Определение № 3066 от 18.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3580/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 488/18.04.2023 г. по в.гр.д. № 2896/2022 г. на Софийски апелативен съд, е частично отменено решение № 261815/30.05.2022 г. по гр.д. № 9412/2020 г. на Софийски градски съд и като краен резултат е отхвърлен предявеният от П. С. Х. срещу Сдружение „Българска федерация по волейбол“ иск по чл. 78, ал. 2, т. 7 ЗФВС, вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД над сумата от 21 272,73 лв. до присъдения размер от 27 250 лв. и за периода от 01.09.2021 г. до 01.01.2022 г., представляваща компенсаторна неустойка, уговорена в чл. 9 от Договор за треньорски услуги от 28.10.2019 г. (сбора от месечните възнаграждения за периода от 25.06.2020 г. до 31.08.2021 г.) – поради едностранното му прекратяване от Сдружението, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане. Решението е потвърдено в частта му, с която е уважен предявеният от ищеца срещу ответника иск по чл. 78, ал. 2, т. 3 ЗФВС за заплащане на сумата от 1200 лв. (от общо претендирани 1250 лв.), представляваща възнаграждение по договор за треньорски услуги от 28.10.2019 г. – за периода от 01.06.2020 г. до 24.06.2020 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба. Срещу постановеното решение в частта, с която е уважен предявеният от ищеца П. Х. срещу Сдружение „Българска федерация по волейбол“ иск с правно основание чл. 78, ал. 2, т. 7 ЗФВС, вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД до размера на сумата от 21 272,73 лева, представляваща компенсаторна неустойка, е подадена касационна жалба от Сдружение „Българска федерация по волейбол“, чрез адв. И. Ш.. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост и се иска отмяната му. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и се поставят следните въпроси, уточнени от настоящата инстанция: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по всички доводи и възражения на страните относно прекомерността на уговорената неустойка? Посочва противоречие на въззивното решение с решение № 27/2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 12/2022 г. по гр.д. № 2032/2021 г. на ВКС, ІV г.о., Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. 2/ Приложима ли е нормата на чл. 40 ЗЗД спрямо представителство на сдружение с нестопанска цел? Сочи, че разглеждането на този въпрос е от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона. 3/ Изключва ли се по дефиниция нищожността поради екзорбитантност (при накърняване на добрите нрави) на уговорка за компенсаторна неустойка, целяща да обезпечи загубата на един предвидим и сигурен доход на страната до края на уговорения срок на действие на договора, или нищожността следва да се преценява във всеки отделен случай спрямо конкретните факти и условия? 4/ Кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при преценка валидността на неустоечна клауза, предвиждаща компенсаторна неустойка за предсрочно прекратяване на договора, когато страните по договора не са търговци и могат ли да бъдат посочени критерии, които да обосноват преценка за надвишаване на допустимата обезпечителна функция на неустойката и водещи към съставяне на извод за реализиране на неоснователно обогатяване? Касаторът твърди, че разглеждането на трети и четвърти въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а също така в изложението сочи противоречие с решение № 110/2016 г. по тд. № 1226/2015 г. на ВКС, І т.о., решение № 193/2016 г. по т.д. № 2659/2014 г. на ВКС, І т.о., решение № 219/2016 г. по т.д. № 203/2015 г. на ВКС, І т.о. и Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът счита, че обжалваното решение е и очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, в частта, в която се приема, че за решаването на спора е ирелевантно дали предходният представител на УС на ответната федерация я е управлявал добросъвестно и е неприложима разпоредбата на чл. 40 ЗЗД. Ответникът по касация П. С. Х. в писмен отговор по чл. 287 ГПК излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Подадена е касационна жалба и от П. С. Х., чрез адв. Х. Т., срещу въззивното решение в отхвърлителната му част. В жалбата са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Искането е за отмяна на решението и присъждане на търсената сума в пълен размер. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставя следните въпроси: 1/ Допустимо ли е въззивният съд служебно да назначи ССЕ, за да установи дали ищецът е полагал труд след прекратяване на договора, ако при прилагането не е нарушена императивна материалноправна норма и въззивната жалба не съдържа оплаквания в тази връзка? Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с ТР № 1/09.12. 2013 по т.