Определение № 2554 от 20.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3594/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. И. Г., Д. Г. Д. и В. Г. Г. срещу решение № 260314 от 21.05.2024 г. по в.гр.д.№ 7794 от 2014 г. на Софийски градски съд, ГК, IV-Б въззивен състав, с което е потвърдено решение от 22.01.2014 г. по гр.д.№ 62884 от 2010 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявения от Г. В. Г. /починал в хода на въззивното дело и заместен от наследниците му по закон Н. И. Г., Д. Г. Д. и В. Г. Г./ срещу Н. Д. Т., К. Д. В. /починал в хода на въззивното дело и оставил за наследник сина си Д. К. В. и дъщеря си М. К. В./, Д. К. В., М. К. В., Р. М. Т., Л. И. Ц., Р. И. Ц. и Т. И. Б. иск по чл.108 ЗС за следния имот: нива с площ 1141 кв.м., находяща се в землището на [населено място], [населено място], м.„Г.“, в.з.„Б.“, представляващ част от имот № * по кадастралния план на [населено място], изготвен на база летене от 1954 г., при посочени съседи, за която нива е определен имот № *, кв.* по неодобрен кадастрален план на [населено място], [населено място], м.„Г.“, в.з.„Б.“, и който имот попада в част от 504 кв.м. от УПИ *, част от 437 кв.м. от УПИ * и част от 637 кв.м. от УПИ *.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставени са следните въпроси:

1. Съществува ли задължение за въззивните съдилища да обсъждат всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и да се обосновават защо кредитират или не кредитират определени доказателства, както и да се произнесат по всички заявени от страните доводи и възражения ?

2. Допустимо ли е в хода на исковото производство по граждански дела съдът да осъществява натиск върху страната по делото, принуждавайки я да промени петитума на предявения иск ?

3. Какви са правомощията на съда при осъществяването на косвен контрол за законосъобразност върху решенията на поземлената комисия ?

4. Допустима ли е земеделска реституция на имот, който се намира в урбанизирана територия ?

5. Подлежи ли на възстановяване собствеността върху земеделски земи, притежавани от собствениците им преди образуване на ТКЗС, които са били продадени на трети лица от ТКЗС и разполагат ли третите лица с възражение, касаещо идентичност между притежавания от наследодателя на ищеца и възстановения имот, след като не е налице спор за материално право по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ между страните ?

Според касаторите, по поставените въпроси е налице противоречие с Тълкувателно решение 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 146 от 30=03.2011 г. по гр.д.№ 722 от 2010 г. на ВКС, ГК, І г.о., г.о., решение № 254 от 26.05.2010 г. по гр.д.№ 1134 от 2009 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 669 от 25.09.2009 г. по гр.д.№ 453 от 2008 г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 137 от 16.08.2011 г. по гр.д.№ 1036 от 2010 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о.

В писмени отговори от 12.08.2024 г. и 16.09.2024 г. ответниците Т. И. Б., Р. И. Ц., Р. М. Т., М. К. В. и Д. К. В. оспорват жалбата. Молят решението на СГС да не се допуска до касационно обжалване и да им се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.

Ответниците Н. Д. Т. и Л. И. Ц. не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Жалбата е подадена от легитимирани лица /ищци по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да прецени налице ли са предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е посочил, че по предявения иск по чл.108 ЗС ищецът дължи да установи чрез пълно и главно доказване, че е собственик на процесния недвижим имот, респ. на части от урегулираните поземлени имоти на ответниците, на основание наследяване по закон от наследодателя си В. Г. и завършен фактически състав на земеделска реституция по ЗСПЗЗ в полза на В. Г., т.е. наличие на влязъл в сила валиден индивидуален административен акт по смисъла на чл.14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ за реституция на процесната земеделска земя. Съдът е разяснил, че реституцията по ЗСПЗЗ не настъпва по силата на закона, а с нарочен административен акт- решение на ПК или ОСЗГ, сега ОСЗ, който има конститутивно действие по отношение на обектите и субектите на възстановеното право на собственост и легитимира лицата като собственици, но само в случай на неоспорване от трети лица на правото на възстановяване. Ако обаче правото на собственост не е съществувало към обобществяването, то и решението по чл.14, ал.1 или ал.3 ЗСПЗЗ не може да го създаде понастоящем. Съдът е отбелязал още, че ако в исково съдебно производство трети лица оспорват наличието на право на собственост към момента на обобществяване, в тежест на ползващите се от акта за възстановяване е да докажат това право на собственост, както и по принцип всички останали материалноправни предпоставки за реституция. Така гражданският съд осъществява косвен съдебен контрол на административния акт, в чието производство по издаване и обжалване не е бил страна оспорващият го ответник.

