказателства. Банковите извлечения, въз основа на които е било прието, че наемната цена е заплащана, са били служебно изискани от първоинстанционния съд. В нарушение на чл. 266, ал. 3 от ГПК не са били допускани исканите от касатора свидетели и съдебно-техническа експертиза.

Касаторът счита въззивното решение и за очевидно неправилно. Налице е противоречие в мотивите на въззивния съд. Този съд е приел, от една страна, като предпоставка за уважаване на предявения иск наличието на валидна облигационна връзка между страните, а, от друга страна, е направил извод, че дори са се приеме нищожност или унищожаемост на договора за наем, ответникът отново не би имал право да остане в имота и претенцията за опразване се явява основателна и доказана. Очевидно неправилен е изводът на въззивния съд, че подаденият отговор на исковата молба не е в срок, тъй като е подаден по пощата. Същото е относно изводите за относимост на изпратената нотариална покана, след която ответникът е трябвало да бъде наясно с кратките процесуални срокове в случая.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Конкретно формулираните въпроси са:

1. Какви са предпоставките за уважаване на иска по чл. 233, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и следва ли всички те да са налице кумулативно, за да бъде уважена ищцовата претенция?

2. Наличието на валидно облигационно правоотношение задължителен елемент ли е от фактическия състав на иска по чл. 233, ал. 1, пр. 1 за опразването на наето помещение?

3. Приложима ли е разпоредбата на чл. 233, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, когато липсва валиден договор за наем?

4. Наличието на кои материалноправни предпоставки обуславят основателност на претенцията по чл. 233, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД?

5. Основателна ли е претенция, основана на договор за наем, ако по делото не се установи по безспорен начин наличието на валидно наемно правоотношение между ищеца и ответника?

Касаторът счита, че по тези въпроси съдът се е произнесъл в противоречие с приетото в решение № 50046 от 27.02.2023г. по гр.д. № 3024/2022г. на ВКС, ГК, ІV г.о.

6. Допустимо ли е въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК?

7. Когато решението по обуславящия иск формира сила на пресъдено нещо по въпрос, по който се дължи произнасяне по обусловения въпрос, налице ли е изискваната от закона връзка между делата като условие за спиране на едното до приключване на другото, за да бъде съобразен неговият изход?

Касаторът се позовава на ТР № 1/09.07.2019г. по тълк. дело № 1/2017г., ТР № 2/19.11.2014г. по тълк. дело № 2/2014г. и ТР № 8/07.05.2014г. по тълк. дело № 8/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и на определение № 478 от 28.08.2017г. по ч.т.д. № 766/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

8. Следва ли въззивният съд да разреши правния спор съобразно възприетата от него правна квалификация на предявения иск?

Според касатора въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС, обективирана в решение № 45 от 20.04.2010г. по т.д. № 516/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

9. Длъжен ли е въззивният съд да осигури правилното приложение на относими към спора императивни материалноправни норми?

10. Длъжен ли е съдът, при надлежно наведени от страните доводи и твърдения и своевременно направени искания за събиране на доказателства, да разгледа и да се произнесе в мотивите на решението си по нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор?

Касаторът се позовава на ТР № 1/09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/27.04.2022г. по т.д. № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС.

11. Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 от ГПК при наличие на оплакване във въззивната жалба за липса на доклад от първоинстанционния съд?

12. Длъжен ли е въззивният съд по спор, разглеждан по реда на бързото производство, да изготви надлежен доклад по делото?

13. Възможно ли е да се обезпечи правилното приложение на материалния закон при липса на надлежно изготвен доклад по делото със съдържание, съответстващо на чл. 146, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, в който да са отразени: обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възраженията и тяхната правна квалификация, както и как се разпределя доказателствената тежест за фактите, включени в основанието на иска?

Във връзка с въпросите касаторът сочи ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и решение № 171/17.09.2018г. по гр.д. № 2813/2017г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 71/21.07.2019г. по т.д. № 912/2019г. на ВКС, ТК, І т.о. и др.

14. Длъжен ли е съдът да изследва всички правнорелевантни факти от значение за спорното право, съгласно дадената правна квалификация на предявения иск?

Според касатора въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 111 от 07.06.2019г. по гр.д. № 2629/2018г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и решение № 50168 от 09.12.2022г. по т.д. № 1983/2021г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

15. Длъжен ли е въззивният съд да изложи пълни, точни, ясни и безпротиворечиви мотиви в аргумент за крайните си изводи?