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; 2/ Допустимо ли е съдът при упражняване на правомощията си по чл. 92, ал. 2, предл. 1 ЗЗД да намали размера на неустойката, защото в този срок ищецът е започнал да полага труд по друг договор, ако няма в процесния договор условие, което да ограничава неустоечното задължение само до времето, през което ищецът е останал без работа, нито такова ограничение произтича от закона?; 3/ Може ли да се приеме, че полагането на труд по друг договор от ищеца след прекратяване на процесния договор, с оглед характера на двата договора и естеството на престациите по тях, е заместваща сделка, която да задоволи в достатъчна степен интереса на кредитора по неустоечното задължение, ако между двата договора няма причинна връзка, нито обусловеност от правно или от фактическо естество?; 4/ Може ли доходът от трудово възнаграждение и доходът от неустойка само поради това, че са платени за един и същ период да се считат за неоснователно обогатяване (плащане за едно и също нещо два пъти), при положение че двете нямат идентична цел и функции? Счита, че разглеждането на поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответникът по касация Сдружение „Българска федерация по волейбол“ в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: Предявени са кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 78, ал. 2, т. 3 ЗФВС (иск за реално изпълнение) и чл. 92, ал. 1 ЗЗД (иск за заплащане на компенсаторно обезщетение). Съдът е приел, че между страните е възникнало облигационно правоотношение, породено от изрично уреден в закона договор за треньорски услуги (чл. 78, ал. 2, т. 3 ЗФВС), който, макар и да разкрива отделни сходства с договора за изработка по чл. 258 и сл. ЗЗД, е отделен, със специфичен предмет и цел. Сключвайки такъв договор, треньорът поема задължение да провежда или организира на високо професионално равнище обучение, спортни занимания, тренировъчна и състезателна дейност, без да се уговаря за някакъв краен трудов резултат, както е при договора за изработка. Въззивният съд е приел, че ищецът е изпълнявал точно и добросъвестно поетите от него договорни задължения, поради което искът по чл. 78, ал. 2, т. 3 ЗФВС за заплащане на сумата от 1200 лв., представляваща възнаграждение по договор за треньорски услуги от 28.10.2019 г. – за периода от 01.06.2020 г. до 24.06.2020 г., е основателен. От събраните гласни доказателства е установено, че поради пандемичната обстановка обективно тренировъчен процес не е могъл да се извърши, като това обстоятелство е възпрепятствало осъществяването на планираните цели за тренировки, обучение, контролни срещи, лагерсборове. Съдът е приел, че треньорът е осъществявал възможното от поетите задължения по процесния договор с оглед социалните ограничения при пандемията от Ковид 19. Индиция, че именно тези действия по време на пандемията са били счетени от Федерацията за достатъчни, представлява и приетата работа за предходните месеци, през които са наложени социални ограничения заради пандемичната обстановка (от м. 03. 2020 г. до м. 05. 2020 г., вкл.), за който период Федерацията е заплатила уговореното възнаграждение. Съдът е посочил също така, че договорът за треньорски услуги предполага престиране на работна сила и изпълнение на договорните задължения само доколкото възложителят е могъл да осигури условия за това, поради което се дължи възнаграждение дори и когато треньорът не е могъл – поради обективни причини, активно да провежда тренировъчен процес. По иска с правно основание чл. 78, ал. 2, т. 7 ЗФВС, във вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД съдът най-напред е изяснил, че освен че има обезщетителна функция, неустойката представлява и обезпечителен способ за точно и добросъвестно изпълнение на договорните задължения. Тъй като по договора за треньорска услуга треньорът не е длъжен да престира конкретен трудов резултат (постигане на определено спортно постижение и цел), а своята трудова сила, в договора следва да се постигне съгласие за обезщетенията, дължими от неизправната страна по договора – арг. чл. 78, ал. 2, т. 5 и т. 7 ЗФВС. Именно защото това облигационно правоотношение е срочно, възложителят трябва при едностранно предсрочно прекратяване на договора да заплати на изпълнителя уговореното обезщетение за причинените му имуществени вреди под формата на пропуснати ползи (загуба на един сигурен месечен доход до края на действието на договорното правоотношение). И понеже тази сделка се различава от договора за изработка, страните трябва да уговорят конкретни основания за преустановяване занапред на облигационната обвързаност между тях. В чл. 8 от процесния договор са уговорени правните последици на обективните основания за прекратяване действието