Според съда, в конкретния случай оспорените от ответниците реституционни решения на ПК- община „Панчарево“ са нищожни и материално незаконосъобразни: първото решение от 25.11.1997 г. е материално незаконосъобразно, тъй като е издадено в нарушение на материалноправните разпоредби на ЗСПЗЗ, а второто и третото решение от 30.01.1998 г. и от 13.08.2002 г. са нищожни, тъй като не е имало основание за постановяването им след като вече е било издадено решението от 25.11.1997 г. Поради това и ищецът не е могъл валидно да придобие права върху процесния имот, противопоставими на ответниците- наследници на трети лица, легитимиращи се като собственици на имота по силата на валидно извършени през периода 1969 г.- 2007 г. правни сделки и разпореждания.

Във връзка с първото реституционно решение на ПК- община „Панчарево“ от 25.11.1997 г. въззивния съд е обсъдил събраните по делото доказателства относно правото на собственост на наследодателя на ищците върху процесния имот. Взел е предвид, че от страна на ищците е представено единствено удостоверение от Кметство- с.Бистрица, община Панчарево, издадено на 11.03.1997 г., според което в емлячния регистър „за внесен имот“ за 1935 г. на името на Й. Г. са записани две ниви в местността „Г.“, а именно нива /по наследство/ от 1,4 дка и нива /по наследство/ от 3,6 дка. Й. Г. е починала през 1956 г., като оставила четирима низходящи, между които и наследодателят на ищците- В. Г., починал през 1983 г., явяващ се един от двамата братя, в полза на чиито наследници е възстановена собствеността върху процесната земеделска земя. В издадените от Кметство- с.Бистрица, община Панчарево на 13.07.1994 г. две удостоверения са посочени вписаните в опис- декларации на В. Г. и Г. Г. от 1958 г. земеделски земи, притежавани от същите /подлежащи на внасяне в ТКЗС/, между които изобщо не фигурират ниви или нива в местността „Г.“, включително не фигурира заявената за възстановяване процесна нива от 3,6 дка в м.„Г.“. Същевременно в преписката по ЗСПЗЗ е приложена служебна бележка, издадена на 11.03.1997 г. от Кметство- с.Бистрица, община Панчарево, в която е посочено, че по Протокол № 1 от 1948 г. Г. Г. е отстъпил нива в м.„Г.“ от 1,4 дка и получил нива в м.„Ц.“ от 3 дка, като „заменката не е продавана“. Поради това съдът е приел, че не може да се приеме, че придобитите от праводателите на ответниците имоти са съответни на процесната нива. От друга страна, въз основа на представените от ответниците писмени доказателства- нотариални актове, второфазно делбено решение, спогодителен протокол за делба и скици и заключението на вещото лице по изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза е прието за установено, се че територията, в която се намират притежаваните от ответниците УПИ, е урбанизирана, като първият ПУП- регулационен план за същата датира от 1961 г. Видно и от издаденото от ТКЗС „Витоша“- кв. Симеоново- София на 25.08.1973 г. удостоверение лицата И. Ц. Ц., Е. М. Ц., М. С. Т. и Н. Д. Т. не са членове на стопанството, като парцел * от квартал * по плана на в.з.„Б.“ не влиза в блок на ТКЗС. В обобщение е прието, че решението на ПК- Панчарево от 25.11.1997 г. не легитимира първоначалния ищец Г. Г. като собственик на имота, тъй като е издадено в нарушение на разпоредбите на ЗСПЗЗ- не била установена принадлежност на имота към имуществото на посочените в решението лица /братя В. и Г. Д. Г./ към момента на обобществяването му през 1958 г., когато е било създадено ТКЗС в района /предвид посоченото в опис-декларациите на В. и Г. Г. за внасяне на имоти в ТКЗС през 1958 г./.