Касаторът се позовава на Постановление № 1 от 13.07.21953г. на Пленума на ВС, решение № 91 от 21.04.2016г. по гр.д. № 4497/2015г. на ВКС, ГО, ІІІ г.о., решение № 50168 от 09.12.2022г. по т.д. № 1983/2021г. на ВКС, ТО, ІІ т.о.

16. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора?

17. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си доводите, твърденията и възраженията, с които ищецът провежда защитата си по иска?

Касаторът сочи решение № 177 от 31.12.2020г. по гр.д. № 293/2020г. на ВКС, ГО, ІV г.о., решение № 331 от 04.07.2011г. по гр.д. № 1649/2010г. на ВКС, ГО, ІV г.о. и др.

18. Приложима ли е разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК в бързото производство и влиза ли тази разпоредба в противоречие с чл. 312 от ГПК?

Според касатора въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

От насрещната страна „Болеро ВИП“ ЕООД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

В исковата молба по делото (вх. № 19039/01.06.2022г.) от ищеца „Болеро ВИП“ ЕООД е изложено, че на 01.02.2021г. между страните е бил сключен договор за наем на магазин за хранителни стоки, находящ се на административен адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес]. Договорът е бил със срок до 31.03.2022г. За същия имот и между същите страни е имало сключен друг предходен договор за наем (от 26.05.2020г.), по повод на който имотът е бил предаден на наемателя „Фиоре“ ЕООД (приемателно-предавателен протокол от 28.05.2020г.). В този вид и състояние наемателят, съгласно чл. 4.5 от договора за наем от 01.02.2021г., се е задължил да го върне. Договорът за наем е бил прекратен поради изтичане на неговия срок, считано от 31.03.2022г. Наемателят не изпълнил задължението си за предаде наетото помещение в срок до 04.04.2022г., съгласно чл. 4.7 от договора. Имотът не бил освободен и след изпратена нотариална покана, с която ответникът бил поканен или да освободи имота или са подпише нов договор за наем. Ищецът е поискал да бъде осъден ответникът да опразни наетото помещение и да го предаде.

С исковата молба са били представени писмени доказателства, включително нотариален акт за покупко-продажба на недвижими имот № 133, том І, рег. № 1003, дело № 95 от 26.05.2020г. на нотариус А. Д., оформящ договор за продажба на наемния имот от „Фиоре“ ЕООД, продавач, на „Болеро ВИП“ ЕООД, купувач.

Препис от исковата молба е бил връчен на ответника „Фиоре“ ЕООД на 28.07.2022г. чрез счетоводител на дружеството и в указания от съда едномесечен срок е постъпил отговор, изпратен по пощата.

С отговора е било възразено, че договорът за наем от 01.02.2021г. е недействителен. Недействителен е бил и договорът за продажба от 26.05.2020г. Изложени са били обстоятелства, че от септември 2019г. управителят на „Фиоре“ ЕООД - И. Д. Б., е влязла в тежка емоционална криза, която й е пречила да се справя с работните си задължения. Негативно върху състоянието й се е отразила и световната криза, причинена от COVID-19. В резултат е била поставена под ограничено запрещение. От това състояние се възползвал управителят на ищцовото дружество, предприела действия, включващи психически тормоз и заплахи – относно имуществото на Б., за данъчни и наказателни проверки. Тя не издържала на стреса и заплахите. Непосредствено преди сключване на договора за наем от 01.02.2021г. й е поставена диагноза „рецидивиращо депресивно разстройство“. Договорът за наем, според възраженията на ответника, е нищожен на основания по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД поради накърняване на добрите нрави (обстоятелствата, при които е бил сключен договора), липса на съгласие (поради фактическата недееспособност на управителя на дружеството), невъзможен предмет и липса на основание (недействителност на договора за продажба). Договорът е унищожаем, на основание чл. 29, чл. 30 и чл. 31 от ЗЗД, поради това, че И. Д. Б. не е можела да разбира и ръководи действията си, поради измамни действия от страна на управителя на „Болеро ВИП“ ЕООД и заплашване. Изложени са били обстоятелства и за сключването на договора за наем при неизгодни условия. Поради недействителността на договора за продажба от 26.05.2020г., от „Фиоре“ ЕООД е бил предявен и иск с правно основание чл. 108 от ЗС, по който е било образувано гр.д. № 511/2022г. на Окръжен съд – Бургас. Според касатора производството по иска по чл. 233, ал. 1 от ЗЗД е трябвало да бъде спряно до приключване на производството по ревандикационния иск.