на договора, но в чл. 9 страните са постигнали съгласие за още едно прекратително основание – с едностранно волеизявление от възложителя дори и когато треньорът е осъществявал своята насрещна престация точно и добросъвестно, какъвто е настоящият случай. От предизвестие с изх. № 176/23.06.2020 г., адресирано от ответната федерация до ищеца, се установява, че възложителят е преустановил облигационното правоотношение, считано от 25.06.2020 г., при безвиновното поведение на треньора. По договора е уговорена компенсаторна неустойка при едностранното прекратяване на договора от възложителя, чиято непосредствена цел е насочена към обезщетяване на причинените на треньора имуществени вреди поради загуба на един очакван, гарантиран, с висока степен на сигурност доход до края на уговорения срок по договора. Въззивният съд е отхвърлил като неоснователно възражението за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави. Тълкувайки чл. 78, ал. 2 ЗФВС, съдът е приел, че съобразно своята правна характеристика (престиране не на конкретен трудов резултат, а на трудова сила) договорът за треньорска услуга следва да обезпечи всички неблагоприятни правни последици за треньора като по-слабата икономически страна в породеното правоотношение (при уговорено основание за едностранно прекратяване на облигационното правоотношение от възложителя - при безвиновно поведение на треньора). Поради това е посочил, че не е нищожна поради накърняване на добрите нрави уговорката за компенсаторна неустойка, целяща да обезпечи загубата на един предвидим и сигурен доход на треньора до края на уговорения срок. Посочил е, че от една страна, тя не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а от друга - страните не са уговорили различен способ за обезщетяване на действително претърпените имуществени вреди (под формата на пропуснати ползи – загубен сигурен доход) на треньора при едностранното прекратяване на договора за треньорски услуги при упражняване на автономната преценка на възложителя. Съдът е посочил, че не може да се очаква в един обозрим период от време след прекратяване на договора треньорът да започне да полага труд на сходна длъжност в спортен клуб, поради което в процесния договор е съобразено и съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. За ирелевантна за решаването на правния спор съдът е приел цитираната от въззивника съдебна практика, касаеща предсрочно прекратен договор за лизинг или наем, тъй като вещта, предмет на този договор, може без значителни затруднения, да бъде отдадена за временно възмездно ползване на друг правен субект при сходно възнаграждение. Без значение е и обстоятелството дали предходният председател на УС на ответната федерация я е управлявал добросъвестно, като е договарял във вреда на представлявания при сключването на договора за треньорски услуги с ищеца, тъй като това е свързано с вътрешните отношения между сдружението и неговия органен представител. Освен това въззивният съд се е позовал на практика на ВКС относно неприложимостта на правилото на чл. 40 ЗЗД спрямо органното представителство на търговско дружество. Поради изложеното, съдебният състав е стигнал до извод, че процесната неустоечна клауза е действителна и е породила целените от волеизявленията на страните правни последици. За основателно обаче е прието възражението за прекомерност на това неустоечно задължение. Съдът е посочил, че процесният договор не представлява нито едностранна, нито двустранна търговска сделка, поради което приложима е разпоредбата на чл. 92, ал. 2, предл. 1 ЗЗД, която предписва, че ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с действително претърпените вреди, съдът може да намали нейния размер. При направеното възражение за прекомерност на неустойката в отговора на исковата молба, както и във връзка с доводите във въззивната жалба за необоснованост на обжалваното първоинстанционно решение в частта, в която е прието, че не е налице прекомерност на уговореното неустоечно задължение, съобразно действително причинените имуществени вреди и при съобразяване на разясненията, дадени в т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е назначил съдебно-счетоводна експертиза за установяване дали ищецът е полагал труд след прекратяване на договора. От нея е установил, че на 01.09.2021 г. (през исковия период) между ищеца и Сдружение „Спортен клуб по волейбол-Дунав“ е сключен трудов договор при уговорено месечно брутно трудово възнаграждение в размер на сумата от 3747 лв., което надвишава уговореното възнаграждение в процесния договор за треньорски услуги (1500 лв.). Съдът е взел предвид този новопороден по време на процеса правнозначим факт на основание чл. 235, ал. 3 ГПК и е приел, че полагането на труд от треньора в