По отношение на второто и третото реституционни решения от 30.01.1998 г. и 13.08.2002 г. на Поземлена комисия- община „Панчарево“ въззивният съд е приел, че те са нищожни, тъй като касаят същия имот, по отношение на който вече е било постановено решение за възстановяване на собствеността /решението от 25.11.1997 г./, а именно нива с площ от 3,600 дка в землището на [населено място], м.„Г.“, и не е имало законно основание /чл.14, ал.6 или ал.7 ЗСПЗЗ/ органът на поземлената собственост- ПК да се произнася с ново решение по искането за възстановяване на правото на собственост на същия имот. Съдът е съобразил, че според чл.14, ал.6 ЗСПЗЗ /в приложимите към 30.01.1998 г. и 13.08.2002 г. редакции/ Поземлената комисия може да поправи по свой почин или по молба на заинтересуваните лица допуснатите в решението по чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ явни фактически грешки, а според чл.14, ал.7 ЗСПЗЗ /в приложимите към 30.01.1998 г. и 13.08.2002 г. редакции/ при откриване на нарушения на този закон и правилника за неговото прилагане, на нови обстоятелства, нови писмени доказателства от съществено значение за постановяване на решението по ал.1 Поземлената комисия по искане на министъра на земеделието, горите и аграрната реформа /или по искане на министъра на земеделието и горите- в редакцията от 2002 г./ или по искане на заинтересуваните лица се произнася с решение да го измени в срок до 1 година от откриване на новите обстоятелства или от новите писмени доказателства, но не по- късно от 2 години от влизане в сила на плана за земеразделяне или от постановяването на решението на поземлената комисия по чл.14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ, като този ред не се прилага, когато за същите земи има влязло в сила съдебно решение. От доказателствата по делото обаче не се установявало да е отправено искане в този смисъл от съответния ресорен министър или от заинтересуваните лица, нито е налице влязло в сила съдебно решение за същата земеделска земя. Същевременно при постановяване на последното решение на ПК от 2002 г. 2-годишният краен срок за произнасяне по направено искане по чл.14, ал.7 ЗСПЗЗ вече е бил изтекъл /на 18.12.1999 г./, тъй като реституционното решение от 1997 г. според направеното върху същото отбелязване, е влязло в сила на 18.12.1997 г. Решенията от 1998 г. и 2002 г. са постановени по заявления на наследниците на братя В. и Г. Г., които вече са били уважени с решението от 1997 г., без да са налице данни и доказателства повторното произнасяне на комисията да се основава на допусната явна фактическа грешка по смисъла на чл.14, ал.6 ЗСПЗЗ или на откриване на нови обстоятелства или на нови писмени доказателства по смисъла на чл.14, ал.7 ЗСПЗЗ. Подаденото от друг сънаследник на общия наследодател заявление за земеделска реституция не представлява такова ново обстоятелство, нито ново доказателство. Следователно процесуални и материалноправни предпоставки за постановяването на второ и трето реституционни решения от Поземлена комисия- община „Панчарево“ относно процесния недвижим имот не са били налице. Затова, според съда, тези административни актове не са породили целените правни последици, което обосновава извод за липса на надлежно придобити въз основа на земеделска реституция от наследниците на В. и Г. Г., респ. от първоначалния ищец Г. Г. като наследник на В. Г., права върху процесния имот.

В решението съдът е обсъдил и събраните по делото доказателства относно правата на ответниците върху процесния имот. Взето е предвид, че с нотариален акт № 122 от 31.10.1969 г. ТКЗС „Витоша“- Симеоново е продало на И. Ц. Ц. 627,50/2055 ид.ч., равняващи се на 627,50 кв.м. ид.ч. от едно празно място, цялото с пространство от 2 055 кв.м., с неуредени сметки по регулация за 2 кв.м., съставляващо парцел *, за имот пл.№ * от кв.* по плана на в.з.„Б.“- С., при съседи: улица, парцел *, парцел *, парцел * и парцел *, а с нотариален акт № 130 от 25.12.1969 г. ТКЗС „Витоша“- Симеоново е продало на М. С. Т. още 627,50/2055 ид.ч., равняващи се на 627,50 ид.ч. от същото място. С решение от 16.10.1975 г. по гр.д.№ 2482 от 1973 г. на Cофийския районен съд, в рамките на извършена между ТКЗС „Витоша“- Симеоново, И. Ц. Ц., съпругата му Е. М. Ц., М. С. Т. и съпругата му Н. Д. Т. съдебна делба на съсобствения парцел * в кв.* по плана на в.з.“Б.“- С. с площ от 2 055 кв.м., този имот е поставен в общ дял на И. Ц., Е. Ц., М. Т. и Н. Т., а тези лица са осъдени да заплатят на ТКЗС „Витоша“- Симеоново сума за уравнение на дела му. През 1982 г. между горепосочените четирима приобретатели на парцела е постигната съдебна спогодба от 28.10.1982 г. по гр.д.№ 14487 от 1982 г. на Софийския районен съд, 48 състав. По силата на тази спогодба, в дял на И. Ц. Ц. и Е. М. Ц. е поставен недвижим имот, представляващ празно вилно място, находящо се в [населено място], в.з.„Б.“, с пространство от 1 027 кв.м., представляващо нов парцел * от кв.* по плана на [населено място], в.з.„Б.“, а в дял на Н. Т. /с права върху 1/2 ид.ч./, Р. Т. /с права върху 1/4 ид.ч./ и С. Т. /с права върху 1/4 ид.ч./ е поставен недвижим имот, представляващ празно вилно място, находящо се в [населено място], в.з.„Б.“, с пространство от 1 028 кв. м., представляващо нов парцел * от кв.* по плана на [населено място], в.з."Б.". С нотариален акт № 97 от 11.02.1991 г. 1/2 ид.ч. от новия парцел * по плана на в.з.“Б.“- С. е прехвърлена чрез дарение от И. Ц. и Е. Ц. на дъщеря им Р. И. Ц.. С нотариален акт № 21 от 04.05.2011 г. последната заедно с брат си Л. И. Ц. са продали 1/6 ид.ч. от този имот на Т. И. Б.. С нотариален акт № 5 от 20.02.2007 г. С. В. е прехвърлила на сестра си Р. Т. собствената си 1/4 ид. ч. от новия парцел ***.