С подадения отговор е бил поискан разпит на трима свидетели за установяване на влошеното здравословно състояние на И. Д. Б., както и двама свидетели, които да установят недобросъвестното поведение на управителя на ищцовото дружество и предприетите действия, целящи да принудят, измамят и заплашат Б.. Поискано е било още допускането на съдебно-техническа експертиза за установяване на пазарната наемна цена на магазина за хранителни стоки за периода на наемния договор от 01.02.2021г. и пазарната цена на магазина при продажбата на 26.05.2020г.

Преди постъпване на отговора на „Фиоре“ ЕООД по пощата, от първоинстанционния съд вече е било постановено определение по чл. 312 от ГПК. Впоследствие този съд се е произнесъл и по доказателствените искания в отговора с допълнително определение от 12.09.2022г., както и от 13.09.2022г.

По-конкретно са били приети представените от страните писмени доказателства, а останалите доказателствени искания са били отхвърлени. Изискано е било и е било приложено гр.д. № 3559/2022г. на Окръжен съд - Бургас. С искова молба от 08.04.2021г., по която е било образувано гр.д. № 3559/2022г., Д. И. Б., съпруг на И. Д. Б., е поискал поставянето й под запрещение по реда на чл. 5, ал. 2 от ЗЛС. С решение № 510 от 15.11.2021г. по делото И. Д. Б., управител на „Фиоре“ ЕООД, е била поставена под ограничено запрещение за срок от 1 година, считано от датата на влизане на решението в сила. Решението е влязло в сила на 22.01.2022г. Констатирано е било, че ответницата не страда от душевно заболяване или слабоумие, но е в депресивно състояние (тревожно-хиподепресивен синдром поради силен стрес в работата си). Тя не може да се грижи за своите работи и се нуждае от спокойствие и обгрижване.

За да постанови решението си, с което уважава иска по чл. 233, ал. 1 от ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, че договорът за наем от 01.02.2021г. е валидно сключен и прекратен с изтичане на срока му, при което се дължи връщане на наемния имот. Възраженията на ответника за недействителност на договора за наем не обосновават неговата нищожност, а пороци на волеизявлението на органния представител. Не може да се говори за унищожаемост обаче, тъй като договорът за наем е бил потвърден от наемателя по реда на чл. 35, ал. 2 от ЗЗД чрез редовно заплащане на наемната цена. Заплащането на месечния наем е извършвано периодично и е продължило и до избора на нов управител (вписан в търговския регистър на 12.01.2022г.). Същевременно доводите да необосновано завишен размер на наема са ирелевантни. Търговец не може да атакува сделка, позовавайки се на явно неизгодни условия (чл. 297 от ТЗ). Ограничаването на недееспособността на управителя е било занапред и не е засягало действието на наемния договор. По делото, според първоинстанционния съд, не са въведени конкретни твърдения за упражняван върху управителя на ответното дружество психологически натиск.

Отказано е било спиране на производството по делото. Според първоинстанционния съд поначало валидното възникване на облигационно наемно правоотношение не е обусловено от вещни права. Възражения във връзка със собствеността не могат да бъдат разглеждани в производството по аргумент от чл. 314, ал. 3 от ГПК.

Плащането на наемната цена по наемния договор от 01.02.2021г. до прекратяването му е било обстоятелство, посочено в молба на ищеца от 12.09.2022г., подадена след получаване на отговора на исковата молба на ответника (във връзка с твърденията му, че след прекратяване на договора нито е бил сключен нов договор, нито е получавал наемна цена за ползването). Плащането на наемите е било удостоверено в представена от ищеца към същата молба подборна помесечна справка. Писмените доказателства са били приети с определението от 13.09.2022г. на първоинстанционния съд. С молба ответникът е оспорил плащане на наемната цена и с определение от 27.09.2022г. съдът е указал на ищеца да посочи начина, по който наемната цена е била платена. С молба от 28.09.2022г. ищецът е уточнил, че плащанията са по банков път и е представил 22 бр. банкови извлечения. Въз основа на тези твърдения и доказателства първоинстанционният съд е направил извод за приложение на разпоредбата на чл. 35, ал. 2 от ЗЗД.

Изводите на Окръжен съд - Бургас са били изцяло споделени в обжалваното въззивно решение на Апелативен съд - Бургас.