исковия период, вкл. и като треньор по трудово правоотношение, би довело до неоснователно обогатяване, тъй като той ще получи двоен доход за един и същи период, поради което не би търпял имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от едностранното прекратяване на договора. При изложените съображения, въззивният съд е приел, че предявеният осъдителен иск е основателен за сумата от 21272,73 лв., поради което частично е отменил първоинстанционното решение, като е отхвърлил иска за сумата над 21272, 73 лв до присъдения и претендиран размер от 27 250 лв., както и за периода 01.09.2021 г. до 01.01.2022 г. При тези изводи на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: По касационната жалба на Сдружение „Българска федерация по волейбол“: За да се допусне касационно обжалване, е необходимо да бъдат установени кумулативно общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и сочените от касатора допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Общата предпоставка изисква формулиране на материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Поставените от касатора въпроси са обусловили волята на въззивния съд, но не е налице никоя от посочените допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. На първо място, следва да отбележи, че допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 изисква по въпроса въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. На второ място, допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 изисква произнасянето по поставения правен въпрос да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В този смисъл не е достатъчно касаторът единствено да се позове на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а следва да обоснове наличието на посоченото основание за допускане на касационно обжалване, като посочи практика на ВКС, в която според него законът е тълкуван неточно или която се нуждае от осъвременяване. По първият въпрос в изложението следва да се посочи, че съгласно трайната и непротиворечива практика на ВКС, цитирана от касатора, въззивният съд е длъжен да изложи мотиви по всички възражения и оплаквания на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В настоящия случай съдът е обсъдил всички обстоятелства по делото, както и възражения на страните, касаещи прекомерността на уговорената неустойка. Изложил е подробни мотиви защо процесната неустойка не е нищожна поради противоречие с добрите нрави, а несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не е основание да се приеме, че е налице противоречие със задължението на съда, разяснено с Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Това е така, тъй като е без значение какво принципно разрешение е дал въззивният съд относно нищожността на неустоечната клауза, доколкото в мотивите си подробно е изследвал характера на конкретната уговорка за неустойка, вкл. в контекста на останалите клаузи от процесния договор. По втория въпрос въззивният съд се е позовал на решение № 50095/23.02.2023 г. по т.д. №455/2021 г. на ВКС, II г.о., в което при съобразяване на разясненията по т. 2 от Тълкувателно решение №3/15.11.2013 г. по т.д. № 3/2013 г. на ВКС, ОСГТК, както и посочената там практика е прието, че правилото на чл. 40 ЗЗД е неприложимо спрямо органното представителство. Съгласно даденото в нея разрешение липсва същинско представителство, основано на представително правоотношение – органният представител е част от ЮЛ и изразител на волята на самото ЮЛ, поради което и общите правила в ЗЗД относно представителството не намират приложение. Настоящият състав споделя тези изводи, поради което не е налице основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Третият и четвъртият въпрос касаят валидността на неустоечна клауза, предвиждаща компенсаторна неустойка за предсрочно прекратяване на договора. По тези въпроси най-напред следва да се посочи, че е налице съдебна практика, намерила израз в т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK. В него е посочено, че преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент. Изброени са и примерни критерии за преценка – естеството и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна негова част. В случая въззивният съд е съобразил, че уговорената неустойка не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както и че страните не са уговорили различен способ за обезщетяване на действително претърпените имуществени вреди; отчел е и съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните действителни вреди. Следователно при преценката си за валидността на уговорката за неустойка съдът е постановил своето решение в съответствие, а не в противоречие с цитираната практика. В допълнение следва да се отбележи, че правилно въззивният съд е приел за неприложима към настоящото дело цитираната от касатора практика на ВКС - решение № 110/2016 г. по тд. № 1226/2015 г. на ВКС, І т.