Според съда, извършените през 1969 г. между ТКЗС „Витоша“- Симеоново- от една страна, и И. Ц. и М. Т. - от друга сделки не са в обхвата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ, тъй като не касаят нивата, предмет на реституционното решение от 25.11.1997 г. Поради това въпросът за наличие или липса на валидни правни последици от тези сделки не подлежи на разглеждане.

По изложените съображения въззивният съд е приел, че първоначалният ищец Г. В. Г., макар и наследник на братя В. и Г. Д. Г., не е придобил правото на собственост върху процесния имот на заявеното основание- реституция по ЗСПЗЗ и наследство от баща му В. Г.. Поради това е отхвърлен като неоснователен предявеният от него иск с правно основание чл.108 ЗС.

Освен това, съдът е посочил, че предявеният от първоначалния ищец Г. В. Г. ревандикационен иск следва да се приеме за неснователен и поради това, че възстановеният с решенията на ПК- община „Панчарево“ имот на братя В. и Г. Д. Г. към датата на завеждане на делото, а и към настоящия момент вече е собственост на трети лица. За да достигне до този извод, съдът е взел предвид представения договор за доброволна делба от 19.05.2004 г., с нотариална заверка на подписите на съделителите, от който се установява, че първоначалният ищец Г. Г. е участвал в доброволна делба, по силата на която процесният имот е възложен в дял на други лица /Н. Т., С. Ф., Л. М., В. О., В. Т., С. Г. и Д. Г./. Те от своя страна са го прехвърлили с нотариален акт № 45 от 24.06.2004 г. на Л. М. А., която пък с нотариален акт № 113 от 18.07.2006 г. го е прехвърлила на В. И. К..

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на СГС по поставените от касаторите въпроси, поради следното:

По първия поставен от касаторите въпрос /Съществува ли задължение за въззивните съдилища да обсъждат всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и да се обосновават защо кредитират или не кредитират определени доказателства, както и да се произнесат по всички заявени от страните доводи и възражения ?/ е налице многобройна съдебна практика, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните. За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните, като изводите му трябва да намерят отражение в мотивите към решението. Съгласно чл.269 ГПК по валидността и допустимостта на обжалваното решение въззивният съд следва да се произнесе служебно, а по неговата правилност- само в рамките на посоченото във въззивната жалба. Решението на въззивния съд е съобразено и не противоречи на тази практика на ВКС. С него въззивният съд се е произнесъл по съдържащите се във въззивната жалба и в отговора към нея доводи и възражения на страните и е обсъдил всички онези събрани по делото доказателства, които имат значение за правилното решаване на спора. Действително, съдът не е анализирал отделно първоначалното и допълнително заключение на съдебно-техническата експертиза, но това не означава, че не е взел предвид тези заключения при решаване на делото. Напротив, съдът е взел предвид, че от тези заключения се установява, че процесният имот с кад.№ *** по кадастралния план на [населено място] от 1954 г. е идентичен с имотите, закупени от наследодателите на ответниците от ТКЗС „Витоша“- Симеоново през 1969 г., но е отхвърлил иска по други съображения: защото е приел, че наследодателите на ищците не са притежавали този имот към момента на обобществяването му през 1958 г., поради което решението на ПК- община Панчарево за възстановяване на правото им на собственост върху този имот по реда на ЗСПЗЗ е материално незаконосъобразно и като такова няма вещноправно действие, както и защото, дори и да е бил валидно възстановен с решение на ПК на наследодателите на ищците, към настоящия момент имотът не е тяхна собственост.