Отделно от това този съд е изложил, че първоинстанционният съд не е процедирал по реда на чл. 312 от ГПК – изключена е възможността в полза на ответника да се зачита датата на изпращане на отговора на исковата молба по пощата. В този смисъл съдът се е позовал и на изпратената преди образуване на делото нотариална покана. Въззивният съд е допълнил още, че дори договорът за наем да е нищожен или унищожаем, изводите на първоинстанционният съд за основателност на иска по чл. 233, ал. 1 от ЗЗД не биха били променени. Поради липса на облигационноправна връзка по договора за наем страната и на това основание не би имала правото да остане в имота и претенцията на „Болеро ВИП“ ЕООД за опразването му се явява основателна и доказана. Възраженията във връзка със собствеността върху наемния имот са извън предметния обхват на спора по делото.

Този съд е отказал да допусне исканите от касатора - ответник свидетели и съдебна експертиза. Доказателствените искания са били потвърдени във въззивната жалба на „Фиоре“ ЕООД, а срещу действията на първоинстанционния съд е имало изрично оплакване. В жалбата е имало и оплакване за неизготвен надлежен доклад по делото от първоинстанционния съд.

При тези установени обстоятелства липсва вероятност въззивното решение да е недопустимо поради висящо съдебно производство, обуславящо спиране на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК. Производството по гр.д. № 511/2022г. на Окръжен съд – Бургас, образувано по иск с правно основание чл. 108 от ЗС на „Фиоре“ ЕООД срещу „Болеро ВИП“ ЕООД относно наемния имот, съдържащ твърдения за недействителност на договора за продажба от 26.05.2020г., не е обуславящо настоящото производство. Искът по чл. 233, ал. 1 от ЗЗД не е петитумен иск, поради което извън неговия обхват остава защитата на правото на собственост върху вещта, негов предмет. Изрично относно иска за опразване на наети помещения, разглеждан по реда на глава 25 от ГПК („Бързо производство“), каквото е и производство по делото, е предвидено, че не се допускат възражения за собственост (чл. 314, ал. 3 от ГПК). По аргумент от тази разпоредба, е недопустимо също спиране на производството, независимо кога е образувано делото по иска за собственост на наемния имот и дали този иск е осъдителен или установителен. В този смисъл е трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 121 от 15.10.2009г. по т.д. № 312/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 478 от 28.08.2017г. по ч.т.д. № 766/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 559 от 06.10.2017г. по ч.т.д. № 1828/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., споделяна и от настоящия съдебен състав.

Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по формулираните от касатора въпроси.

Шести и седми от въпросите са във връзка с твърдяната недопустимост на въззивното решение, но по аргумент от чл. 280, ал. 2 от ГПК и предвидената служебна проверка относно допустимостта на въззивното решение, отделно формулиране на такива въпроси не е необходимо. Поради това касационният съд съобразява въпросите (процесуалноправни) във връзка с направените оплаквания за недопустимост на въззивното решение. С оглед изложеното по-горе, липсва вероятност въззивното решение да е недопустимо. По същество касаторът се позовава на принципното положение, че при връзка между делата на обусловеност са налице предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК за спиране на производството, за което е посочена и задължителната практика на ВКС в тълкувателни решения. Не такива са обаче обстоятелствата по делото. Посоченото от самия касатор определение № 478 от 28.08.2017г. по ч.т.д. № 766/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., касаещо иск по чл. 233, ал. 1 от ЗЗД, е именно в този смисъл – че не е налице връзка на обусловеност между производствата по чл. 233, ал. 1 от ЗЗД и чл. 108 от ЗС.

Уточнени и конкретизирани, първите пет от въпросите на касатора, съдържат питане дали наличието на валидно облигационно правоотношение по договор за наем е елемент от фактическия състав на правото по чл. 233, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД да се иска връщане на наемния имот. Въпросите (материалноправни) не могат да бъдат определени като такива от значение за изхода на спора по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Действително в мотивите на въззивния съд се съдържа извод, че и при липса на облигационноправна връзка по договор за наем, претенцията на „Болеро ВИП“ ЕООД за опразване би се явила основателна, но този извод не е решаващ. Той почива на хипотеза на вероятна основателност на възраженията на касатора за нищожност, евентуално унищожаемост на договора за наем от 01.02.2021г., но такива обстоятелства по делото въззивният съд не е възприемал.

В тази връзка не е въпрос от значение за изхода на делото осмият въпрос на касатора, обоснован с твърдение за дадена от въззивния съд друга квалификация на предявения иск, извън тази на чл. 233, ал. 1 от ЗЗД.

Не е въпрос от значение за изхода на делото и осемнадесети въпрос (процесуалноправен) относно приложимостта на разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК в бързото производство по глава 25 от ГПК. Въпреки формално изложеното негово разбиране, че не следва да се съобразява подаден по пощата отговор на исковата молба, щом този отговор е постъпил след едномесечния срок, въззивният съд всъщност изцяло е съобразил подадения от касатора „Фиоре“ ЕООД отговор, така както този отговор е бил съобразен и от първоинстанционния съд.

Дори да бъдат приети като въпроси от значение за изхода на делото, девети и десети от въпросите на касатора не отговорят на посочения допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд се е произнесъл по твърденията на касатора за нищожността на договора за наем от 01.02.2021г. Възприел е, че сами по себе си наведените обстоятелства не обосновават нищожност, а унищожаемост на договора (пороци във волеизявлението на И. Д. Б., управител на „Фиоре“ ЕООД). Относно твърдяната нищожност на договора за продажба от 26.05.2020г. е възприето, че такава недействителност е неосносима, тъй като предмет на делото е последващо сключеният договор за наем. Същевременно самият касатор не прави оплаквания за съществуване на други основания за нищожност на договора за наем, произтичащи пряко от договора или от събраните по делото доказателства, и които въззивният съд е бил длъжен служебно да съобрази.

Същото е по отношение на единадесети, дванадесети и тринадесети процесуалнаправни въпроси на касатора. Направено е формално оплакване за неизготвянето от първоинстанционния съд на пълен доклад по делото, в който изрично да се посочат възраженията на ответника за нищожност/унищожаемост на договора за наем, тяхната квалификация и разпределението на доказателствената тежест, и за липса на изготвен такъв доклад от страна на въззивния съд, въпреки изричното оплакване във въззивната жалба. Такива процесуални нарушения обаче не се обосновават като съществени (че при изготвен такъв доклад изходът на спора би бил друг).

Останалите процесуалноправни въпроси на касатора (от четиринадесети до седемнадесети) относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства за фактите по спора, както и да отговори на доводите и възраженията на страните, като мотивира решението си, в контекста на направените в касационната жалба оплаквания относно допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при разглеждането на делото, са въпроси от значение за изхода на спора. Те отговорят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Отново обаче не е налице поддържаното във връзка с въпросите допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, както и от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения в този смисъл (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Съгласно тази практика въззивната инстанция изготвя свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща, включително при действащия ГПК, уреждащ второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване; въззивният съд е длъжен, когато потвърждава първоинстанционното решение, независимо дали чрез препращане към неговите мотиви, да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.

В случая, противно на оплакванията в касационната жалба, съставът на Апелативен съд – Бургас се е произнесъл по възраженията на касатора в отговора на исковата молба относно нищожността и унищожаемостта на договора за наем от 01.02.2021г. Както се посочи, възприето е било, че посочените от касатора обстоятелства не обосновават унищожаемост на договора за наем. Относно всяко от наведените основания за унищожаемост (фактическа недееспособност на управителя на „Фиоре“ ЕООД, измама, заплашване и явно неизгодни условия) са били възприети изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на възраженията. Отделно от това решаващият извод е бил за потвърждаване от наемателя на договора за наем по реда на чл. 35, ал. 2 от ЗЗД – чрез доброволното му изпълнение, обективирано от надлежно заплащане на наемната цена до 31.03.2022г. Обстоятелството е било изрично посочено от ищеца „Болеро ВИП“ ЕООД в подадена молба непосредствено след постъпването на отговора на исковата молба, за което е била представена справка за извършените плащания. Едва в последствие, за уточняване на това обстоятелство и при възражение на касатора, плащане е имало, са били представени и банкови извлечения. Същевременно мотивите на въззивния съд относно приложението на чл. 62 от ЗЗД в производствата разглеждани по реда на глава 25 от ГПК („Бързо производство“, относно това дали валидността на договора за наем е предпоставка за правото по чл. 233, ал. 1 от ЗЗД да се иска връщане на наемната вещ, както и за значението на изпратената преди образуване на делото нотариална покана не са решаващи. Те не са обусловили изхода на спора.

При изложеното по-горе неоснователно е твърдението на касатора за вероятност въззивното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, при което касационно обжалване да бъде допуснато.

С подадения отговор на касационната жалба от насрещната страна „Болеро ВИП“ ЕООД са поискани разноски за адвокат по договор за правна помощ и съдействие от 25.04.2023г. – 2 340 лева с ДДС. На основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК тези разноски следва да бъдат присъдени изцяло.

Воден от горното съдът