о., решение № 193/2016 г. по т.д. № 2659/2014 г. на ВКС, І т.о., решение № 219/2016 г. по т.д. № 203/2015 г. на ВКС, І т.о., доколкото настоящият случай се касае за обезщетение на предвидими пропуснати ползи на треньор със специфично образование, който е възпрепятстван да полага труд (при невъзможност в един продължителен период от време да започне заместваща работа), докато при предсрочно прекратен договор за лизинг или наем, вещта може без затруднения да бъде отдадена за ползване на друг правен субект при сходно възнаграждение. Предвид изложеното, настоящият състав приема за неосъществени допълнителните предпоставки за касационно обжалване. Не се констатира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. За наличието му касаторът не навежда доводи, освен че заявява, че не е съгласен с приетото от въззивния съд. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в директно нарушение на закона, нито е извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Поради всичко изложено по тези въпроси касационно обжалване не следва да се допуска. По касационната жалба на П. С. Х.: На първо място, следва да се посочи, че единствено първият въпрос е обусловил волята на въззивния съд. Останалите въпроси не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за формулиране на материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда. По съществото си те налагат тълкуване на процесния договор и преценка на останалите събрани по делото доказателства, поради което не са правни въпроси по смисъла на Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. По първия въпрос следва да се отбележи, че не отговаря на фактите по делото, че във въззивната жалба не са изложени оплаквания за прекомерност на неустойката, а също така и за необоснованост на обжалваното първоинстанционно решение в частта, в която е прието, че не е налице прекомерност на уговореното неустоечно задължение, съобразно действително причинените имуществени вреди. Въззивният съд се е позовал, от една страна, именно на своевременно релевираното възражението за прекомерност на неустойката в отговора на исковата молба, а от друга – на доводите за необоснованост на изводите на първоинстанционния съд в тази връзка и е приел, че в настоящия случай е приложима разпоредбата на чл. 92, ал. 2 ЗЗД. За приложението й следва да се вземе предвид, че прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите действителни вреди – загубеният доход поради прекратяване на договорните отношения. Съгласно т. 3 на ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК: „Въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/ само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма.“ В изпълнение на горепосоченото разяснение, въззивният съд е назначил служебно експертиза за изясняване на правнорелевантни факти – дали в процесния период ищецът е полагал труд, респ. е получавал трудово възнаграждение. Въззивният съд е съобразил във връзка с възражението за прекомерност на неустойката и два от основните принципи на частното право – забраната за неоснователно обогатяване и добросъвестността при пораждането, изпълнението и прекратяването на гражданскоправните сделки. Посочил е, че функцията й е да обезщети страната за времето, през което не получава уговореното по един договор възнаграждение, и е в съответствие с принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, който изключва получаването на неустоечно обезщетение и друг вид възнаграждение за един и същ период. В противен случай би се достигнало до положение, в което се плаща два пъти за едно и също нещо, респ. два пъти се задоволява един и същи интерес. Предвид изложеното, не е налице основание за допускане до касационно обжалване. При този изход на спора разноските на касаторите за касационното по всяка от двете касационни жалби остават така, както са направени. При направено искане от двете страни за присъждане на разноски, направени за защитата им по касационната жалба на противната страна и изготвяне на отговор на същата, следва да се присъдят разноски само в полза на П. Х., като ответник по касационната жалба на Сдружение „Българска федерация по волейбол“ след като има и доказателство такива да са направени реално с оглед на приложения договор за правна защита и съдействие, в който е удостоверено заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба от 3000лв. Не следва да се присъждат разноски за отговор на касационна жалба в полза на Сдружение „Българска федерация по волейбол“ след като няма доказателства такива да са направени по делото. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,