Вторият поставен от касаторите въпрос /Допустимо ли е в хода на исковото производство по граждански дела съдът да осъществява натиск върху страната по делото, принуждавайки я да промени петитума на предявения иск ?/ не е правен въпрос по съгласно разяснението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е относим към конкретното дело, по което не се установява съдът да е осъществил натиск върху ищците да променят петитума на иска си. Съдът следи за допустимостта на производството по време на неговата висящност, с оглед на което е длъжен да даде указания за отстраняване на констатирани от него нередовности в исковата молба. Именно в изпълнение на това свое задължение първоинстанционният съд е указал на ищеца да измени петитума на исковата молба, като е обосновал необходимостта от това. Даването на указания на страната не означава, че спрямо нея се осъществява принуда да осъществи поведение в определен смисъл, нито за такава принуда може да се съди по какъвто и да е начин от данните по делото.

По третия и по петия поставени въпроси /Какви са правомощията на съда при осъществяването на косвен контрол за законосъобразност върху решенията на поземлената комисия ? и Подлежи ли на възстановяване собствеността върху земеделски земи, притежавани от собствениците им преди образуване на ТКЗС, които са били продадени на трети лица от ТКЗС и разполагат ли третите лица с възражение, касаещо идентичност между притежавания от наследодателя на ищеца и възстановения имот, след като не е налице спор за материално право по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ между страните ?/ приетото от въззивния съд противоречи на посочената от касаторите практика на ВКС /например на решение № 137 от 16.08.2011 г. по гр.д.№ 1036 от 2010 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. и решение № 146 от 3003.2011 г. по гр.д.№ 722 от 2010 г. на ВКС, ГК, І г.о., г.о./. Въпреки това, тези въпроси не могат да обусловят допускане на касационното обжалване на решението, тъй като касаят само един от мотивите на съда за отхвърляне на иска /а именно, че решението на ПК за възстановяване на правото на собственост на праводателите на ищците от 25.11.1997 г. няма конститутивно действие, тъй като е материално незаконосъобразно, защото с него е възстановено правото на собственост на лица, които не са притежавали такъв имот към момента на образуване на ТКЗС/, но нямат отношение към втория съществен мотив за отхвърляне на иска /че дори и с представените решения на ПК да е било възстановено правото на собственост на наследниците на бр.В. и Г. Г., първоначалният ищец Г. Г., съответно наследниците му по закон не са собственици на имота нито към момента на завеждане на иска, нито към настоящия момент, тъй като още преди завеждането на делото през 2010 г. /на 19.05.2004 г./ имотът е бил предмет на доброволна делба между наследниците на братя Г., бил е възложен на част от тези наследници и впоследствие прехвърлен на трети лица с нотариалните актове № 45 от 24.06.2004 г. и № 113 от 18.07.2006 г./. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите не са поставили правни въпроси във връзка с този втори мотив на съда за отхвърляне на иска за собственост. Освен това, нито във въззивната жалба, нито в касационната жалба са изложили доводи за неправилност на изводите на съда, основани на горепосочените доказателства /договора за доброволна делба от 19.05.2004 г. и двата нотариални акта от 24.06.2004 г. и от 18.07.2006 г./ или за неправилност на решението поради допуснати от съда процесуални нарушения при приемането и обсъждането на тези доказателства.

Четвъртият поставен от касаторите въпрос /Допустима ли е земеделска реституция на имот, който се намира в урбанизирана територия ?/ също не може да е основание за допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не е обусловил изводите на съда в това решение. Никъде във въззивното решение не е формиран извод, че е недопустима земеделска реституция на имот, който се намира в урбанизирана територия. Напротив, отчетено, че процесният имот се намира в урбанизирана територия, но не това е послужило като основание съдът да приеме, че този имот не е собственост на ищците.

Не е налице и другото посочено от касаторите основание за допускане на касационното обжалване на решението- очевидна неправилност на решението. За да е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗСПЗЗ и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и останалите предвидени в чл.280,ал. 2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.108 ЗС.

Поради на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата по жалбата Т. И. Б. направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 200 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 17.07.2024 г., а на ответниците Р. М. Т., М. К. В. и Д. К. В.- по 2 000 лв., съгласно договори за правна защита и съдействие от 16.08.2024 г.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение