Определение № 779 от 23.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2603/2016 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Р. България, чрез прокурор от Софийска апелативна прокуратура, срещу решение №490 от 16.03.2016г по гр.дело № 4367/2015г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение №4678/30.06.2015Г на Софийски градски съд в частта по присъдено обезщетение за неимуществени вреди ,до размера на сумата 15 000 лева, по иск на П. Н. М., на основание чл. 2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ ,причинени от незаконно обвинение в престъпление, за което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда. В приложеното съм жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване от страна на Прокуратурата се посочва ,че Софийски апелативен съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос за определяне на неимуществените вреди след задължителна преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства и точно прилагане принципа на чл. 52 ЗЗД .Решението е в противоречие с т. ІІ от ППВС №4/1968г., основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Изтъква се несъотносимост на присъденото обезщетение с критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в конкретния случай поради завишаване, което е и в следствие от разрешен при противоречие с практиката на ВКС друг процесуален въпрос, обоснован като липса на мотиви за причинно–следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и вредите. Изтъква се противоречие на обжалваното решение с указанията по т.3 и т.11 и т.19 от ТР №3/2004г на ОСГК, защото част от претендираните неимуществени вреди не били пряка и непосредствена последица от увреждането и липсвали мотиви за това. Като основание са посочени критериите на чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК, доколкото по прилагането на чл. 52 от ЗЗД се изтъква противоречие с принципните указания на ППВС № 4/ 1968г ,както и с разрешения във връзка с индивидуалното определяне на вредата по критерия за справедливост, дадени по други дела. Приложени са решения № 9 от 2012г по гр.д № 733/2011г на ВКС ІІІ г.о, реш. № 130 от 2012г по гр.д № 951/2010г ІІІ г.о на ВКС,реш. №29/2012г по гр.д №170/2011 ІІІг.о, както и влезли в сила въззивни решения на АС Бургас ,като пример за различия при определяне на обезщетенията при сходни случаи. Отговор не е постъпил. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по жалбата на Прокуратурата на РБ. Изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК не съдържа конкретен процесуалноправен въпрос, не е конкретизиран и доводът кое обстоятелство от задължително указаните в ППВС №4/1968г въззивният съд е следвало да обсъди при прилагане критерия на чл. 52 ЗЗД, а не е обсъдил. Преформулира се оплакването ,че липсват мотиви по отношение на причинната връзка, макар в решението мотиви да се съдържат. В тях са обсъдени фактите и връзките между фактите, обсъдени са доводите и оплакванията на Прокуратурата като въззивен жалбоподател, поддържала ,че част от вредите като влошено здравословно състояние ,отнемане на оръжие и разрешително, регистрация в информационните масиви на МВР, не са в пряка причинна връзка с обвинението. Съдът обаче не е основал решението си на тези вреди ,тъй като ги е приел за недоказани, а е обсъдил прякото въздействие на обвинението в личен, емоционален, социален и професионален план .За да бъде конкретен, правният въпрос следва да е свързан с решаващите съображения на съда ,обусловили изхода на делото .В решението е изтъкнато въз основа на кои обстоятелства съдът приема ,че обезщетение се дължи и следва да бъде определено в конкретно присъдения размер. Съобразени са указанията по т.ІІ от ППВС № 4/1968г, както и тези по решение№344 /2014г по гр.д №2378/2014г ІV го. на ВКС като практика по чл. 290 ГПК с оглед значението, което има обвинението в тежки умишлени престъпления за лица, упражнявали професии или заемали длъжности при завишени изисквания и обществени отговорности, когато обвинението е за престъпление от сферата на професионалната им реализация, както е в случая с ищеца по делото ,обвинен като контрольор в граничен сектор на ГКПП „Калотина” в извършване на дискредитиращо и тежко умишлено престъпление, в качеството му на длъжностно лице и наказателно производство е водено повече от шест години ,до постановяване на оправдателна присъда, обвинението е разгласено сред обществеността и е повлияло на професионалната реализация. Решението е в съответствие с указанията по т.3 и т.11 от ТР №3/2005г на ОСГК.Доводите на Прокуратурата за противоречие със задължителна съдебна практика са голословни и не аргументират основание по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК .Не се аргументира и основание по чл. 280 ал.1т. 1 или т.2 от ГПК по общо поставения въпрос ,свързан с прилагане критерия за справедливост Обжалваното решение не противоречи на установената съдебна практика в решаващия си мотив, че справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти,относими към стойността ,която засегнатите блага са имали за своя притежател, именно в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики, между които и прецененото в конкретна степен по настоящето дело компроментиране на ищеца, пряко довело до траен обрат не само в професионалната му реализация, но и в живота му, предизвикан от незаконното обвинение в тежко умишлено престъпление. Върховен касационен съд не приема и довода за основание по чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК. Не се касае за разлика в критериите при определяне на обезщетението, а следователно и за противоречиво прилагане на един и същи институт или правна норма. Приложените към изложението съдебни решения поначало не обосновават противоречие по правен въпрос, а и такъв въпрос не е формулиран в изложението .Различни са обстоятелствата по конкретните дела и поради това различно се съизмерява и вредата. Различните по размер обезщетения за различните случаи не са самодостатъчен довод за наличие на хипотеза, въздигната от закона като изискване за допустимост в чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК. Воден от горното, Върховен касационен съд ,ІІІ г.о.